Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (48)

Глава четиридесет и шеста

Столът, в който бе седнала като в трон, проблясваше на светлината на камината.

С чувствено бавно движение, тя плъзна пръсти по богато гравираните извивки на облегалките за ръце, докато изведнъж връхчетата й стигнаха до твърдата глава на лъва, изваяна в краищата им.

Тя се усмихна на Дик Дий, който бе седнал срещу нея на трикракото столче. Между тях бе таблото на парономанията, което, както бе разтворено, приличаше на екзотична средновековна карта на космоса.

— Ще го вземеш ли със себе си? — попита тя. — Стола, имам предвид.

— Стриктно казано, той не е мой — отвърна той.

— Винаги ли говориш стриктно, Дик.

— Стриктно — потъна в размисъл той. — От strictus, минало причастие на stringere, стягам, усуквам здраво. Това, разбира се, е синантоним…

Той млъкна и я загледа подканящо.

Усещайки каква трябва да бъде репликата й, тя каза:

— Какво?

— Синантоним. Една от онези интересни думи, които могат сами да си противоречат. Като например очеваден… Онова, което трябва да видиш, ти вади окото и ти пак няма да го видиш.

Рай помисли малко, после каза:

— Това го разбирам, но какво общо има тук стриктен?

— В един от шотландските диалекти има значение на бърз, бързо минаващ, особено за течаща вода. Така че да, мога според мен да кажа, че съм стриктен по един или друг начин.

— Но ще си задържиш стола?

— В смисъл да го съхраня, да. Наистина, когато го показах един ден на бедния Джефри, той намекна по обичайния си тромав начин, че мога да го смятам като подарък, макар да се съмнявам дали по закон моя скромен принос в реставрирането му ми дава право да го смятам за такъв… Опасявам се, че се излагаш на опасността да бъдеш дефлорирана, скъпа.

Рай хвърли поглед върху таблото. Тя тъкмо бе сложила, не без известна доза самодоволство, думата азалия. Сега Дий я пресече на 1 с думата гениталия и внимателно махна останалите й плочки.

— Споменах правилото за римата, нали? — каза той. — Пресичаш думата на противника с римуваща се дума и печелиш и двете думи, като в същото време печелиш правото да вземеш останалите противникови букви за собствена употреба, ако желанието ти е такова.

— Но това означава, че следващия път като ти дойде реда, можеш да си сложиш моята азалия обратно на таблото — престори се на възмутена тя.

— Точно така. Ето защо трябва да помислиш как да блокираш моята гениталия.

— О, ще го направя, не се бой. Ако знаех, че ме каниш тук да ме дефлорираш, нямаше изобщо да дойда.

Всъщност, наистина едва не му отказа.

След погребението на Пърси Фолоус, когато Дик Дий й каза, че ще ходи да се изнася от Стангкрийк Котидж, тя го бе попитала:

— Изнасяш се оттам? Новия лорд да не те притеснява?

— Тъй като все още изпитват затруднения да посочат кой да бъде той, не. Просто ме притеснява новото ми отношение към мястото. Ходих само веднъж след случката, но само слязох от колата, огледах се, веднага пак се качих обратно и се върнах в града. Вече не се чувствам удобно там.

— Съжалявам — каза тя. — Изглеждаше така уютно там. Имаш ли много неща?

— Достатъчно. Макар само да къмпингувах, нещата се събират, знаеш. — Той млъкна за момент, после изведнъж каза: — Слушай, защо не дойдеш да ми помогнеш малко? Още две ръце и една кола ще ми дойдат тъкмо навреме.

Тя бе готова да откаже на момента, ако той не бе добавил бързо:

— И да си призная, никак не ми се ходи там сам.

Тогава тя се бе поколебала и отказа й пак затанцува на устните й, когато изведнъж той се плесна по челото и каза:

— Ох, по дяволите! Рай, разбира се, ти имаш далеч по-голяма причина от моята да не ти се ходи натам. Моите страхове са асоциативни. А ти на практика намери бедния дявол. Ужасно нетактично от моя страна! Извинявай.

Което свърши работа вместо цял тон уговорки.

— И много страхливо от моя да се колебая така — бе отвърнала тя. — Разбира се, че ще дойда.

Той я загледа със съмнение.

— Сигурна ли си? Моля те, не се чувствай задължена.

— Защото си ми шеф ли? — тя се изсмя. — Не вярвам да съм направила нещо, което да не искам, само защото ти си ми шеф.

— Радвам се да го чуя. Исках да кажа, защото си ми приятелка.

Тя помисли върху чутото, после се усмихна и каза:

— Да, наистина сме приятели. И да, ще дойда. Но първо трябва да отида до вкъщи и да хвърля тия мрачни парцали. Това са единствените дрехи, които мога да нося на погребения и както е тръгнало тази година май ще ги износя.

— Ами добре. Аз също трябва да се преоблека. Дали не трябва да се извиним, че ще изпуснем гощавката.

— На кого? Мисля просто да си тръгнем и на тия, на които ще им липсваме, ще им липсваме, а на тия, на които няма — няма.

— По-добре и аз не бих го казал.

И сега, час по-късно, ето че вече бяха в къщата и до този момент Рай не бе почувствала никакви притеснения, нито пък, доколкото можеше да прецени, нейния спътник.

Не бяха напреднали кой знае колко със събирането на багажа. В къщичката бе влажно и хладно и Дий бе изхвърлил пепелта, бе разпалил цял пакет подпалки и бе хвърлил две цепеници в огъня.

— Да свършват — бе й казал той. — И без това повече няма да ми трябват.

— Добра идея.

Тя се стопли на бързо пламналия огън и с удоволствие пое миризмата на изгоряло дърво.

— Много ми харесва тази миризма — каза тя.

— И на мен. Пепел, мисля. Най-хубавото. От пепел си направен, на пепел ще се превърнеш — в това има далеч повече смисъл, отколкото просто изхвърляне на боклука. Да гориш и да умираш, излъчвайки топлина и приятен мирис — това не е лоша представа за живота, не си ли съгласна?

— А това включва ли сигурна и твърда надежда за възкръсване — попита Рай усмихнато.

— Питаш ме дали приемам идеята бедния Пърси да се върне при нас? — върна й той усмивката.

— Но ще бъдем променени, не забравяй.

— В такъв случай… Но стига вече металингвистика. На работа. Имам тук няколко кашона. Просто хвърляй нещата в тях. Няма за какво да се притеснявам, освен за рисунките, а и те не са точно от старите майстори.

— От по-млади майстори, може би?

— Благодарско, госпойце — отвърна той.

Двамата започнаха да събират багажа, но бяха изкарали в работа само около пет минути, когато Рай забеляза играта. Дори и затворена, тя представляваше предмет на изкуството — гравирани месингови панти, блеснали като злато на фона на полиран палисандър.

— Може ли да я отворя? — попита го тя.

— Разбира се.

— О, но тя е прекрасна — възкликна тя като видя изкусно подредените зодиакални знаци, лъкатушещи около квадратчетата за буквите. — Виждала съм онази, с която играете с Чарли в офиса, но тази е още по-украсена.

— Да, различни са — кимна той. — Но смятам тази като главна. Зодиакалните знаци по нея означават, че някои думи могат да наберат добавена стойност, ако се въведат в дадено място с особено смислово значение. Например, кажи ми твоята дата на раждане. Сигурен съм, че я знам, но за такива работи с дама човек трябва да бъде напълно сигурен.

— Първи май, 1976 година.

— Първи май, седемдесет и шеста. Мейдей, Мейдей.^[1] Да, сега си спомних. Значи, Телец. И така, ако с плочките, с които разполагаш, успееш да подредиш името си срещу твоя зодиакален знак, получаваш допълнителни точки. А ако успееш да подредиш имената на планетите според тяхното разположение на дадена дата, или още по-добре — на твоя рожден ден — тогава броя на точките ти ще стане, извини ме за баналния израз, астрономически. Но прощавай, аз съм опиянен от остатъчната ферментация на собственото си въображение. Няма нищо по-отегчително от дрънканиците на един пиян.

— Не са отегчителни — увери го тя. — Може би малко сложни, да. Прегледах правилата, дето ми ги даде, но трябва да призная, че се обърках още повече.

— Винаги е така — каза той. — Най-добрите играчи са като най-преуспелите в живота — учат се играейки. Но нека се опитам да те осветля…

Това осветляване постепенно прерасна в най-обикновена игра.

Когато той сложи и третата стойка с плочките, образуващи Джони, тя го погледна въпросително.

— Мой съученик, който почина.

— Момчето от снимката?

— Точно той. Малкия Джони Оуксшот. Той бе най-прекрасния характер, който съм виждал през живота си. Ние двамата с Чарли Пен бяхме добър отбор, но Джони някакси ни допълваше. Преди това ние бяхме много ефективна комбинация от интелект и въображение, към която Джони добави човешка душа. Сладникаво ли те звучи?

— Не — отвърна тя. — Ни най-малко.

Той й се усмихна и каза:

— Винаги съм си мислел, че ще ме разбереш. Тогава играта я играехме трима. Джони така и не можа да стане добър, но му беше много приятно, че участва.

— И после е починал?

— Да — отвърна той мрачно. — Задигна го някакъв зъл и завистлив бог. Оттогава винаги слагаме и една стойка за него. И въведохме неписано правило, според което един играч може да използва буквите от стойката на Джони, ако чрез прибавянето им към неговите собствени, успее да оформи цяла дума на какъвто и да било език.

— И тогава какво? Печели играта?

Дий сви рамене и каза:

— Кой знае? Още не се е случвало. Понякога си фантазирам, че ако стане, Джони изведнъж ще се появи до нас, готов за игра. Истинска магия, откъдето и да я погледнеш, разбираш ли? Но това са мрачни неща. Нека те въведа сега в мистериите на играта.

И така играта започна. На Дий явно му беше приятно да играе ролята на търпелив учител, макар че, както се стори на Рай, всеки път, когато започнеше да схваща за какво става дума, той въвеждаше някой нов и по-сложен елемент. Не че го чувстваше като спортна злоба от негова страна. Всъщност даже бе започнало да й се струва, че зрялата сериозност на играта като че ли има нещо общо по-скоро с партниране при танци, отколкото със сблъсък между двама противници. Богатата украса меко проблясваше, плочките, направени от слонова кост, се плъзгаха между пръстите като копринени рибки, когато бръкнеш в касетата, за да си попълниш запасите. Самата касета бе истинска красота — не от някаква цветна ламарина или картон, а издялано от цяло парче кристал вместилище с капаче на златни пантички.

— Единственото наследство от майка ми — отвърна той, когато Рай го попита за нея. — Как е попаднало у майка ми нямам представа нито мога да си представя как, като се имат предвид обстоятелствата в семейството тогава, е успяла да го запази, след като всичко ценно едно по едно е отишло или по търгове, или по заложните къщи. В него тя държеше малкото бижута, които имаше — главно евтини дрънкулки. А сега в нея има нещо далеч по-ценно. Семена на думи, очакващи сеяча си. Целия език е в тях, което само по себе си означава живот, тъй като нищо не може да съществува, докато семената не се посеят.

И той бе разтърсил кристалната касета така, че плочките от слонова кост вътре се разтракаха и зашумяха, и тя в този шум като че ли долови двете срички на името си.

Постепенно и неудържимо в играта бе навлязъл и еротичен подтекст, нещо като лек флирт с думи, с дяволити намеци, пламенни коси погледи, вербални милувки, несъдържащи абсолютно никаква заплаха. Тя през цялото време чувстваше, че ако пожелае да се отдръпне, й е нужно да даде и най-слабо доловимия сигнал и веднага нормалния дружелюбен тон между тях ще се върне на мястото си. Но тя не го направи. Окъпано в потрепващата светлина на огъня, тялото й се чувстваше стоплено и отпуснато. Докъде щеше да доведе тази игра, тя не знаеше, нито се запита докъде е готова да стигне в нея. По някое време Дий бе извадил бутилка червено вино и две чаши и стипчиво-горчиво-парещата течност, хлъзгаща се по гърлото, й се стори като първите признаци на предстояща любовна игра, като в същото време утолява и усилва апетита на пиещия. Външният свят — камъни, земя и растителност — остана като че ли някъде далеч зад опушените и мътни прозорци на малката къщичка, а още по-далече изглеждаше онзи свят на хора, сгради, мотори и технологии. И ако паметта им изглеждаше тъмна и неспокойна, то беше заради всичката тяхна топлина, светлина и спокойствие, които се бяха концентрирали в тази тясна стаичка. Колкото до ефирната безкрайност на великата мистериозна вселена, в която светът съществуваше, защо е необходимо да се излиза навън и да се гледа в небесата, когато цялата й красота и мъдрост е събрана тук в тази вълшебна игра, която бе разположена в краката й като безкрайния космос под погледа на Бога?

* * *

И някъде много далеч, все още в периферията на света, Хат Боулър караше малката си кола всред следобедното движение като луд, докато в същото време, на известно разстояние зад него, Питър Паскоу се носеше в същата посока, загрижен много повече за неговия живот и крайници, както и за този на останалите участници в движението.

* * *

Цепениците в огъня горяха бързо, оформили купол, после се срутиха в купчина ярки въглени, чиято сърцевина пулсираше от всепоглъщащата топлина.

— Страхотен огън за филийки — промърмори Рай. — Когато бях малка, спомням си как стоях пред огъня като сега и всички си препичахме дебели филии бял хляб докато почти почернеят, после ги мажехме с масло докато то попие в хляба. Сетих се за това и когато идвахме миналия път…

— Препечени филии — повтори като ехо Дий. — Да, чудесно би било. После, може би. Като свършим играта.

И той хвърли още дърва в огъня, и скоро след това семената на топлината отново избуяха от пепелта, за да се превърнат в огнени езици, които обхванаха тези нови дърва така, че те започнаха да помръдват, да съскат и стенат, а през това време огъня всред тях ставаше все по-горещ и по-горещ, докато в стаята започна да става вече непоносимо горещо.

Дий си съблече горнището на анцуга, за да остане по тениска, която се изпъна по един неочаквано мускулест и атлетичен торс. Рай последва примера му, издърпвайки пухкавия вълнен пуловер, който бе навлякла, през главата си. Чак когато грубите вълнени нишки бръснаха лицето й, тя се сети че отдолу няма нищо друго, освен тънкия копринен сутиен, с който бе на погребението. Или може би се престори, че се е сетила именно в този момент? Разбира се, нямаше никаква ясно доловима пауза в движението й, докато изтегляше пуловера през главата си изцяло и го пусна до стола, след което се наведе и направи думата радост.

Дий нито отклони поглед, нито се взря с копнеж в гърдите й, а само кимна като че ли одобрително и каза:

— А сега, ако играехме поетичната, където пресичането на дума с друга дума, която да следва или да предхожда първата в някое стихотворение, чието заглавие, разбира се, трябва да бъде точно цитирано, бих могъл да спечеля хубави точки, като пресека радост с алена.

— Блейк^[2] — каза тя. — Така че сега аз мога да направя същото, като пресека твоята тайна с моята любов^[3].

— Пак Блейк. Отлично.

— Всъщност имах предвид Дорис Дей.^[4]

Той отметна глава и се разсмя, тя също, но някакси, вместо да охлаби сексуалното напрежение между двамата, каквото бе намерението й, този споделен смях като че ли прехвърли още една абордажна кука помежду им, сближавайки ги още повече, затвърдявайки удоволствието, което всеки от тях изпитваше от компанията на другия, без ни най-малко да намали току-що откритото физическо привличане.

„Защо не — помисли си тя. — Аз съм свободна, необвързана и поне в обозримо време не смятам да се обвързвам. Така че, защо да не си понабера малко розички докато мога?“

Но тогава й дойде на ум за бъдещата й работа рамо до рамо с Дий. Дали ще се промени нещо? Тя усещаше, че може да разчита на него нещата да си останат същите, ако това е желанието й. Да, беше сигурна в неговата дискретност и въпреки това дали и най-твърдата дискретност би могла да устои под проницателния взор на Чарли Пен? Мисълта за тези всезнаещи очи, този снизходителен гримус, и двусмислени подмятания, не й бяха никак приятни.

Освен това в съзнанието й, въпреки неподправената увереност, че е напълно свободна и необвързана, изплува и образа на Хат Боулър.

* * *

Който в момента, измъкнал се от движението летеше по тесния междуселски път с такава скорост, че овцете, кротнали се на паша покрай него, едва имаха време да вдигнат глави, а него вече го нямаше там и само няколкото облачета изгорели газове им подсказваха, че не са сънували. Все още зад него на известно разстояние, но носещ се с по-голяма — вече бе извън града — скорост, идваше Паскоу, а още по-назад от него, хвърчеше патрулната кола, с включени сирени и буркани, която бе минала да вземе Анди Далзийл от „Черния бик“.

В този момент телефона му иззвъня и Дебелака попита:

— Къде си, Пит?

Паскоу му каза.

— А Боулър?

— Още не го виждам.

— Ами стига си карал като баба! Стигни го най-сетне! Ако момчето нещо пострада, лично ще те държа отговорен.

— Аз се притеснявам повече да не пострада Дий, когато Хат стигне там.

— Той ли? След като стана ясно, че той е Уърдман, изобщо не ме интересува! — викна Далзийл. — Не, цялото ни внимание трябва да е към Боулър. Още някоя и друга година, докато отупаме от него това колежанско образование и ще стане чудесно ченге… Какво правиш с това нещо, бе, мамка му? С педали ли го караш?

Последните два въпроса, сети се Паскоу, са отправени към шофьора на патрулната кола, но той също усети силата им и натисна газта още по-здраво така, че същите овце, които малко преди това бяха обезпокоени от преминаването на малката MG, отново наостриха уши, но тъй като бързо се учеха — противно на общоприетото мнение за тях — този път не вдигнаха глави.

* * *

„И така — мислеше Рай — да или не?“

Даваше си сметка, че докато съзнанието й се колебае, тялото й започва да изпраща много по-позитивни сигнали.

Тя се бе опънала на стола, чакайки Дий да направи следващия ход — в прекия и в преносния смисъл на думата. Лявата презрамка на сутиена й се бе изплъзнала от рамото й и гърдата й почти бе излязла от копринената си шапчица, но тя не помръдна да я оправи. Даже по-точно, усетила, и може би леко раздразнена от колебанието на самия Дий, тя отпусна рамене така, че зърното й излезе напълно навън.

Този път той й посвети цялото си внимание. Но очите му не се спряха на набъбващото й зърно.

Той я гледаше в главата.

Тя промълви:

— Какво?

Той се пресегна през играта и докосна сребристия лъч в косата й.

— Винаги съм искал да го направя — каза той тихо.

— Да провериш дали няма да ти остане в пръстите? — засмя се тя. — Т’ва е истинско, сър. Т’ва ще устои на ’сякакви бури и дъждове.

— Изобщо не съм се съмнявал — отвърна той и погледа му най-сетне се сведе към гърдите й.

Той каза:

— Рай…

Тя:

— Да?

Той:

— Рай?

Тя:

— Да.

Колко лесно стана.

Той стана толкова рязко, че кракът му закачи играта и размеси буквите. После каза:

— Аз просто ще… Трябва да… извини ме.

Той се извърна и излезе от стаята.

Усмихвайки се, тя също се надигна от стола, разкопча си сутиена, пусна го да падне на пода и се измъкна от дънките и гащичките.

После се приближи към прозореца. Доста трудно се виждаше през петната дъждовна вода и лишеи, покриващи стъклото, но най-накрая в полезрението й постепенно се появи сивата, тайнствена повърхност на езерото.

Нищо не помръдваше. Ни най-малък повей на вятъра не диплеше водата. Не се виждаше нито една птичка.

Мисълта за птички отново я отведе към Хат. „Скъпият, мил Хат, толкова разбиращо невинен, толкова невинно разбиращ. Никога няма да научи за Дик. Освен ако, разбира се, както беше у някои мъже, няма инстинкт за такива неща като жените. И всеки случай, което бе далеч по-вероятно, ако Чарли Пен разбереше, щеше да направи така, че и той да разбере.“

Късно ли беше вече да каже „не“ на Дик? Зависи от гледната точка. Всяка жена има право да каже „не“ по всяко време, на какъвто и да било етап. Да, това бе така и така би трябвало да бъде. Но да се изправиш тук гола, когато Дик влезе, бе все една да креснеш с все сила ДА, което, мислеше си тя, за повечето мъже просто би заглушило изречено с обикновен глас не.

„За Бога, момиче, ако ще казваш «не», вземи първо да се облечеш — каза си тя настоятелно.“

Късно. Тя чу вратата зад гърба й да се отваря.

„Така да бъде — помисли тя, почти без никакво съжаление. — Приятно прекарване!“

Като потвърждение на решението й, от другата страна на езерото, потънала в сивотата на мрачния ден, изведнъж проблесна светлинка. „Залязващото слънце изпраща последен поздрав, за да благослови този съюз“, каза си тя полуиронично.

Само че беше някъде по средата на следобеда и тя гледаше на изток, а не на запад.

„И освен това, като залязва, слънцето не се носи срещу теб!“

Дотук със свободната воля и правото на избор. Точно когато си избрал някой път, съдбата кихва в ухото ти и те тласва по друг.

Защото вече бе съвсем ясно, че проблясъка всъщност е бил предизвикан от фаровете на кола, весело подскачаща като топка за боулинг по черния път, заобикалящ езерото и водещ към къщата. Имаше и звук — клаксона пищеше така, сякаш новопристигналия искаше цял свят да разбере, че пристига. И най-накрая, дори и от това разстояние, тя успя да познае във возилото спортната кола на Хат и се усмихна на това, колко уместно е било сравнението й с топка за боулинг. Само че сега вече не приличаше на подскачаща, а на летяща топка за боулинг, докосвайки разровения път само за да се възнесе наново обратно, да прелети няколко метра и отново… Каква е тая спешна работа, накарала Хат да тормози така любимото си MG?

Каквато и да бе, тя означаваше края или поне отлагането на едно може би приятно прекарване.

Подготвяйки унила гримаса на лицето си, тя се извърна да си вземе дрехите и да се облече.

Но това, което видя я накара да замръзне на място.

Дий вече бе вътре. Бе влязъл достатъчно навътре, за да стъпи върху разтворената на пода игра. Той също бе чисто гол — бе разперил широко ръце и в лявата си стискаше нещо — тя не можа да познае какво точно — защото в дясната си стискаше тънък и дълъг нож. И тя усети как погледа й пада надолу към чатала му, където пениса му стърчеше напред над русо валмо косми.

Клаксонът на колата пищеше вече с всичка сила, фаровете сигурно се виждаха през мътното стъкло зад нея, Хат беше вече кажи-речи тук, но щеше безвъзвратно да закъснее. Вперила омагьосан поглед в зловещата фигура пред себе си, тя разбра без да се усъмни нито за миг, че той щеше безвъзвратно да закъснее.

* * *

MG-то стигна на около петдесетина метра от къщата, когато се тръшна в дупка, която дойде твърде много за твърдото му окачване и то не можа да я отхвърли обратно нагоре. Двигателят изхърка за последно и заглъхна. Но тишина не последва.

Хат чу писъците вече докато изхвръкваше от колата.

Викайки нещо, без да знае какво точно, той се спусна към къщата, чиито прозорци потрепваха с мътночервена светлина като къщичката на Баба Яга в тъмната гора.

Зад него, бързо наближавайки езерото, проблеснаха още един чифт фарове и веднага след това долетя вой на сирени. Идваше помощ, но за Хат тя беше толкова безсмислена, колкото и молитвата над мъртвия човек в удобното лоно на религията. „Продължавай да пищиш — помисли си той. — Продължавай да пищиш!“ Писъците й бяха най-ужасното нещо, което бе чувал, но поне знаеше, че докато ги чува, Рай е жива.

През мътното стъкло той забеляза двете вкопчени една в друга фигури — една от ръцете бе вдигната високо, в нея имаше дълъг и тънък нож, проблясващ в червено…

Той бързо заобиколи къщата, връхлетя през вратата без да я отваря, сякаш бе направена от картон и се озова вътре.

Смъртнобледи на потрепващата и намаляла вече светлина от огъня, двете голи фигури се бореха в средата, здраво сплетени над парономанията, като че ли това бе тепих, от който не бива да излизат. Лъвският стол бе обърнат, бе се подпрял на решетката на камината и облегалото му бе започнало да се овъгля. Но всичко това Хат не видя, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху високо вдигнатия нож… ножа, от който вече капеше кръв…

Той се хвърли напред и сграбчи Дий изотзад — едната му ръка го стегна през врата, а другата сграбчи ръката с ножа — и се опита да го издърпа по-далеч от Рай. Тялото на Дий поддаде с такава лекота, че Хат не можа да се удържи и падна по гръб. Но не отпусна хватката си и тъй като нямаше ръка, с която да убие устрема на падането, той се тръшна тежко на земята и главата му се удари силно в кристалната касета за плочките. В главата му сякаш затанцуваха пламъците на огъня от камината, напълниха я с дим и с подскачащи сенки. Върху вече започналите да се замъгляват очи, плисна течност — сълзи, кръв, нямаше представа, усещаше само, че щипе и го заслепява. Усети върху себе си тежестта на Дий, отхвърли го и докато се опитваше да стане, усети как по лявата страна на гръдния му кош се плъзна нещо като шиш. Рай отново бе започнала да пищи. Този път вече не за себе си, защото виждаше, че Дий е плътно до него. Сигурно заради него и тази мисъл му даде сили. Отново се опита да се изправи. Отстрани в главата му се стовари нещо тежко. Той размаха сляпо ръце, пръстите му докоснаха нещо метално, свиха се около него и веднага го пуснаха, щом острието се вряза в тях, но бързо се ориентираха и се плъзнаха веднага малко по-надолу.

И се сключиха около костена дръжка.

Ножът бе у него.

Обаче у голия мъж бе останало нещо също така смъртоносно, което отново се стовари отстрани в главата на детектива.

Минимум сила. По някаква причина той се сети за тези думи, запомнени от не толкова отдавнашните му години на обучение. Силата може би трябва, за да се извърши арест, но трябва винаги да бъде минимална, пропорционална на съпротивата.

Когато си по гръб, ослепен, ранен, губещ съзнание и си се вчепкал с маниакален убиец, трудно бе да се определи какво значи минимум.

Той вдигна ръка високо и я спусна рязко, забивайки ножа. Това му се стори минимум. И отново. Пак му се стори минимум. И отново… да, все още в границите на минимума… и отново… ако това бе минимум, тогава кое в този случай би трябвало да бъде максимум?

Въпросът заподскача ту навътре, ту навън из потрепващите пламъци и виещи се кълба дим в главата му, търсейки убягващия му отговор всред вече натрошените парчета на думата. После до напускащото го съзнание долетя шум от нещо, което то безучастно регистрира като сирена. Извиси се високо, после изведнъж спря.

И тъмнината го обгърна.