Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (14)

I

Учудващ е броят на иначе чувствителните хора, на които им е все по-трудно да проумеят, защо официалната училищна мрежа не трябва да увеличава обхвата си (като удължаваме времето в училище с по ден или година), ако искаме да намерим икономическо решение на проблемите, причинени от упадъка на американското семейство. Една от причините е, че им е трудно да направят разлика между социалната мрежа, от една страна, и общността, или дори семейството, от друга. Смесвайки тези неща, те заключават, че би било добре просто да заменят лошата мрежа с добра. Тъй като категорично отхвърлям идеята, че мрежите могат да заместят семейството, и тъй като всеки знае, че разрастването на училището ще увеличи и разходите му, реших да споделя от гледната точка на учител защо не трябва да търсим начин за подобно разрастване, а напротив, трябва да го намалим.

Хората, които се възхищават от училищната ни система, обикновено обичат и социалните мрежи и лесно виждат позитивната им страна. Те обаче пропускат негативите им: мрежите, дори и добрите, изсмукват жизнените сили на общностите и семействата. Те предлагат механизирани (числови) решения на човешките проблеми. За да може дадено решение да доведе до добри резултати обаче, е необходим бавен, органичен процес на самоосъзнаване, самоизследване и сътрудничество.

Да вземем за пример проблема със свалянето на килограми. То може да бъде постигнато бързо, ако се прибегне до някои механични трикове. Аз обаче знам, че 99% от горките хора, които избират този подход, се самозалъгват. Свалените килограми не си отиват завинаги; те много бързо се връщат обратно. Решенията, предлагани от социалните мрежи, са не по-малко малотрайни: група студенти по право може да се свържат в мрежа, за да вземат изпитите си, но работата по съдебни дела в самостоятелната юридическа практика изисква сериозно усамотяване и вглъбяване.

Още Аристотел е разбрал, че единственият начин човек да стане пълноценна личност е като участва всеотдайно в разнообразни социални дейности. Именно това е разликата между него и Платон. Ползите от консултациите със специалисти и доброволното отказване от лична преценка често бледнеят пред факта, че ние изцяло преставаме да упражняваме собствената си воля. Истинско общуване има, когато хората спорят със своите лекари, адвокати и министри, казват на занаятчиите какво искат, вместо да се задоволяват с това, което им се предложи, често си приготвят храна от това, което имат, вместо да я купуват в ресторант или да я размразяват, и извършват много други дейности от този род, изискващи участие от тяхна страна. Истинската общност, разбира се, е съвкупност от истински семейства, които също функционират на принципа на участието.

Мрежите обаче не ангажират личността в нейната цялост, а само отделни нейни аспекти. В допълнение изискват от нея да потисне всичко в себе си, което не представлява интерес за тях. Това е силно противоестествено, макар че човек е способен да привикне с него. В замяна мрежата постига ефикасност в постигането на определена цел. Това всъщност означава да се продадеш на дявола, тъй като заради перспективата за някаква бъдеща печалба предаваш своята човечност в нейната пълнота. Ако сключи прекалено много такива сделки, индивидът се разкъсва на множество специализирани отрязъци, като нито един от тях не е истински човек. На всичкото отгоре никога няма време да ги сглоби отново. Иронията е, че това е съдбата на много хора, постигнали успех в мрежа. Не е чудно, че съдилищата за разводи и всевъзможните видове терапевти са затрупани с работа.

Разпокъсването на личността, причинено от прекаленото обвързване със социални мрежи, намалява капацитета ни като човешки същества и създава у нас чувството, че не разполагаме с живота си — и то не без основание. Ако сме честни по отношение на днешната училищна и социална криза и желаем да намерим по-добър път, ще трябва да приемем, че училищата, точно както и мрежите, са едни от основните виновници за агонията, наречена съвременен живот. Не ни трябва повече училище — трябва ни по-малко.

Предполагам, че ще пожелаете доказателства, въпреки че милионите хора, които се образоват у дома днес, вече са загризали съвестта на обществото. Нещо повече, те обещават да си прогризат път в съзнанието му, докато стигнат до вниманието на цялата нация. Така и ще стане, когато информацията за техния успех се разпространи още повече. Е, за тези, които още не са чули, че за да получи човек добро образование не са необходими дипломирани учители в официално признати училища, ще се опитам да изложа част от механизмите, които превръщат официално признатите училища в злокобно място. Ако си мислите, че „училище винаги е имало“ трябва да ви кажа, че това просто не е вярно.

Задължителното конвейерно образование в училища-заводи е съвсем скорошно изобретение на щатите Масачузетс и Ню Йорк. Трябва също да имате предвид, че преди около трийсет години човек все още е можел да се отскубне от хватката на масовото образование след часовете. Днес това е много по-трудно поради една нова форма на масово школуване — телевизията, — която се е разпространила навсякъде, с цел да окупира оскъдните частици внимание, изплъзнали се на училището. Така че ако начинът, по който нацията ни е третирала младите хора преди 1960 г., е бил просто гротесков, днес той е вече трагичен поради наличието на развлекателната индустрия, която е не по-малко пристрастяваща от халюциногенните наркотици и блокира последните пътища за бягство от масовото школуване.

Когато се говори за социалния характер на институционалните семейства от рода на училища, големи корпорации, колежи, армии, болници и държавни агенции, често се пренебрегва фактът, че те изобщо не са общности, а мрежи. За разлика от общностите мрежите, както ви обърнах внимание, предлагат силно ограничен спектър на общуване между хората, сведен до един или най-много няколко конкретни аспекта. Въпреки институционалните ритуали от рода на Коледното тържество в офиса или играта на футбол с колегите, когато настъпи моментът отделните човешки компоненти на системата да „се приберат у дома“ те се прибират сами. Хората в мрежата може и да получат хуманитарна помощ от колегите си в случай на спешна необходимост, но когато страдат, те са сами, освен ако нямат семейство или общност, които да страдат заедно с тях.

Ами университетските „обще“жития, които са възможно най-въвличащата и интимна симулация на общност? Кой не е установявал с ужас, че след завършването не може да си спомни имената и физиономиите на приятелите си? Дали помним сред тях има някой, който изгаря от желание да поднови тези приятелства?

Фактът, че „грижата“ в мрежите е някак престорена, е озадачаващ и все още недостатъчно разбран. Макар и да не е злонамерено, дори и при наличието на емоционално привличане човешкото поведение в мрежите често наподобява театрална постановка — хората следват сценарий, служещ на определена цел. По тази причина моментите на близост в мрежите не притежават характера на подкрепа, присъщ на тези в общността. Тези от вас, които си спомнят чудесната близост в армията или спортните отбори, но са забравили хората, с които са били тогава, ще разберат какво имам предвид. Замислете се обаче, някога забравяли ли сте леля си или чичо си?

Ако маскарадът в мрежите попречи на човек да забележи навреме липсата на истинска общност, духът му изпада в състояние на клетъчен глад, подобен на този, от който са страдали изследователите на диви местности, чието меню се е състояло главно от речна риба. Макар че пъстървата утолява глада и е дори вкусна, човек постепенно започва да страда от липса на хранителни вещества.

Мрежите, например училищата, не са общности, точно както и школуването не е образование. Училищните мрежи обсебват 50% от времето на децата, принуждават ги да го споделят единствено с деца на същата възраст, изискват от тях да започват и спират работа при подаване на звуков сигнал, налагат на хората да мислят за едно и също нещо по едно и също време и по един и същи начин, класифицират ги така, сякаш са зеленчуци. Така (а и по доста други подмолни и безумни начини) училищата-мрежи открадват жизнеността на общностите, заменяйки я с грозна машиналност. Никой не успява да премине през тях и да запази човечността си ненакърнена — нито децата, нито учителите, нито администраторите, нито родителите.

Общността е място, в което хората имат съприкосновение един с друг в целия спектър на човешки преживявания и качества: с добрите, лошите и всички останали свои страни. Тя е благодатна почва за най-качествения начин на живот: живот с ангажираност и участие. В общността този живот се разгръща по най-разнообразни и непредсказуеми начини. Това обаче никога не се случва през десетте години, в които слушаш как другите говорят и се опитваш да правиш това, което искат, за да им угодиш — какъвто е случаят в училище. Животът на човек може да е коренно различен в зависимост от това дали ще успее да се изплъзне от това обучение, или ще попадне в капана му.

Ще ви дам един пример. Мрежите от реформатори на градския живот може и да се събират да обсъждат проблемите на бездомниците, но общността е единствената, която ги възприема като истински хора, а не като абстракции. Рон, Дейв или Марти — тя нарича скитниците си с истинското им име. Това има огромно значение.

Хората в дадена общност си взаимодействат по хиляди невидими начини, чието емоционално въздействие е не по-малко богато и комплексно. Мрежите обаче могат да скалъпят единствено гротескова симулация на общност, която не предлага удовлетворяващи преживявания.

Аз, естествено, също съм част от няколко мрежи. Считам ги за напълно безопасни, само ако отхвърлят комуналните си претенции, признават границите си и целят единствено да са ми от полза за конкретна наложителна задача. Вампирска мрежа като училището обаче, която смуче огромно количество от времето и енергията, необходими за изграждането на общността и Семейството (а на всичкото отгоре постоянно ламти за още), трябва да бъде пронизана през сърцето и погребана. Ненаситният глад на задължителното образование вече е нанесъл сериозни поражения на способността ни да създаваме семейства и общности, като ни е отнел времето, което се нуждаем да прекарваме с децата си и те — с нас. Ето защо казвам, че ни трябва по-малко училище, не повече.

Кой би отрекъл, че в определени случаи мрежите са ефикасни? Това несъмнено е вярно. Те обаче са лишени от способността да задоволяват емоционалните нужди на членовете си. Крайната рационалност, присъща на мрежите, е основана на същото погрешно разбиране за човешката природа, за което виним френското Просвещение и Огюст Конт. На човешките същества е присъщо много повече от прост рационализъм; в идеалния случай те се извисяват над рационалното, като същевременно се възползват от него, прилагайки го на по-ниски нива на функционалност. Затова и компютрите никога няма да заменят хората, тъй като са единствено рационални, а оттам и много ограничени.

Мрежите разделят хората — първо от самите тях, а после и от другите, на основание, че така по-ефективно се върши работа. Това може и да е вярно, но едва ли ще направи живота ви по-приятен. Мрежите карат хората да се чувстват самотни. Те няма как да коригират своята безчовечност, но въпреки това успешно постигат целта си. Гротеската на масовото образование е прикрита зад аномалията, че мрежите изглеждат като общности (а не са). По същата причина разширяването на периметъра на действие на училището може единствено да задълбочи опасното социално разделение, с което би трябвало да се справи.

Иска ми се да повтарям това, докато ви призлее. Мрежите нанасят голяма вреда, защото имат вид на истинска общност и пораждат очаквания, че могат да задоволят социалните и психологически нужди на хората. Истината е, че не могат да го направят това. Дори и безобидни асоциации като клубове по бридж, шах, аматьорски театрални групи или групи на социални активисти могат да създадат у членовете си странното чувство, познато на всички градски жители — да се чувстваш самотен сред тълпата, — ако претендират, че създават пълноценни приятелства. Кой от нас, които често участваме в мрежи, не се е чувствал по този начин? Принадлежността към много мрежи не може да се приравни с принадлежността към общност, независимо колко много са те или колко често звъни телефонът ви.

Всичко, което ти дава мрежата е това, което получаваш в началото. Мрежите не могат да станат по-добри или по-лоши; ограничената им цел ги поддържа горе-долу в неизменен вид през цялото време, просто защото няма простор за кой знае какво развитие. Патологичното състояние, до което се стига от постоянно повтарящите се повърхностни контакти, е чувството, че вашите „приятели“ и „колеги“ не се интересуват от вас, а само от това, което можете да направите за тях; че не проявяват интерес към живота ви, надеждите, страховете, победите, пораженията ви. Истината е, че „приятелите“, за чиято безучастност неоснователно страдаме, всъщност никога не са ни били приятели, а само колеги по мрежа, от които не трябва да се очаква нищо повече от ангажираност към общите интереси.

Поради непресекващата ни нужда от общност и малката вероятност тя да се осъществи чрез мрежи ние толкова отчаяно се нуждаем от решение на проблема, че се принуждаваме да се самозаблуждаваме относно естеството на тези връзки. Каквото и да означава да се „грижиш“ за някой, то е повече от това да си правите компания или да другарувате на основата на общи интереси.