Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (13)

Трета глава
Зелената Мононгахела

Първа награда от фондация „Джералдин Додж“ на Националния конкурс за най-добро есе на Колумбийския университет.

Първоначално станах учител, без да разбера. По това време израствах покрай зелената река Мононгахела на около шейсет километра югозападно от Питсбърг. На бреговете на същата дълбока, зелена и неизменно мистериозна река станах и ученик — усвоих всички начини, по които летят водните кончета, яростни противници на обагрените в цветовете на дъгата кърлежи, от които гъмжаха върбите по поречието.

„Джаки, внимавай за кърлежи!“ провикваше се баба ми Моси, докато аз и зиме, и лете се втурвах към реката, отстояща на две минути път от Втора улица. Живеехме там — точно срещу трамвайната линия на главната улица и железопътните релси, които вървяха успоредно на тях. Гледах как червените и жълти кърлежи дъвчат бледозелените листа и ги изпъстрят с дупки, а след това тичах към водата. Там на осемгодишна възраст изпих първата си бира. Там изпуших всяка цигара, до която бях успял да се докопам и тайно гледах как опасни мъже и жени правят любов на одеяла — всичкото, преди да навърша дванайсет. Това беше моята лаборатория: в нея се научих да наблюдавам внимателно и да правя заключения.

Как успя реката да ме направи учител? Слушайте. По нея имаше оживено движение на параходи с колела. Те вдигаха облаци от бели пръски, като караха зелената река да пламне в ярко оранжево, размътвайки подводното й, богато на химически вещества течение. От брега ясно се чуваха силните удари на витлата по водата. От цял град се стичаха момчета, за да се насладят на тази гледка. Параходите минаваха по десетина пъти на ден. Никой не оставаше безразличен към тях, тъй като нищо наистина важно не може да стане досадно. Усещате ли разликата между тези толкова сериозни кораби и безплътния, сух космически кораб от последните две десетилетия, който просто пренася оборудване, без да може да предложи на момчетата цел, която да ги грабне? Трудно е да симулираш, че нещо те интересува. Не успявам да се преструвам и днес, когато се прехранвам като учител и имам голямо желание да го направя заради децата в Ню Йорк, в чийто живот няма параходи. Ракетите са глупави играчки, които децата в Манхатън изоставят още първия ден след Рождество и повече не ги поглеждат. Параходите обаче криеха истинска магия и поставяха ясна граница между света на момчетата и света на истинските мъже. Леви Щраус би могъл да предаде това усещане много добре.

Там, в Мононгахела, на брега на реката, всички бяха мои учители. На момче като мен му се струваше, че всеки ден в града спира някой от дългите над километър влакове, за да ги натоварят с вода и въглища или по някаква друга мистериозна причина. Наобиколени от тълпа сополиви хлапета, гаровият спирач и машинистът ни омайваха с истории за влакове, даваха ни да се гоним из товарните вагони, да се мушкаме под откритите платформи и да се катерим по тях, както и по цистерните, вагоните за въглища и всякакви специализирани вагони, чиято функция запомняхме със същата лекота, с която запомняхме силуетите на вражеските самолети. Веднъж годишно ни пускаха във вагон-ресторанта, вонящ на залежала бира, която сервираха заедно със сандвич от бял хляб и наденица. Тези анонимни мъже изнасяха лекции на момчетата от Мононгахела, съветваха ги и ги вдъхновяваха — те считаха това за свое задължение не по-малко от карането на влака.

Понякога някой кораб спираше по средата на реката, екипажът му слизаше на брега с лодка и я връзваше за някоя върба. Това бе повод всички изкорубени лодчици от града (с дванайсет квартала) да се натоварят докрай с деца, гребящи като викинги, понякога с пръчки вместо гребла. Те дружно нахълтваха в „Красавицата на Питсбърг“ или „Речната кралица“. В Мононгахела властваше някакъв естествен етикет. Нямаше необходимост от писани правила; ако мъжете имаха време, те показваха на момчетата как да пораснат. Ние не мрънкахме, когато времето ни изтичаше. Беше ни ясно, че големите имат работа за вършене и хуквахме обратно, благодарни, че са открехнали за миг вратата към нашето бъдеще, колкото и за кратко да бе това.

В Мононгахела три пъти са ме арестували като дете. По-точно казано, полицаите ме завеждаха в затвора, където изчаквах Папи да ме измъкне. Не заменям тези времена за нищо. Първият път бях на девет. Хванаха ме да лежа под една паркирана кола през нощта половин час след вечерния час. През 1943 г. щорите в Мононгахела бяха винаги пуснати от страх самолетите на Хитлер да не прескочат за миг Атлантическия океан и да поразят стоманолеярните ни заводи, строени на двата бряга на реката. Очевидно нацистите само чакаха някоя разтревожена майка да излезе да търси с фенерче детето си след вечерния час, за да може фиууу!, да ни връхлетят с тевтонските си въздушни сили!

Името на ченгето беше Чарли. Заведе ме в ареста, без да ми позволи да се обадя на майка си, преди да е докладвал за смъртната опасност от Гьоринговото Луфтвафе. Какъв геополитически урок бе това!

Друг път пронизах като с копие една златна рибка в градското езерце. Тогава от ареста ме отведоха в библиотеката, защото присъдата ми бе да чета в продължение на месец за живота на животните. Накрая в деня, в който японците извикаха за милост чичо Сам, аз се поддадох на едно подстрекателство и счупих с прашка прозореца на полицейското корабче. След като признах деянието си, трябваше да изтърпя наказанието — първата ми работа като наемник, за да платя за стъклото. Нае ме дядо ми, за да мета печатарския му офис за петдесет цента на седмица.

След като заминах да уча в Корнел, можах да видя Мононгахела и зелената й река само веднъж. Върнах се там като първокурсник, за да дам кръв за умиращия ми дядо. Той лежеше в градската болница и на смъртния си одър бе не по-малко силен, отколкото в живота.

В друга стая в болницата умираше баба ми. И двамата починаха в рамките на двайсет и четири часа — дядо ми Хари Тейлър Зимър Старши отнесе в гроба си моята кръв. Семейството ми се премести отново, след това още веднъж, и още веднъж, но в сърцето си аз никога не напуснах Мононгахела. Там се научих да преподавам благодарение на това, че всеки жител на града ми преподаваше; научих се да преподавам любов към работата, защото ме накараха да понеса своята отговорност, въпреки че бях малко момче; научих се да създавам приключения от собственото си всекидневие — от реката и от хората, които живееха по бреговете й.

През 1964 г. печелех много пари. Тази доходна работа изоставих, за да стана учител. По това време създавах рекламни текстове в най-динамичната област на този бизнес. Бях младеж с усет за писане на трийсетсекундни телевизионни реклами. Същинската работа ми отнемаше около един ден месечно. Останалото време прекарвах в пиене на кафета сутрин и на мартинита в Майкълс Пъб след работа, в информиране за променливия пазарен успех на около двайсет други агенции, за да мога да определя кога да сменя кораба за по-голяма заплата и в безкрайни купони, които неизменно кулминираха в непоносимо главоболие.

Имаше обаче нещо, което ме притесняваше: всичко важно в работата ми бе инициирано от някой друг. Още повече ме терзаеше мисълта, че дейността ми не бе от особено значение дори и за хората, които плащаха за нея. Най-лошото бе, че тя бе толкова тясно специализирана, че миналото, настоящето и бъдещето сякаш се сливаха: двайсет и деветгодишният младеж се справяше със задачата си по същия начин, по който го правеха трийсет и девет или четиридесет и деветгодишните мъже. (Макар че май нямаше нито един четиридесет и деветгодишен създател на рекламни текстове — нямах представа на какво се дължи това.)

— Напускам — заявих един ден на шефа си.

— Да не си полудял, Джак? Тази година ще ти отпусна част от печалбата. Ще ти дам повече, отколкото са ти предложили. Заради кого напускаш?

— Заради никого. Просто съм решил да преподавам на пети и шести клас в училище.

— Следващия път като видиш майка си, й предай, че синът й е идиот. Господи! Кълна се, че ще съжаляваш горчиво! В Ню Йорк нямаме училища; имаме кошари за добитък, където затваряме загубени души. Преподаването е бошлаф работа, проект за социално слаби неудачници, които не могат да правят нищо друго!

Споровете с колегите продължиха в същия дух още няколко дена. Подигравките им само затвърдиха решението ми; параходите и влаковете на Мононгахела вършеха своето в мен. Нуждаех се да правя нещо, което не бе абсурдно, повече, отколкото от още един купон и още една абстрактна цифра в банковата ми сметка.

И така започнах да работя като учител по заместване, обикаляйки от днешния Линкълн център до Колумбия, където завърших университет, и от Харлем до Южен Бронкс. След три месеца тежките работни условия, грозните стаи, разкъсаните книги, постоянната дребнава заядливост на училищната администрация, звънците, блудкавата храна за учителите в стола, неизгладените дрехи, необяснимото отсъствие, на каквито и да е разговори за децата сред учителите (до ден-днешен, след трийсет години учителстване, мога честно да кажа, че в учителската стая не съм чул нито един задълбочен разговор на тема деца или теории в областта на преподаването) просто ме довършиха.

Още от първия си ден като преподавател бях нападнат от едно момче, което замахна към мен с издигнат над главата стол. Това се случи в училището Уодлей на 113-та улица, известно с лошата си репутация. Възложиха ми да взема часовете по машинопис в осми клас — с други думи седемдесет и пет ученика с пишещи машини. Бях инструктиран с думите: „В никакъв случай не трябва да им позволявате да печатат. Липсва ви съответна квалификация. Ясно ли е?“ Това ми бе наредено от господин на име Баш.

Още преди да изтекат шейсет секунди от момента, в който затворих вратата и издадох заповед никой да не пише, сто и петдесет ръце се мушнаха под калъфите на машините и започнаха да печатат. Не всички започнаха едновременно — това щеше да е прекалено лесно. Първо започнаха да тракат три машини откъм десния фланг. Бързо, кой не слуша? Втурнах се натам, крещейки „Спрете!“ когато зад гърба ми внезапно се включиха още три машини! Извъртайки се бързо, както само млад човек е способен да направи, хванах едно малко момче на местопрестъплението. Тогава, под звуците на мощна какофония от тракащи машини, дрънчене на звънци и преместване на валяци, вдигнах момчето от стола му и изкрещях като пълен глупак, че сега ще им покажа какво правя с хулигани като него. „Внимавайте!“, извика едно момиче. Обърнах се точно навреме, за да видя как един едър братяга на малкия виновник, който бях сграбчил, се бе запътил към мен с вдигнат над главата стол.

Пускайки детето, аз също сграбчих един стол и го вдигнах нависоко. Патова ситуация! Стояхме застинали в продължение на цяла вечност, вторачени един в друг от два-три метра разстояние, докато класът ни освиркваше и крещеше неистово. Тогава вратата се отвори и на нея се появи заместник-директорът Баш — човекът, който издаде забраната за писане.

— Г-н Гатоу, тези деца, да не би да печатат?

— Не, господине — отговорих аз, сваляйки стола — но мисля, че искат. Какво предлагате да правят вместо това?

Той ме погледна изпитателно, търсейки признаци на дързост и неподчинение, след което каза така, сякаш внезапно е променил мнението си:

— Решавайте сам — и напусна стаята.

Повечето деца избухнаха в смях — тази драма се бе разигравала и преди.

Напрежението се уталожи, но аз мълчаливо кръстих Уодлей „училището на смъртта“. На връщане минах покрай офиса и казах на секретарката да не ме търсят повече, ако имат нужда от заместник.

Следващата сутрин телефонът ми иззвъня в шест и половина.

— Можете ли да дойдете на работа днес, г-н Гатоу? — чух някой да казва остро.

— Кой се обажда? — попитах недоверчиво. (По онова време работех за десет училища като заместващ учител и винаги се представяха, когато ме търсят.)

— Г-н Гатоу, по закон не сме длъжни да ви уведомим за това, преди да сте ни казал дали можете да дойдете на работа.

— Забравете! — изкрещях аз — Има само едно училище, което може да ми излезе с такъв номер! Отговорът е не! Никога няма да дойда на работа в гадното ви училище! — и треснах слушалката.

Истината обаче бе, че никое от местата, където замествах, не беше цвете. Всички имаха странния навик да експлоатират заместниците, без ни най-малко да се интересуват от тяхното оцеляване. Вероятно щях да се върна към рекламния бизнес, ако не беше едно малко момиченце, стремящо се отчаяно да излезе от непоносимата си ситуация. То ме въвлече в личния си училищен кошмар и ми показа как да открия мястото си като учител, точно както и силните мъже от параходите и влаковете бяха намерили своето място — нещо, от което всички се нуждаем, за да уважаваме себе си.

Ето как стана всичко. Понякога ме търсеха да замествам в началните класове. Този ден трябваше да преподавам в трети клас в едно училище на 107-ма улица, чийто персонал бе почти изцяло англоговорящ — за разлика от учениците, които бяха 99% испаноговорящи.

Както се случва с много отчаяни учители всеки ден, през повечето време се опитвах да слушам как децата се редуват да четат, докато същевременно пилеех енергия в опити да накарам останалата част от класа да пази тишина. Този клас бе от най-слабите и никое дете не можеше да прочете повече от три думи, без да засрича. Неочаквано едно малко момиче на име Милагрос профуча през целия пасаж без грешка. След часовете я повиках на бюрото и я попитах защо е в този слаб клас. Тя отговори, че „те“ (училищната администрация) не й позволяват да се премести, защото, както обяснили на майка й, тя не можела да чете, а само си въобразявала, че може. „Но г-н Гатоу, брат ми е в шести клас и аз мога да прочета всички думи от учебника му по английски по-добре от него!“

Леко се зачудих, но трябва да призная, не чак толкова. Училищната администрация трябва да е имала някакво основание. Въпреки това момичето бе толкова обезсърчено, че я помолих да се успокои и да ми прочете нещо от учебника за шести клас. Казах й, че ако се справи, ще говоря с директора. Нямах никакви очаквания.

Милагрос обаче очакваше справедливост. Впускайки се в „Дяволът и Даниъл Уебстър“ тя помете първите две страници на един дъх. „Господи, това дете може да чете“, казах си аз. Какво прави тук? Може би е станало някакво недоразумение, което лесно ще се поправени. Изпратих я вкъщи с обещанието да я защитя. Нямах ни най-малка представа какво гнездо на стършели ще разбуня с молбата си да преместят Милагрос в по-добър клас.

— Доста сте самонадеян, г-н Гатоу. Не помня някой заместник да ми е казвал как да управлявам училището си. Бил ли сте на специализирани курсове по четене?

— Не.

— В такъв случай оставете нещата на специалистите!

— Но детето може да чете!…

— И какво предлагате?

— Предлагам да премине тест и ако не е глупава, да я преместите в друг клас!

— Не ми харесва тона ви. При нас няма глупави деца, г-н Гатоу. Скоро ще разберете, че момичета като Милагрос умеят много добре да хитруват и да преметват аматьори като вас. Това дете просто е запомнило историята наизуст. Ясно разбирате, че ако трябва постоянно да си губя времето в спорове с хора като вас, няма да остане кога да управлявам училището.

По някаква причина обаче аз се самоназначих за спасител на това момиченце, въпреки че вероятно нямаше да я видя никога повече.

Продължих да настоявам и директорката най-после се съгласи Милагрос да мине тест в сряда след часовете. Реших да кажа това на детето на следващия ден. Бях започнал да си мисля, че директорката вероятно е права и Милагрос просто е наизустила историята. Все пак предупредих детето, че трябва да знае всички думи от речника за напреднали и да може да прочете историята, която директорката избере, без да подбира. Бях дотук, казах си аз.

Следващата сряда след часовете изчаках изпитанието на Милагрос в стаята си. В три и половина тя плахо отвори вратата.

— Как мина? — попитах аз.

— Не знам — отговори тя, — но не направих никакви грешки. Г-жа Хеферман беше много ядосана.

Видях г-жа Хеферман, директорката, рано на следващата сутрин преди часовете.

— Като че сме направили грешка по отношение на Милагрос — каза тя рязко. — Ще я преместим, г-н Гатоу. Майка й е информирана.

След няколко седмици се върнах да замествам в същото училище. Милагрос се отби при мен и ми каза, че вече е в напредналия клас и се справя много добре. Тогава ми подаде една запечатана картичка. Вечерта, когато се прибрах, бръкнах в джоба на сакото си и я намерих там. Отворих я — беше кичозна картичка за рожден ден със сини цветя. Вътре пишеше: „Няма друг учител като вас. Подпис: вашата ученичка Милагрос“

Това просто изречение ме превърна в доживотен учител. Това беше първата смислена похвала в живота ми за нещо, което съм свършил. Въпреки че повече не видях Милагрос, никога не забравих нейните думи. Двайсет и четири години по-късно, през 1988 г., попаднах на една новина за нея. Един ден прочетох във вестника следното:

Награда за най-добър учител в профилирано училище

Милагрос М. от Федерацията на учителите бе удостоена с престижната Награда за най-добър учител в профилирано училище на Министерството на образованието за „проявени високи постижения и изключителен професионализъм“. Мис М. е преподавателка по секретарски умения в гимназия „Норман Томас“ в град Ню Йорк, където е и завършила. През 1985 г. тя е избрана за Учител на годината на Манхатън, а следващата година е номинирана за наградата „Жена с висок морал“, присъждана от Националния съвет на жените.

Милагрос, да не би аз да съм бил твоята зелена Мононгахела? Всъщност това не е от значение. Няма друг учител като теб.