Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (3)

Глава първа
Първи диалог

Здрасти. Как я караш?

Аз ли? Добре, мисля.

Понякога е трудно да се каже, но най-сетне се забелязва някакво движение. Странно нещо е това живота, а?

Да, и смъртта. Но живота…

Ето че само допреди известно време си бях там, за никъде не отивах, пък и нямаше за къде да ходя, захванат здраво, така да се каже, за шелфа, отдавна зарязал просмукването през настоящето в бъдещето, без грам цвят, действие или вълнение, което да наостри малко усещанията…

И тогава един ден видях!

Пред мен, където всъщност е била през цялото време, се бе проснала дългата и извиваща се пътека, водеща ме през моето Велико Приключение и началото й бе толкова близко, че сякаш можех да го докосна с ръка, а края й бе толкова далеч, че главата ми се завъртя при мисълта какво може да има по средата.

Но между завъртяна и трезва глава разликата е голяма и отначало тя там си и остана — дългата и виеща се пътека, искам да кажа — в главата; нещо, с което да убивам времето през дългите скучни часове. И въпреки това, през цялото време чувах душата ми да казва: „Да пътуваш в мислите си не е лошо, но от това не можеш да получиш слънчев загар!“ А и краката ми ставаха все по-нетърпеливи.

Въпросът се залюля бавно в съзнанието ми, като надпис на скрийнсейвър.

Не можех ли да…?

Смеех ли…?

Ето това им е лошото на пътеките. Веднъж открити, те трябва да бъдат следвани, независимо от това къде водят. Обаче началото понякога е… как да кажа… толкова неясно.

Трябваше ми знак. Не бе необходимо да е нещо драматично. Едно леко смушкване щеше да свърши работа. Или една прошепната дума.

И тогава един ден то се случи.

Най-напред прошепнатата дума. От теб ли? Надявах се. Чух я, разбрах я, исках да й повярвам. Но въпреки това беше толкова смътна…

Да, бях страхливо дете. Трябваше ми нещо по-ясно.

И накрая то дойде. По-скоро блъскане с рамо, отколкото просто леко смушкване. По-скоро вик, отколкото шепот. Може да се каже, че направо падна върху мен!

Почти те чувам как се смееш.

Нея нощ не можах да заспя от мисли за това. Но колкото повече мислех, толкова по-неясно ставаше. Към три часа сутринта вече се убедих, че става въпрос за обикновена случка и моето Велико Приключение трябва да си остане празна фантазия, видеофилм, който да си пускам в промеждутъците между внимателните очи и съчувствените усмивки, съпътстващи всекидневните ни грижи.

Но час, час и нещо по-късно, когато розовите пръсти на зората започнаха да масажират черната кожа на нощта и една птичка зачурулика под прозореца ми, започнах да виждам нещата малко по-различно. Това, което ме изпълва с несигурност, може да се окаже просто моето чувство за малоценност, казах си аз. И във всеки случай не аз избирах, нали така? Знакът, за да бъде истински знак, трябва да бъде последван от шанс, който аз да не мога да отхвърля. Защото това нямаше да бъде просто шанс, разбира се, макар че самият му характер предполага нещо не съвсем определено. Да, ето как щях да го разпозная. За да започна, в началото щях да бъда пасивен участник в това Приключение, но веднъж започна ли го, щях да разбера без капка съмнение, че то е писано специално за мен. Всичко, което се искаше от мен, бе да поддържам готовност.

Станах, изкъпах се и се облякох с необичайно внимание, като рицар, готвещ се за подвиг или като монахиня, подготвяща се да приложи най-святото тайнство. Макар че лицето може да се скрие от наличник или воал, тези, които умеят да четат, щяха да разберат каква е разликата между рицарски герб или монашески одежди.

Когато свърших, тръгнах към колата. Беше още много рано. Птичките пееха нескончаемия си хор, а небето на изток бавно порозовяваше като бузката на героиня от филм на Дисни.

Беше още рано да се ходи в града и като че ли нещо ме накара да подкарам към полето. Вече ми бе станало ясно, че тази сутрин импулсивността не бива да се потиска.

Половин час по-късно вече се питах дали не постъпвам по най-глупав начин. От известно време колата ми бе започнала да ми създава проблеми, давейки се и губейки мощност по нагорнищата. И всеки път, когато това станеше, се заричах веднага да я закарам на сервиз. После работите се оправяха, вървяха така известно време и аз забравях. Този път обаче разбрах, че работата е по-сериозна, когато хълцането започна по един съвсем лек наклон и, естествено, на следващото изкачване, което всъщност не беше нищо повече от гърбица на един старинен мост, тя окончателно спря.

Излязох и затворих вратата с ритник. Нямаше смисъл да надничам под капака. Двигателите за мен са като китайско писмо. Седнах на ниския парапет на моста и се опитах да си припомня на какво разстояние се намирам от най-близката къща или телефон. Но колкото и да се мъчех, си спомнях само табела, на която пишеше, че до малкото селце Литъл Брътън остават пет мили. Особено несправедливо ми се струваше, че една кола, прекарала цял живот в града, трябва да се счупи на най-рядко населената отсечка в границите на града.

Закон на Мърфи, нали така май му казват? А и аз така го наричах, докато постепенно през чуруликането на птичките и ромонът на водата, си проби път още един звук и по тесния селски път видях да се приближава яркожълта кола на „Автомобилна асоциация“.

Сега вече започнах да се чудя дали закона в края на краищата не е най-обикновен Божи закон.

Махнах с ръка. Отивал на повикване в Литъл Брътън, където някакъв, току-що станал от сън роб на надницата, открил че неохотата на двигателя му да тръгне била по-голяма и от неговата.

— Двигателите и те обичат да почиват — весело съобщи моят спасител.

Той изобщо беше много весел човек, непрекъснато пускащ майтапи — прекрасна жива реклама на „Автомобилна асоциация“. Когато ме попита дали съм член на „Автомобилната асоциация“ и му казах, че пропасувах преди известно време, той се ухили и каза:

— Няма значение. И аз съм пропасувал католик, но винаги мога пак да стана, ако положението стане напечено, нали? Същото е и с вас. Тъкмо си мислите как отново да станете член, нали?

— О, да — пламенно го уверих аз. — Оправите ли ми колата, веднага се връщам в лоното Господне!

Говорех напълно сериозно. Е, ако не за лоното Господне, то за АА със сигурност.

Макар да участвах в остроумните му подмятания, вече си давах сметка, че откакто спрях поглед на камионетката му, започнах да си задавам въпроса дали този шанс не е нещо повече от това да си оправя колата.

Как обаче да разбера със сигурност? Усетих как вълнението ми нараства, докато накрая не го смирих с успокояващата мисъл, че колкото и неясно да ми се струва, авторът на моето Велико Приключение едва ли ще напише встъпителната страница по начин, който би могъл да бъде окачествен като ясен.

Човекът от „Автомобилна асоциация“ обичаше да говори. Разменихме си имената. Когато чух неговото, повторих си го бавно, а той се засмя и каза да не му разправям вицове за него, тъй като вече ги бил чувал всичките. Аз обаче не мислех за вицове. Той ми разказа всичко за себе си — за колекцията си от тропически рибки, за това, че веднъж говорил за тях по местното радио, за работата му в детска благотворителност, за намерението му да заработи пари за нея като участва в лондонския маратон, за прекрасната ваканция в Гърция, от която току-що се върнал, за любовта му към топлите вечери и средиземноморската кухня, за задоволството си, когато открил, че в града е започнал работа нов гръцки ресторант.

— Понякога човек си мисли, че има все пак някой горе, който полага грижи за него, не мислите ли? — пошегува се той. — Или пък долу, както е в моя случай.

Аз се засмях и му казах, че разбирам отлично за какво става дума. Държах се сериозно и по двата начина — и в смисъла на ленивия и безгрижен лек разговор, и в неговия по-дълбок, по-животооформящ смисъл. Всъщност, усещах много ясно, че съществувам на две нива. Повърхностно ниво, което бе достатъчно да ме кара да изпитвам удоволствие от слънчевата утрин, докато гледам как изцапаните му с масло пръсти вършат необходимите неща, които, надявах се, отново щяха да ме пуснат в движение. И още едно ниво, където се докосвах до силата зад светлината, силата, изгаряща всички страхове — ниво, на което времето е спряло да съществува, където онова, което се случва, винаги се е случвало и ще продължава да се случва, където, също като писател, можех да спирам, да обмислям, да изчиствам и да усъвършенствам, докато думите започнат да изразяват точно онова, което искам и не оставят никаква следа от минаването ми…

Започнал заключителните регулировки при работещ двигател, моят човек спира да говори. Той се вслушва внимателно в тоновете на двигателя като акордьор, усмихва се, изключва го и казва:

— Сега вече можете да отидете до Монте Карло и да се върнете, ако това ви прави удоволствие.

— Страхотна работа — отвръщам аз. — Благодаря ви много.

Той сяда на ниския парапет и започва да си прибира инструментите. Привършил с това, той вдига глава към слънцето, въздиша с велико облекчение и казва:

— Случвало ли ви се е понякога да си кажете: „Ето това е, ето това е нещото, което никога не искам да свършва“? Не е необходимо да е нещо голямо, незабравимо събитие или нещо от този род. Не! Просто една най-обикновена утрин като тази и ти да почувстваш, че желанието ти е завинаги да останеш тук.

— Да — казвам аз. — Абсолютно ясно ми е за какво става въпрос.

— Би било чудесно, а? — казва той замечтано. — Само че не знам какво ще прави оня от Литъл Брътън.

Той затваря инструментариума и започва да се надига от парапета.

И точно тогава получавам знака без всякакво съмнение.

Долу във върбите, обрамчващи рекичката от другия край на моста, се чува слабо джафкане, може би лисиче, последвано от силен крясък, приличен на дрезгав смях, след това от зеленината излита като куршум шарен фазан — крилете бият въздуха ожесточено, мъчейки се да прехвърлят тежкото тяло над каменната конструкция и да го запратят в небето. То минава само на няколко сантиметра над отсрещния парапет и се насочва право към нас. Аз правя крачка встрани. Човекът от „Автомобилна асоциация“ прави крачка назад. Ниският парапет зад него опира в прасците му. В същия миг птицата прелита като снаряд между нас. Усещам в лицето си ожесточените махове на крилете като тропически повей. А човекът от „Автомобилна асоциация“ размахва ръце, като че ли и той се опитва да излети. Равновесието му обаче вече не може да се възстанови. Протягам ръка към залитналата фигура — да помогна или да бутна, кой би могъл да каже? — и връхчето на пръста ми бръсва неговия като Божия пръст Адамовия в Сикстинската капела или Божия пръст Луциферовия в битката за небесата.

И след това изчезва.

Надничам над парапета. При падането той се е превъртял и е паднал по лице в плитките води на потока долу. Той е само десетина сантиметра дълбок, но човека не помръдва.

Смъквам се бързо по стръмния бряг долу. Веднага става ясно как е станало всичко. Ударил си е главата в камък и е загубил съзнание. Докато го гледам, той помръдва и се опитва да вдигне глава над водата.

Част от мен иска да му помогне, но това не е онази част, командваща ръцете или краката ми. Нямам никакъв друг избор, освен да стоя неподвижно и да гледам. Изборът е творение на времето, а времето го няма тук и е някъде много надалеч.

Три пъти той надига глава и три пъти тя пада обратно. Четвърти път няма.

Известно време излизат мехурчета. Той използва тези последни издихания вероятно за да се приобщи към католическата църква. Положението при него бе станало толкова отчаяно, че повече нямаше накъде. От друга страна, желанието му прекрасния момент да продължи безкрайно, е най-сетне изпълнено и където и да се намира в момента, той сигурно е щастлив.

Мехурчетата отначало бълбукат бързо, след това все по-бавно, като последните мехурчета на изветряла газирана вода, докато на повърхността най-накрая изплува блестяща сфера въздух, в която — ако свещениците са прави — би трябвало да се намира душата му.

Лек път, мой вестоносецо!

Мехурът се спуква. Чувството за време също гръмва в главата ми заедно с всичките си недостатъци — съзнание и материя, правила и закони.

Покатерих се обратно на пътя и се качих в колата. С весела и равномерна песен на двигателя, тя потегли нататък и на мен не ми остана нищо друго, освен да похваля сръчните ръце, създали тази весела мелодия. Отправих благодарности и за този нов или по-точно подновен мой живот.

Пътуването ми бе започнало. Без съмнение, по пътя ми щеше да има много препятствия. Но този път вече е ясно очертан. Колкото и дълго да е едно пътешествие от хиляда мили, то трябва да започва с една малка крачка. И с това, че просто стоях без да помръдна, доверявайки се напълно на теб, водачо мой, аз направих тази стъпка.

Пак ще се чуем.