Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dumbing Us Down - The Hidden Curriculum Of Compulsory Schooling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
pechkov (2011)

Издание:

Джон Гатоу

Затъпяване

Скритата цел на държавното образование

Американска, първо издание

Преводът е направен по изданието:

John Taylor Gatto

Dumbing Us Down

The Hidden Curriculum of Compulsory Schooling

New Society Publishers

 

Copyright © 2005 by John Gatto.

All rights reserved. Original edition © 1992

 

© Издателство „Изток-Запад“, 2010

ISBN: 978-954-321-772-4

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Дормат: 16/60/90

Обем 17 п.к.

Дадена за печат ноември 2010

Излязла от печат ноември 2010

Предпечат и печат Изток-Запад

 

1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51 (до БТА)

тел.: (02) 946 3521, тел./факс: (02) 943 79 51

e-mail: [email protected]

[email protected]

www.iztok-zapad.eu

История

  1. — Добавяне

III

Искам да разгледам разрушителните последствия от упражняването на фалшивите права над живота на индивида и семейството, за които институциите претендират. Те са еднакво опустошителни, независимо дали става въпрос за правителство, корпорация или друг вид мрежа.

Съобразно първоначалните ми аргументи за мрежите, всяка от националните институции изолира мъже, жени и деца по някой тесен аспект от човешката им личност: в училище това е възрастта и още няколко характеристики; други институции си служат с различни механизми за сортиране.

Ако постиженията на човек в тези тесни рамки се възприемат като определяща мярка за успех, ако например шестицата се възприема като основна цел на юношеството и изискванията за постигането й поглъщат повечето внимание и време на младежите; ако стойността на индивида се определя от успеха му в гоненето на тази абстрактна цел, значи сме създали определен тип социална машина. Придавайки цел и значение на иначе безсмислено и фантасмагорично поведение, тя обезчовечава учениците, дистанцира ги от собствената им същност и прекъсва естествената им връзка с родителите, от които иначе биха търсили потвърждение за важни въпроси.

Добре дошли в света на масовото образование, което счита тази цел за най-висше постижение. Сигурни ли сте, че искате да разширите обхвата му?

В навечерието на XXI в. би могло да се каже, че САЩ са се превърнали в нация от институции, за разлика от преди, когато са били нация от общности. В големите градове е трудно да има здравословни общности, отчасти поради постоянния прилив и отлив на непознати, отчасти поради ограниченото пространство и замърсената околна среда, но най-вече поради непрестанната конкуренция на институции и мрежи за правото на попечителство над децата и възрастните и за монополизиране времето на всички останали. Изолирайки младите и възрастните хора от активно работещите и обратно, институциите и мрежите критично прекъсват връзката между поколенията. Няма синтетичен лек за страданията, причинени от това. Не е възможно съществуването на жизнени, удовлетворяващи общности при положение, че възрастните и младите са затворени далеч едни от други.

Тук-таме има някои осакатени общности, които се борят да просъществуват. Те ожесточено отстояват културната хомогенност — например Бенсънхърст в Бруклин или Полиш Хил в Питсбърг. Като цяло обаче „общността“ в градовете и предградията е плитка илюзия, ограничена до симулиране на събития от рода на уличните фестивали. Ако сте се премествали от един квартал в друг, забравяйки бързо старите си приятели, значи сте изпитали лично това, за което говоря. Над деветдесет процента от населението на САЩ живее в петдесет града. Събрани там в резултат на един добре познат исторически процес, те са лишени от каквато и да било реципрочна роля в някаква трайна, ясно обособена общност. Те са силно отчуждени от собствените си интереси като човешки същества. Какво друго би могъл да означава фактът, че само половината от хората, които имат право да гласуват, са регистрирани като гласоподаватели? Нещо повече — едва 50% от тях отиват да гласуват? В щати с двойна юрисдикция са достатъчни малко над една осма от гражданите, за да избират управници, ако приемем, че гласовете се разделят що-годе по равно.

Стигнали сме доста далеч, дефинирайки като предпочитание нещо, което преди се е считало за дълг. Отдръпването от живота в общност успява бързо да доведе именно до това: безразличие към почти всичко.

Когато на хората се предлага институционално симулиране на общност под формата на постоянна диета от мрежи — задължителни като училищата или „доброволни“ като работните места, лишени от човешко разнообразие, — основните нужди на хората биват сериозно пренебрегнати. Това е особено опасно в случая с децата. Колкото и разумни и добронамерени да са институционалните цели, те никога не могат да влязат в синхрон с уникалните, индивидуални цели на човека. Независимо че институцията може да е управлявана от добри хора, тя е лишена от съвест, защото си служи единствено със счетоводни методи. Институциите не са сборът от служителите, които работят в тях, нито дори от тези, които ги управляват. Те са независими и от двете категории и ще продължат да съществуват, дори ако целият мениджмънт бъде сменен. Институциите са идеи, които са се сбъднали и в чиято услуга всички служители се превръщат в мегафони. Най-голямата цел на тези гигантски мрежи е да регулират и унифицират. Тъй като логиката на семейството и общността служи на разнообразието, институциите причиняват голяма вреда, когато се намесват сериозно в личния живот. Когато пренасочим живота си от семействата и общностите към институциите и мрежите, ние миропомазваме една машина за наш цар.