Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (11)

VII

Крайно време е да се вгледаме в миналото, за да се сдобием отново с образователна философия, която дава резултати. На мен много ми допада образователният подход, към който се е придържала управляващата класа в Европа в продължение на хилядолетия. Аз също се стремя да го прилагам в преподаването си — е, доколкото успея да го прокарам ненаказано в съвременната институция на задължителното образование. Смятам, че той е еднакво ефективен както за богатите, така и за бедните деца.

В сърцевината на тази елитна образователна система стои убеждението, че човек научава истински само това, което е научил сам. Системата изключително често поставя детето в ситуация, в която то само трябва да се справи със задачата, без да има кой да го напътства. Понякога това е свързано с големи рискове, като например галопиране на кон или прескачане на препятствия с него. С тази задача разбира се, са се справили хиляди богаташки деца под десетгодишна възраст. Можете ли да си представите как може да постигнеш подобно нещо, ако нямаш увереност в собствените си способности? Понякога задачата се състои просто в това, да се справиш със самотата, точно както Хенри Торо е направил на брега на езерото Уолдън или пък Айнщайн — в швейцарската митница.

В момента отнемаме от нашите деца цялото време, което им е необходимо, за да развият способността си да учат самостоятелно. На това трябва да се сложи край. Налага се да изобретим училищни преживявания, които да им върнат голяма част от това време. Трябва да се доверяваме на децата да учат, независимо от много ранна възраст. Темата може да се задава в училище, но изучаването й трябва да става извън институционалния контекст. Трябва да създадем програма, която да дава възможност на всяко дете да развие самостоятелно своята уникалност и да израсне уверено, че може да разчита на себе си.

Неотдавна извадих седемдесет долара, за да кача едно дванайсетгодишно момиче от моя клас и майка му, която не говореше английски, на автобуса, и да ги пратя на път по крайбрежието на Ню Джърси. Целта бе да заведат началника на полицията в Сийбрайт на обяд и да му се извинят, задето са замърсили плажа му, хвърляйки бутилка от газирана напитка. Бях се договорил с него в замяна на това публично извинение момичето да прекара един ден в офиса на полицейския участък в малкия град и да наблюдава работата там. Няколко дена по-късно още две дванайсетгодишни деца заминаха сами от Харлем към Трийсет и първа улица (запад), за да чиракуват при редактора на един вестник; след това три от децата в моя клас се озоваха посред тресавищата в Джърси в шест сутринта, разсъждавайки над думите на президент на фирма за превози, докато той разпраща огромни камиони към Далас, Чикаго и Лос Анжелис.

Дали това бяха някакви „специални“ деца от някаква „специална“ програма? В известен смисъл да, само дето никой, освен нас не знаеше за нея. Те бяха просто прекрасни деца от сърцето на Харлем, будни и способни, но така зле школувани, че когато за пръв път дойдоха при мен, повечето не можеха да събират и изваждат. Те не знаеха нито населението на града Ню Йорк, нито на какво разстояние се намира щата Ню Йорк от Калифорния.

Притесних ли се от това? Естествено, че да! Аз обаче съм убеден, че в процеса на самообучаване те ще се превърнат в учители сами на себе си — а единствено самообучението има трайна стойност.

Трябва час по-скоро да дадем на децата време за независими занимания, защото те са истинският ключ към самостоятелното учене. Освен това трябва да ги въвлечем отново в реалния свят колкото се може по-бързо, за да може да не прекарат самостоятелното си време в абстрактна дейност.