Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (20)

Глава осемнадесета

— Я виж ти кой е тук — каза Далзийл. — Влез, момко. Седни някъде. Чувствай се като у дома си. Колко мило от твоя страна да намериш време.

Учените, ненадеждни както винаги, явно са били точни.

Мърморейки извинения, Хат насочи внимание към гостите, за да заличи сърдития поглед на Далзийл и укоризнената гримаса на Паскоу. Дори безизразния поглед на Уийлд излъчваше сигнала „Нали те предупредих“.

Доктор Потъл, психиатъра, бе дребен човек към края на средната възраст, който нарочно бе култивирал у себе си външна прилика с Айнщайн.

— Вдъхва увереност у пациентите — бе казал той веднъж на Паскоу, който бе, неофициално и нередовно, един от тези пациенти. — Освен това на по-изперкалите имам навика да казвам, че съм построил машина на времето и пътувам в бъдещето, и всичко ще е наред за тях.

— А за мен как ще е, професоре? — бе го попитал Паскоу.

Друга своебразна черта у Потъл бе, че въпреки целия обществен, политически и медицински натиск, той пушеше цигара от цигара. Далзийл ту ги отказваше, ту отново пропушваше и в момента се намираше в един продължил вече доста време период на отказване. Но сега се поддаде на неизбежното изкушение и черпейки се от цигарите на Потъл, взе цяла шепа и вече опъваше от първата като давещ се моряк, показал се за трети път на повърхността.

Другият специалист бе представен като доктор Дрю Ъркухарт. Не много стар, доколкото Боулър можа да отсъди през джунглата гъста растителност, покриваща страните и стелеща се върху гърдите му. Добре че бе запазил горната си устна гола. Ако имаше айнщайновския мустак, който Плотър толкова харесваше, и родната му майка сигурно не би го познала. Обут в две различни маратонки, износени дънки и навлякъл тениска с изгнили подмишници, като че дрехата сама си бе пробила тъй нужните й вентилационни отдушници, той приличаше по-скоро на жител на бидонвил, отколкото на жител на уважавана академична общност.

— Майната му — изръмжа той с шотландски акцент, неразбираем за Боулър, с изключение на това, че не беше от Глазгоу. — Ако ще се тровя, по-добре да го направя със собствената си трева.

Той извади цигарена хартия и започна да я пълни с нещо, което вадеше от малка кожена пунгия.

Далзийл се обади:

— Ако го запалиш това нещо, мой човек, ще те ритам оттук до царството на родните ти планини, да знаеш!

— Ти какво, да не проверяваш всичките си посетители, суперинтендант? — озъби се Ъркухарт.

— Няма нужда да ги проверявам. Направих си сметката, че тъй като си лингвист, ще се издадеш още щом си отвориш човката.

— Впечатлен съм. Дълбоко обиден, но впечатлен — каза Ъркухарт.

Той прибра пунгията с инкриминиращата субстанция и продължи:

— А сега може ли да почваме? Имам да ходя и на други места.

— Така ли? Да не ходиш на лов за плъхове? — попита го Далзийл, измервайки го с поглед от глава до пети.

Потъл каза:

— А сега, след като уточнихме кой след кого идва на водопоя, аз също бих искал да отправя апел за експедитивност.

— По това нямам възражения. Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е моето мнение — бе коментара на Далзийл. — Пит, тоя цирк ти го организира, така че почвай да плющиш с камшика.

— Благодаря — отвърна Паскоу. — Позволете ми първо да изразя благодарностите ни към доктор Потъл и доктор Ъркухарт, задето успяха да дойдат тази сутрин. Струва ми се, понеже се налага да признаем без никакви увъртания, че имаме работа със сериен убиец, че колкото по-нашироко заметнем мрежата си в търсене на квалифицирана помощ, и колкото по-скоро я заметнем, толкова по-добре. Разбирам, че от гледна точка на аналитичната работа, вие сте имали смешно малко време за проучване всичката документация за Уърдман, но липсата на задълбоченост в първите впечатления, може би ще успеят да компенсират със свежест. Доктор Потъл.

— Позволете ми най-напред да се извиня на уважаемия си колега, доктор Ъркухарт, в случай, че кажа нещо, с което да наруша мистерията на неговата наука, защото, разбира се, моят единствен начин да разбера твореца на тези писания, е чрез думите, които този творец използва.

— Не се стегай, брат — изръмжа шотландеца. — И без тва няма да мога да ти разбера нищо от психодрънканиците.

— Благодаря. Първи диалог. Самата употреба на думата „диалог“ е многозначителна. Диалог — това е обмяна на идеи и информация между двама или повече души. За да бъдат истински диалози, нашия Уърдман — използвам термина за удобство — трябва както да говори, така и да слуша. И виждам, че той го прави по два начина. Първо, в редовете има празнини, които не е трудно да бъдат запълнени с неотразените в текста отговори на въпросите или коментари на Уърдман. В по-голямата си част това са разговорни части на речта, а не дълбокомислените философски повествования на същинския диалог. Например в същия този първи диалог, между „Здрасти, как я караш?“ и „Аз ли? Добре, мисля“, можем да интерполираме „Добре. А ти?“ След това „Аз ли? Добре, мисля“ и „Понякога е трудно да се каже“, можем да вмъкнем Какво значи „мисля“? Тук трябва да отбележа, че тона, както впрочем и из всички Диалози, е като между приятели и познати, като между хора, които са много близки и на равна нога.

— Бих казал, че до този извод стигнахме и ние — прекъсна го Паскоу с извинителен тон, давайки си ясна сметка за започналия да скърца предупредително стол на Далзийл. — Казахте, че имало две форми на диалог…

— Точно така. Другата форма е по-официална и мистериозна, при която Уърдман вярва, че получава съвет, помощ и напътствия от извънземна сила, която отчасти може да е, но може и да не е, познатия ни комуникант от първата форма. И най-накрая, разбира се, Уърдман с удоволствие започва да води диалог и с нас. Тоест, с вас като следователи по тези престъпления, с доктор Ъркухарт и с мен като ваши помощници и с целия свят изобщо, който всъщност съставлява неговата публика.

— Мога ли да кажа нещо тука? — обади се доктор Ъркухарт. — Може да си го пропуснал, брат, а пък и аз го открих със случайна справка в речника, та се наложи да питам една приятелка…

— Приятелка? — намеси се Паскоу, отново изпреварвайки Дебелака. — Надявам се, че не сте показвали Диалозите на никой, който няма отношение към тях?

— Не си подмокряй чатала, няма страшно — каза Ъркухарт. — Това беше просто една мацка от факултета по английска литература, която отвреме-навреме чукам и тя не е в час повече, отколкото трябва да бъде в час. Та тя ми каза, че в литературата имало нещо, което се наричало „Диалози на мъртвите“. Започнало много отдавна, още от Лукиан…^[1]

— Това да не е лорд Лукиан? — намеси се Далзийл.

— Ха-ха — каза учения. — Риторик от втори век, роден в Сирия, който пишел на гръцки. През осемнадесети век в Англия интереса към това нещо се възродил — знаете там, класиката и всички подобни боклуци. Най-голям успех имали Диалозите на мъртвите на лорд Литълтън^[2], писани през 1760 година. Двадесет и осем диалога, включително три, написани от някаква блустокинг дама^[3] на име госпожа Монтагю — най-добрите три, уверява ме моята приятелка, но тя сигурно е пристрастна. През деветнадесети век написали още няколко, но този похват залинял и изчезнал преди кралица Вики да успее да го подуши.

— И в какво се състои този похват? — попита Паскоу.

— Дебати на ръба между отвъдното и реалния свят между истински исторически личности и измислени такива, понякога със същества със свръхестествени способности от митологиите, играещи ролята на съдии. Хвърлих око на няколко от тях. Едната беше за разговор между Меркурий, някакъв английски размирник и един северноамерикански индианец, другата — за сър Томас Мор и викария на Брей. Целта обикновено, макар и не винаги, е да се постигне сатиричен ефект. Написано като пиеса, тоест най-напред името, после какво казва или прави главния герой, но без режисура и без декори. Писано е за четене, а не за поставяне на сцена.

— Да, но тук нямаме имена — каза Паскоу, свеждайки поглед към неговия екземпляр на Диалозите.

— Не трябва и да ги има. Това би издало играта още от самото начало. Може да се окаже задънена улица, но ми се струва, че диалога на Уърдман е с някой мъртъв, който, по всичко личи, твърдо е решил да увеличи населението на царството на сенките. Стори ми се, че си струва да се спомене. Тъй или иначе, във вашата работа не трябва да оставяте и камък необърнат, ако искате да видите как се пръскат мравките под него.

— Много сме ви задължени, докторе — промърмори Паскоу, който в момента си водеше бележки.

— О, Боже! — изохка Далзийл. — Още не сме минали и първата дума, а бедния ми мозък вече ме боли.

— Може би вече можем да продължим — каза Паскоу, поглеждайки часовника си. — Знам, че времето ви е ценно, господа.

— Много добре — подзе Потъл, палейки цигара от угарката на старата. — След заглавието, идва ред на илюстрацията. Разбрах, че вече сте получили компетентен съвет, относно стилистичния източник…

— Може да се каже — отвърна Паскоу предпазливо. — Детектив констъбъл Боулър, може би ще ни осветлите по този въпрос?

Сварен неподготвен, Хат преглътна с усилие преди да отвърне:

— Ами, господин Дий от библиотеката ни осведоми, че тя била основана на средновековна келтска азбука. Той ми показа нещо, прилично на илюстрацията, мисля че беше от ирландско евангелие от осми век…

С крайчеца на окото си видя как очите на Дебелака се затварят, а устата му се отваря в хипопотамска прозявка и той мислено изруга Паскоу за това, че е избрал лош момент за приноса му към работата на Великия консулт. Но детектив главния инспектор, усетил сякаш вината си, пое инициативата отново и продължи:

— … и стигнахме до извода, че рисунката представлява In P от първата фраза от евангелието на Свети Йоан — In Principio erat verbum…

— В началото бе словото и словото бе с Бог и Бог бе словото — пропя Далзийл, отваряйки очи. — Да, да, всички сме ходили на неделно училище, с изключение на младия Боулър, който сигурно е учил Кама Сутра или нещо друго от този род. Доктор Потъл, не можем ли дакараме малко по-напряко, да стигнем до някои заключения и да спестим цялата тази екзотика за някоя статия?

— Първото нещо, което ми направи впечатление в тази рисунка, бе начина, по който всички букви от тази начална фраза, са изсипани на купчина. Напомни ми за един вирус, който веднъж проникна в компютрите на болницата и пращаше всяка буква, която напишеш, в долния край на екрана. Запитах се дали това не означава, че нашия Уърдман мисли, че мозъка му се разяжда от някакъв вид вирус.

— Искате да кажете, че знае, че му хлопа дъската? — извиси глас Далзийл. — Страхотно!

— Личи си и от други признаци, че той още не е напълно свикнал с идеята, че убива хора — продължи Потъл без да се смути. — Рисунката е само един от многото опити да вмести поведението си в някакъв квазирелигиозен контекст, който има две главни функции. Първата е, разбира се, оправданието. Именно Бог или негов представител от Отвъдния свят е този, който го насочва към последователност, която все още ни убягва. Този Уърдман е до някаква степен инструмент на божествена цел или божествено условие, в случай, че Уърдман иска да постигне някаква своя цел, което не е съвсем ясно. И въпреки тези претенции за свръхестествена необходимост, безпокойството на Уърдман си личи ясно от нуждата, която изпитва да си наложи да мисли, че на жертвите ще им бъде по-добре, ако умрат, независимо дали за свое собствено добро, за доброто на обществото изобщо или за комбинация от двете. Вероятно сте забелязали, че удавения човек под моста също така прилича и на разпъната фигура, като Свети Андрей, разпънат на кръст под формата на Х.

— Разбирам го как се е чувствал — промърмори Анди Далзийл.

Паскоу го погледна неодобрително и подтикна учения:

— Казахте, че религиозния контекст имал две функции, докторе. Оправдание и…?

— Да. И неуязвимост. Това забавяне и спиране на времето. Изглежда е в буквалния смисъл, не е метафора. Бог или неговия представител планират и ръководят събитията и тъй като е всемогъщ, няма да позволи инструментът му да бъде заловен. И точно тук може би се крие най-голямата ви надежда да хванете автора. Рискът, поет при убийството на съветник Стийл, е бил невероятен и би могъл да се осъществи само от някой, който се чувства съвършено неуязвим. Колкото по-дълго продължава това, толкова по-големи рискове вероятно ще поема.

— Искате да кажете, че с малко късмет и ако това продължи достатъчно дълго, ние ще можем да го хванем на местопрестъплението? — каза Дебелака смаяно. — Ако това е всичко, което можете да направите, тогава всички тези приказки не стават ли безпредметни, докторе?

Степента на презрение, което Далзийл е способен да вложи в едно обикновено обръщение, вероятно може да даде на един лингвист материал за цяла дисертация, помисли си Паскоу.

— Може би ще мога да ви дам малко практически съвет тука — каза Ъркухарт. — Вижте тази част от илюстрацията тук…

Той им показа лявата долна част на двойното І.

— А-а, кравите — надникна Далзийл в своя екземпляр.

Ъркухарт се засмя и каза:

— Сигурно са от шотландската порода, с такива рога. Не, не са крави. Волове са, мисля.

— Волове! — възкликна Далзийл, без да си дава труд да крие иронията в гласа си. — Страхотно. Е, този път наистина напредваме. Отбележете си това, главен инспектор.

— Какво искате да ни кажете? — попита Паскоу.

— Алиф — каза Ъркухарт многозначително.

— Това да не е Алиф в страната на чудесата или Алиф в огледалото? — заядливо попита Далзийл.

— Алиф е първата буква от азбуката на иврит — отвърна Ъркухарт без да му обръща внимание. — Но тя също е и дума от староеврейски и финикийски, която означава вол и изглежда много вероятно формата, която буквата има, да е базирана на йероглиф, приличен на волска глава. Гръцката алфа произлиза от тази, а след тях римското, както и нашето а, което в някои версии на главна буква, все още съдържа елементи от този йероглиф…

Той извади химикал и нарисува буквата.

Далзийл я гледа мълчаливо известно време, после каза:

— Ако ми сервират това за волска глава, ще им го върна. Има ли смисъл в това, момко?

— А, разбира се, също е и дума, първата дума, както е и първа буква в нашата азбука. В началото бе словото… И забележете, че в Диалога се споменава за някаква безкрайна и неопределима пътека. А също е и неопределителен член. Може би се питате защо има два вола, два алифа…

— Човекът беше от „Автомобилната асоциация“ — обади се Паскоу. — Абревиатурата й е АА. И инициалите му са АА. Което Уърдман взема за знак. Какво искате да кажете, доктор, Ъркухарт? Че може би тук има азбучен ред?

— Не, съжалявам. Виждам, че това би могло да ви бъде много полезно, но в хода на мислите на другите няма нищо очевидно. Можете да вземете b от boy или дори от бузуки при случая с Питман, но ще стигнете дотук, защото всички „с“ от името на Рипли или d от името на Стийл просто остават извън обсега ви. Затова се съмнявам, че това представлява проста азбучна прогресия. Вашият Уърдман може, разбира се, да произнася някоя дума буква по буква. И в този случай, да се надявам, че ще е къса, но е много вероятно да са всъщност няколко думи, оформящи съобщение.

— Прекарвам си страхотно, иска ми се и ти да си тук — предположи Далзийл, чешейки се по чатала, като човек, подхвърлящ неверни данни. — Вижте какво, господа, както казала актрисата на епископа, можете ли да го направите бързешката, щото имам работа? Нещо по-дългосрочно, общи теории, нещо което можете да изложите в писмен вид, когато имате повече време да изследвате Диалозите, а аз от своя страна се наемам да го закова на таблото за обяви, така че всеки да се ползва от него.

Боулър, озадачен от безразличието на учените към скептичната грубост на Дебелака, улови един поглед между Потъл и Паскоу и се досети, че детектив главния инспектор ги е предупредил за вероятната реакция на Далзийл, за която са били подготвени от, може би, предишни срещи с него.

Ъркухарт каза:

— Наистина ми трябва повече време, за да изуча тази илюстрация. Няма да се изненадам, ако открия далеч повече неща, скрити в нея. Засега бих могъл да кажа, че си имаме работа с някой, което е обзет от мания да си играе с езика, но не просто на лингвистично, а на философско ниво, може би дори на магическо. Думите първоначално са били имена на неща и човешката дейност, както практична, така и абстрактна, не би могла да функционира без тях. Искам да кажа, че ако не знаете имената, трябва да покажете самите неща и накрая ще се озовете в положението на учените от Суифтовата „Лагадо“, мъкнещи със себе си пълни чували с неща, които може да им потрябват, ако пожелаят да обяснят нещо. В по-примитивните общества все още съществува вярата, че ако знаеш имената на хората и дори на някои предмети, ти разполагаш с власт над тях и именно затова толкова ревниво ги пазят в тайна. Магията представлява думи, подредени в специфичен ред и често комбинирани с тайните имена на божества или дяволи…

— Значи търсим откачалка, която вероятно си пада по гатанки и кръстословици, така ли да разбирам? — намеси се грубо Далзийл. — Доктор Потъл?

— Мисля, че вашия Уърдман е личност със сериозни смущения, която няма да покаже много от тези признаци на повърхността и в края на краищата може да се окаже особено отдръпнат и хладнокръвен човек. Но това би трябвало да бъде придобито поведение и ако надникнете в историята на живота на такива хора, ще видите, че почти винаги те са сторили или изпитали нещо, което подсказва, че под тази привидно спокойна повърхност прехвърчат опасни искри и се вият тъмни плевели.

— Е, това наистина стеснява нещата — каза Далзийл. — Това ли е всичко?

Тонът му не насърчаваше по-нататъшни дебати, но Паскоу каза:

— Преди да си тръгнете, искам да ви попитам дали това нещо означава нещо за вас.

Той им показа лист хартия, на който бе нарисувал нещо.

Потъл го разгледа, обърна го от другата страна, сви рамене и каза:

— Трябва да знам контекста, преди дори да помисля какво може да означава.

Паскоу каза:

— На главата на съветник Стийл имаше рана. Това може да е — а и със сигурност не разполагаме с други кандидати — нужните знаци, за които става дума в Диалога. Когато измиха кръвта, на главата му останаха именно ето тези знаци, направени с острието на резеца. Разбира се, биха могли да бъдат случайни, но тяхната прилика с някои букви, Р и лошо направено М може би. А тази чертичка по средата може да се окаже случайна драскотина, но може да бъде и по-лошо направена буква или знак.

Далзийл изглеждаше скептично настроен, но лявата му ръка почесваше наболата патина на брадата му, подтикната като че ли от неустоима симпатия.

Ъркухарт изведнъж изцвили от смях.

— Кажи на какво се смееш, мой човек, та и ние да се посмеем — обади се Далзийл.

— Съветникът се е казвал Сирил, нали? — каза лингвиста. — В кирилицата буквата Р е всъщност нашето R, а онази, на която викате, че е лошо написано М, би могло да бъде буквата П в кирилицата. А чертичката в средата е просто стенографската сигла за І, която пък в руската кирилица се появява само в една комбинация и никак не е лесно да се нарисува бързо на глава с гравьорско длето. Така че това може би е просто RIP^[4], само че написано с букви от кирилицата. Ръйш?

Далзийл разтърси глава, сякаш да я прочисти от остатъчните ефекти на дълъг сън и бавно се изправи.

— Ръйм — отвърна той с мек и изтормозен глас. — Голям майтапчия е тоя Уърдман, а? Как казваха хората? Смей се и цял свят ще се смее с теб. Благодаря ви, господа. Този път това наистина е всичко. Сержант Уийлд ще ви изпрати.

Паскоу, усещайки ясно, че този израз на благодарност едва ли може да се нарече сърдечен, добави:

— Бяхте наистина много полезни. Хиляди благодарности за това, че успяхте да отделите време тази сутрин. Ще очакваме да се свържете с нас веднага щом имате време за по-задълбочен размисъл, нали така, сър?

— О, да, нямам търпение — изръмжа Далзийл. — Сержант Уийлдс, веднага арестувайте доктор Ъркухарт, ако започне да пуши тия негови неща, преди да е излязъл от сградата.

Лингвистът, който отново бе извадил кожената пунгия от джоба си, спря на прага, усмихна се на Далзийл и каза:

— Ше паля навънка, Хамиш.

Подчинените му рядко имаха удоволствието да видят Великия си господар стъписан, но до момента, в който вратата се затвори зад Потъл, Ъркухарт и Уийлд, Паскоу и Боулър се радваха именно на това зрелище.

После той извърна поглед към тях и те веднага изтриха от физиономиите си всичко, с изключение на напрегната готовност да изпълнят всяка заповед.

— И така, Питър, сега доволен ли си? — попита Далзийл.

— Мисля, че това бе една много полезна среща, сър, и се надявам да ни помагат още повече.

— Мислиш? А може би аз ще се запиша в Женския институт. Господи, човек си мисли, че навръх неделя хората ще дойдат да помогнат, да бутнат малко нещата напред. Да, ама не. А ми трябва само едно име и достатъчно оправдание, за да отида и да насера собственика му от бой.

— Рут е винаги под ръка.

— Ти още ли я пееш тая песен? Мислех, че ей тая твоя хрътка го души много и не намери нищо.

„Първо Уийлд, а сега и Дебелака. Без да забравям, разбира се, и самия Рут. Цял свят ли знае за моето така наречено тайно наблюдение, запита се Хат.“

— И в показанията му нямаше нищо, както и в тези на другите, което да го свързва със смъртта на съветника, нали?

— Той е умно момче — забеляза Паскоу.

— Аха, разбирам. Това означава, че колкото по-чист изглежда, толкова по-очевидно виновен е, нали? Да ти кажа ли нещо? В момента, в който го видиш да ходи по вода и ангелски хор да му пее „Осанна“, разрешавам ти да си сложиш парадната форма и да го арестуваш. Боулър, а ти? Имаш ли да ни предложиш нещо повече от целуване на непознати мъже в обществени тоалетни?

Подканата не беше много обещаваща, но Хат разбра, че друга няма да има, затова каза:

— Проверих един-двама души и намерих нещо, може нищо да не излезе…

— Ако не излезе нищо, тогава ти предлагам по-добре да не ми губиш времето, момко — изръмжа Далзийл.

— Не, сър. Става дума за писателя, Чарли Пен. Бил е на изложбата и както е посочено в показанията на другите, малко се посдърпали със съветник Стийл, затова го пуснах на компютъра. И се оказа, че той има досие.

— За писане на тъпотии ли?

— Не, сър. За нападение. Преди пет години в Лийдс го съдили за нападение над журналист.

— Така ли? За това трябва да му се даде Георгиевски кръст. Пит, ти знаел ли си нещо за самоубийствените наклонности на тоя пич?

— Да, сър — каза Паскоу с почти извинителен тон, тъй като не искаше да омаловажава откритието на Хат. — Искам да кажа, чувал съм някои неща, макар да не знам доколко апокрифни са. Според версията, която съм чувал, Пен се вкиснал от една статия и увенчал главата на въпросната журналистка с една торта, така че оръжието едва ли може да се нарече смъртоносно.

— Ако е била правена от моята половинка, щяла да бъде — забеляза Далзийл. — Това ли е всичко, Боулър? Смяташ, че трябва да викнем Пен и да му вържем топките за настолната лампа, само защото окъпал някаква си скапана репортерка с бит каймак?

— Не, сър. Не точно… искам да кажа, може да си струва да си побъбрим малко…

— Така ли? Дай ми половин причина.

— Името на журналистката е Джаклин Рипли, сър.

Челюстта на Далзийл увисна надолу в преувеличено смайване.

— Джакс Изкормвача! Боже Всемогъщи! Пит, защо не си ми казал, че това е било Джакс Изкормвача?

— Не знаех, сър. Съжалявам. Браво, Хат!

— Благодаря, сър — отвърна Боулър, изчервявайки се едва забележимо. — Даже успях да извадя копие от статията.

— Е това пък как успя да го направиш? — попита Паскоу.

— Ами, звъннах в редакцията на Йоркшир Лайф. Шансовете да намеря някой там в неделя не изглеждаха много добри, но извадих късмет и се свързах с редактора, господин Макреди. Човекът бе много любезен, изрови статията и ми я изпрати по факса.

— Искаш да кажеш, че ти си обърнал вниманието на журналист върху факта, че се опитваме да направим връзка между Чарли Пен и жертва на убийство? — повиши глас Паскоу. — За Бога, човече, къде ти е бил ума?

Хат Боулър, който бе извадил факса с помпозния жест на лорд Чембърлейн^[5], обявяващ че е донесъл мир на нацията, сега застина втрещен от бързината, с която той се обърна във война.

Но помощта дойде откъдето най-малко бе очаквал.

— Е-е, няма страшно — каза Далзийл, издърпвайки факса от ръката му. — Познавам Алек Макреди, много набожен, но и голям въжеиграч. Няма да ни притеснява, не и ако иска да остане в списъка на епископа за коледните му картички. Браво, Боулър! Приятно е да се знае, че наоколо има човек, който е готов да свърши и малко обикновена полицейска работа. Чарли Пен, а? Доколкото си спомням, неговото любимо място на поклонение в неделя сутрин е „Кучето и патето“. Хайде да отидем да се видим с него.

— Сър, няма ли да е по-добре да го повикам тук…? Искам да кажа, на публично място…

— Да, затова се казват кръчми, защото са за публиката, момко. За Бога, аз нямам намерение да го арестувам. Цапнал Джакс Изкормвача с парче торта, а? Ех, тоя Чарли! Може даже да го черпя едно.

— Според мен — обади се Паскоу, — предвид факта, че Рипли току-що е убита, ще бъде твърде недипломатично да предприемате такава линия на поведение в кръчма, сър.

— Проява на лош вкус, искаш да кажеш. Може и да си прав. В такъв случай няма да го черпя. Боулър, портфейла ти у теб ли е? Тогава ти ще ни черпиш по едно!