Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dumbing Us Down - The Hidden Curriculum Of Compulsory Schooling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
pechkov (2011)

Издание:

Джон Гатоу

Затъпяване

Скритата цел на държавното образование

Американска, първо издание

Преводът е направен по изданието:

John Taylor Gatto

Dumbing Us Down

The Hidden Curriculum of Compulsory Schooling

New Society Publishers

 

Copyright © 2005 by John Gatto.

All rights reserved. Original edition © 1992

 

© Издателство „Изток-Запад“, 2010

ISBN: 978-954-321-772-4

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Дормат: 16/60/90

Обем 17 п.к.

Дадена за печат ноември 2010

Излязла от печат ноември 2010

Предпечат и печат Изток-Запад

 

1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51 (до БТА)

тел.: (02) 946 3521, тел./факс: (02) 943 79 51

e-mail: [email protected]

[email protected]

www.iztok-zapad.eu

История

  1. — Добавяне

VII

Каквото и да е образованието, то трябва да ви превърне в уникална личност, не в конформист; трябва да ви въоръжи с оригиналност, за да се справяте с големите предизвикателства; трябва да ви позволи да откриете ценностите, които ще ви упътват в живота; трябва да ви обогати духовно, да станете човек, който обича това, което върши, където и да е, с когото и да е; то би трябвало да ви научи кои са важните неща: как да живееш и как да умреш.

Това, което спъва образованието в САЩ, е социалната теория, според която има само един правилен начин да се израсне. Това е древна египетска идея, символизирана от пирамидата с око на върха — същата, която е на гърба на Джордж Вашингтон на еднодоларовата ни банкнота. Според нея всички хора са камъни, чиято стойност се определя от позицията им в пирамидата. Тази теория има много лица, но по същество разкрива светогледа на умове, обсебени от желание за контрол над съзнанието на другите, както и за доминиране и стратегически игри с цел поддържането му.

По времето на фараоните този подход може и да е давал резултати, но днес със сигурност не е така. Историята на човечеството не дава никакви основания да се смята, че съществува идея, която непременно трябва да доминира в съзнанието на всички деца, докато растат. Въпреки това желаещите да монополизират този период от развитието на децата никога не са били по-близо до постигането на целта си. Жуженето на големия рояк, предсказан от Франсис Бейкън и Хърбърт Уелс в „Когато спящият се събуди“, никога досега не се е чувало толкова силно. Ключът към защитата на скъпоценните ни американски идеали за правото на личен живот, разнообразие и индивидуалност се крие в начина, по който отглеждаме децата си. Децата научават това, което преживяват на практика. Разпределете децата в класове и те ще изживеят живота си в невидима клетка, изолирани от общността; прекъсвайте децата със звънци през цялото време и те ще се научат, че няма нищо важно; принудете ги да се молят за естественото си право да ходят до тоалетна и те ще се превърнат в лъжци и подлизурковци; подигравайте им се и те ще се откажат да създават тесни връзки с хората; засрамвайте ги и те ще изнамерят хиляди начини да ви го върнат. Навиците, усвоени в големите организации, са фатални.

По дефиниция индивидуалността, семейството и общността са рожба на уникални, единствени по рода си връзки между хората, а не на „правилното“ едромащабно мислене. Личното време е от решаващо значение за развиването както на идентичност, така и на кодекс от лични ценности, без които личност не може да има. Децата и семействата имат нужда товара на държавния надзор и заплаха да се повдигне от плещите им, за да развият собствените си оригинални изразни средства. Без тях свободата е лишена от смисъл.

От работата си като учител през целия ми живот съм научил, че и теорията, и структурата на масовото образование са дълбоко погрешни. Те не отговарят нито на демократичната логика, нито на националния ни идеал. Това се дължи на факта, че те не са верни на принципите на демокрацията, която засега е най-добрата концепция за национален ред, въпреки че понастоящем не живеем според тях.

Масовото образование не може да произведе честни граждани, тъй като всекидневно си служи с нечестна конкуренция, потисничество и терор. Училищата, чието развитие сме допуснали, не могат да преподават нематериални ценности, които придават смисъл на живота и на богати и бедни. Школуването се крепи на византийската тактика на наградите и заплахите, моркова и тоягата. Благоволението на властимеющите, оценките и другите дрънкалки на подчинението нямат никаква връзка с образованието; те са аксесоари на робията, не на свободата.

Масовото образование уврежда децата. Не ни трябва още повече от него. Под предлог, че всъщност е образование, то краде от джоба ни точно както Сократ е предсказал преди хиляди години. Един от най-сигурните признаци на истинското образование е това, че то не струва много и не е зависимо от скъпи играчки и оборудване. Преживяванията, които водят до него и самоосъзнаването, което го движи, са почти безплатни. Доларите трудно могат да се превърнат в образование. Школуването обаче е голяма далавера, при това все по-безочлива.

Преди шейсет и пет години Бертранд Ръсел, един от големите математици на века, най-великият му философ и освен това близък роднина на краля на Англия, е прозрял, че масовото образование в САЩ недвусмислено служи на антидемократични цели. Според него то е заговор за създаване на изкуствено национално единство чрез елиминиране на човешкото разнообразие и на неговата люлка — семейството. Масовото школуване произвежда един лесно отличим, типично американски ученик. Той е антиинтелектуален, суеверен, без самочувствие и увереност и притежава по-малко от така наречената от Ръсел „вътрешна свобода“ от който и да било ученик в друга нация, позната нему в миналото или настоящето. Той твърди, че школуваните деца се превръщат в граждани с повърхностен „масов характер“, които се отнасят презрително към естетиката и стремежа към съвършенство и са неадекватни в личните си житейски кризи.

Националното единство винаги е било основен проблем в американското общество. Той присъства още с произхода ни като нация при завладяването на континента. Това важи за 1790 г. и продължава да важи, дори с още по-голяма сила днес, двеста години по-късно. Някъде по времето на Гражданската война сме започнали да търсим начин да съкратим процеса на единение с изкуствени средства. Едно от тях, вероятно най-важното, е задължителното образование. „Хванете децата“, казва Джон Котън в колониален Бостън и тази идея се сторила толкова добра на хората, че тези, за които „единството“ било едва ли не религия, направили точно това. Били необходими трийсет години, за да се преодолее яростната съпротива, но към 1880 г. децата вече били „техни“. През последните сто и десет години тълпата, познаваща „само един правилен начин“, все се опитва да измисли какво да прави с децата и все не успява.

Може би е време да опитаме нещо различно. „Добри огради — добри съседи“ е казал Робърт Фрост. Естественият начин да се научим да живеем заедно в общност е като първо се научим да живеем отделно като индивиди и семейства. Човек може да харесва другите само когато харесва себе си.

Ние обаче щурмувахме проблема с единството като инженери — сякаш е възможно да го решим, като чисто механично струпаме различните семейства и общности под широкия, хомогенизиращ чадър на институции от рода на задължителното училище. Резултатът от тази схема е, че демократичните идеали, които са единственото оправдание за провеждането на националния ни експеримент, са предадени.

Търсенето на пряк път към единството все още продължава. Днес то съсипва семействата и общностите точно както и преди. Възстановете ги и младите хора ще започнат да се самообразоват с наша помощ — точно както са го правили в зората на нацията ни. Днес те няма за какво да работят, освен за пари, а това никога не е било достатъчно добра мотивация. Разрушете тези институционални училища. Отменете изискването за преподавателска квалификация и нека всеки, който притежава способност да преподава, се състезава за клиентела. Приватизирайте целия този бизнес — доверете се на свободния пазар. Знам, че това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но нима имаме друг избор? Нуждаем се да намалим обхвата на училището, не да го увеличаваме.