Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (47)

Глава четиридесет и пета

В деня на погребението на Пърси Фолоус библиотеката бе затворена.

Официално, това бе направено, за да се даде възможност на колегите му да отидат на погребението.

— Невярно — каза Чарли Пен на Дик Дий. — Направено е да се принудят колегите му да отидат на погребението.

— Мисля, че този път цинизма ти не улучва целта, Чарли — отвърна Дий. — Пърси имаше много добри качества, както като мъж, така и като библиотекар. Наистина ще липсва на хората.

— Ами-и? — проточи недоверчиво Пен. — Добре, както и да е, но е адски кофти. Не мога да работя у дома и да слушам всички тези трясъци, гърмежи и състезания чий дръжкофон е най-мощен. Освен това след като погребението е в един, защо трябва да я държите затворена цял следобед?

— Като признак на уважение… — Видя, че по този начин няма да впечатли писателя, затова побърза да добави: — Освен това ще има нещо като лек обед в хотел „Лишей“, хората ще имат възможност да поговорят за Пърси и да ознаменуват живота му. Докато това свърши…

— … на всеки вече ще му е писнало. Но ти сигурно ще се върнеш. Обичаш да се самонаказваш, но не и с пиячка посред бял ден. Защо тогава не взема да дойда, да речем, някъде около три и…

— Не — каза твърдо Дий. — Имам да свърша някои неща.

— Какви?

— Ако трябва да знаеш, мисля да отида до Стангдейл и да си прибера нещата.

— Защо? Новия хазаин нещо да не ти дава зор?

— Едва ли може да се каже, тъй като все още го търсят като че ли. Някакъв братовчед, който отишъл да живее в Америка някъде през шейсетте, изглежда най-вероятния залог. Не, просто не съм изпитвал желание да ходя там, откакто… откакто се случи онова, което се случи. Ще ми мине, разбира се, но докато ми мине, глупаво да си оставям нещата и да изкушавам всеки, който мине оттам. Но не бих имал нищо против, ако някой дойде с мен. Излиза ли ти се малко извън града?

— Ти сигурно се шегуваш — изръмжа Пен. — Много добре знаеш какво мисля за тия излизания всред шибаната природа. Веднъж стига. Не, сигурно ще ида в университетската библиотека. Всички тия недорасли студентчета… сигурно ще взема да побеснея.

Дий въздъхна и каза:

— Добре, Чарли, можеш за ползваш апартамента ми. Но няма да пипаш кафемашината ми, ясно ли ти е? Миналия път ме остави да пия само кафява вода.

— Ето това е кръст — закле се Чарли, кръстейки се бегло.

* * *

Пърси Фолоус е бил (и ако всичко вървеше по план, все още беше) горещ поклонник на Англиканската църква в нейния апогей — стъпка, която всъщност бе само на сантиметър от Рим. За него най-обикновения ритуал бе слаба работа. Ако в него нямаше тамян, свещи, исоп, клетви, процесии, коленичене, възвисени песнопения и потънали в позлата одежди, той не се броеше. Неговият енорийски свещеник, естествено, мислеше също като него и не пропусна възможността да изнесе проповед, изпъстрена с такива сложни медитации върху смъртта и с такава възхвала на делата на поминалия се, каквито не би съчинил дори и доктор Дон от катедралата Сейнт Пол.

Паскоу, възхищавайки се, но не можейки да последва примера на Великия си вожд, чиято глава бе наведена смирено и чиито устни отвреме-навреме издаваха същия съскащ звук, какъвто издава вълната, разляла се по покрит с камъчета плаж, отчаяно прелистваше псалмите, търсейки с какво да се отвлече. Псалмите като че ли се явяваха най-удобното облекчение в такива моменти, пълни с неочаквани обрати в изразите и добри съвети. Колко по-добре би било, ако свещеника например бе започнал да чете първия от двата определени за погребения псалми (само един бе необходим, но те бяха взели и двата), втория стих на който гласеше: „И устата ми ще е като с намордник, докато нечестивия виждам аз.“

Усещайки как тихо хърка до него Анди Далзийл, едва ли можеше да има съмнение в присъствието на нечестивия.

Паскоу прелистваше страниците, оставяше ги да се отварят самички и изведнъж видя, че чете думи, които наскоро бе чел.

Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя.

Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?

Псалм 27, към който Уърдман май бе толкова привързан и в който (ако Потъл бе прав) бе намерил уверението, че щом действа по указания от Оня свят, значи е неуязвим.

Обаче думите (както му подсказа отличната му памет) не са същите. В Библията псалма бе озаглавен Псалом на Давид, докато тук в този псалтир заглавие бяха само първите две думи от латинския оригинал — Dominus illuminatio. Не, не от оригинала, разбира се. Латински превод от еврейски.

Странно нещо са това думите. И имената. Да вземем Чарли Пен. Кръщелно име Карл Пенк. Карл Краута. Колко ли боли да ти запратят собственото име в лицето с такава насмешка? Като неговия поетичен герой, Хайне. Кръстен Хари. И са го подигравали с възгласа, с който подкарвали магаретата. Докато не го променил, а заедно с него и религията си. Но не можеш да промениш белезите вътре в теб.

Или Дий. Още един с проблеми. Орсън Ерик. Това са имена, които малките диваци моментално долавят в игрите си. Но поне все пак са успели да му дадат инициалите, дето по-късно са му оставили вратичка за измъкване. OED. Дик Речника. Какъв ли багаж е взел със себе си докато се е измъквал през тази вратичка?

Да можеше и той така да се измъкне от Рут. Тук няма игри с имената, ако изключим умалителното от Франсис на Франи. Но той все още си спомняше стихотворението, казано от него на погребението на Джонсън: „… Има смразяваща тайна, скрита в думите твои… всред камъни, коренища“ и как очите на декламатора бяха потърсили неговите с едва доловимо подигравателно огънче, леко слагайки ударение на коренища.

Или да не би така да му се бе сторило? И този негов опит да долови нещо смислено в тези игри с имената, дали не беше симптом на личната му парономания? В края на краищата смяната на нежелано име с друго беше нещо обикновено. Нямаше нужда да търси далеко — младият мъж, трогателно вярващ, че ходенето на погребения на убити жертви е задължение на всеки добър детектив, работеше рамо до рамо с него. При нормални обстоятелства сигурно би било дразнещо да се обръщат към някого, който се казва Боулър, с името Хат, но когато истинското ти име е Етелбърт, тогава го приемаш с огромно облекчение. Освен това има и други, по-лични и интимни форми на промяна на имената, както например Джакс (ето още един пример) е викала на Хедингли Джорджи Порджи. Което съвсем не означава, че Боулър или детектив инспектора трябва да бъдат включени в списъка на заподозрените!

Макар че като помисли човек, начина, по който Джордж Хедингли бе успял да запази връзката си с Рипли, демонстрира онова, което на един човек от следствена служба няма защо да се демонстрира — че от всички животни, човек е най-непроницаемото и най-непредсказуемо.

Пищната проповед на викария най-сетне наближи края си. Според него, ако някой човек някога е заслужавал да седи от дясната страна на Бог, то това несъмнено е Пърси Фолоус.

Макар че, както се разбра, той повече би предпочел да седи от която и да е страна на Амброуз Бърд.

Това бе една от онези мисли, на които на човек изведнъж му се струва, че ги е изрекъл на глас и той се огледа виновно, но никой не гледаше към него възмутено. Дик Дий седеше в другия край на реда, вперил неподвижен поглед в амвона и изражението му можеше да се нарече ту съсредоточено, ту печално. До него бе седнала помощничката му, Рай Помона. Чието присъствие може би бе истинската причина за горещото желание на младия Боулър да дойде на погребението. Той бе останал с впечатлението, че нещата в тази насока, от времето на тяхната злополучна екскурзия до Станг Тарн, се развиват добре. Ако бъдеше помолен, можеше да даде някой и друг мъдър съвет на детектив констъбъла. Полицейската работа прави добро впечатление на някои цивилни, особено в случаи като този, включващ мистериозни съобщения и гатанки, и неочаквани обрати и завои. Той не се съмняваше, че Боулър, съзнателно или подсъзнателно, вече е използвал този даден от Бога обрат, за да сподели повече информация с момичето, отколкото един млад детектив би трябвало да споделя. Особено такъв, който работи за Дебелия Анди, чийто възглед за даване на информация на цивилни бе „казвай им само толкова, колкото трябва, а на тези некадърници много не им трябва!“ Но когато си млад и влюбен, дори и слон като Далзийл може да ти се стори мравка.

Имаше и още една пречка, която бе трудно да се преодолее, защото бе непредвидима. Онова чувство, че си нещо специално, което започваш да изпитваш след като си бил допуснат до същинската кухня на следователската работа, беше много деликатно нещо. Но това бе тънък лед и ако на твоята довереничка се наложи да се сблъска с грубата действителност на даден случай, доброто впечатление бързо може да се превърне в отвращение.

Рай Помона бе минала по този тънък лед два пъти едно след друго — първия път и най-жесток сблъсък, когато е присъствала на намирането на трупа на Пайк-Стренглър, последвано кажи-речи веднага след това от убийството на Пърси Фолоус и Амброуз Бърд, което, макар връзката й с него да не е била толкова пряка, сигурно здраво е подсилило ефекта от оня ден в Стангдейл.

Така че сега, мислеше си Паскоу, бедния Хат сигурно вече разбира, че откровенията, до този момент изглеждали ключ към сърцето й, са просто нежелани напомняния за неговата друга страна, от която тя иска да се избави.

Ако младия детектив констъбъл го помолеше, той сигурно щеше да му каже нещо от рода на: „Ако тя наистина те харесва, Хат, ще го преодолее и макар да не харесва онова, което правиш, тя ще те уважава за това, че го правиш.“

Но това, както и всички мъдри слова, бе банално, затова той го запази за себе си, макар да забеля как очите на Хат не се отделиха от Рай, която, след като проповедта свърши и опечалените се събраха около гроба, разговаряше тихо с Дий. Добре поне, че не бяха обект на енергичното внимание на медиите, които бяха разярили Линда Лъпин на погребението на брат й толкова, че тя бе излязла с официално оплакване за „безчувствено поведение, граничещо с нарушение на човешките права“. Резултат — комбинация от редакторски диктат и полицейско присъствие, което държеше башибозушките орди на почетно разстояние.

— Нелошо изпращане — каза Далзийл. — Какво го мръщиш това твое мургаво лице? Да нямаш лош вкус в устата? Аз поне слушах проповедта, докато ти си играеше с псалтира да търсиш мръсни думички.

Спящият Далзийл пропускаше по-малко неща от много хора в будно състояние.

— Медитирах върху псалмите — каза Паскоу. — По-точно върху псалм 27. „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя?“ Любимия стих на Уърдман.

И все още бе такъв, все още си играеше с него…

— Добре ли си? — попита Далзийл.

— Да, извинявай. — Той се върна на земята, давайки си сметка, че Дебелака току-що е казал нещо, а той не го е чул.

— Казах, че му върши работа.

— Кое?

— Двадесет и седми псалм — каза Далзийл натъртено. — „Защото в зъл ден той ще ме скрие под покрова си, ще ме покрие в скривалището на шатъра си, ще ме издигне на канара“. И задника му наистина е добре скрит. Дори и ако гледаме право в него. Виж, нашия приятел Дий е тука. Но няма и следа от Пен и Рут.

— Това едва ли има значение — каза Паскоу. — Фолоус беше шеф на Дий.

— Не съм казал, че има значение. Е, ето че и ти тръгна, Пърси. Да се надяваме, че тази твоя ангелска прическа ще ти послужи добре. Пак ще се видим!

Двамата бяха стигнали до гроба, Далзийл се спря да загребе пръст с голямата си като на багер кофата лапа и я хвърли шумно върху капака на ковчега.

Добре, че Фолоус не бе оставил желание да бъде погребан в екологично чист картонен ковчег, иначе щяха да се видят по-скоро, отколкото са очаквали.

Докато се изнизваха от гробището към редицата коли, паркирани край него, той видя Дий и помощничката му да се качват по возилата си и да тръгват, карайки плътно един след друг. Когато стигнаха до изхода за главния път, никой от тях не сви по пътя за хотел „Лишей“, където бе наредена гощавката, а поеха направо към центъра на града. „Уважили са шефа и сега се връщат директно на работа — каза си Паскоу. — Кралицата е мъртва, да живее кралицата. Или краля. Без съмнение борбата за библиотекарското наследство вече бе започнала.“

Далзийл също ги видя и изглежда взе това като намек, защото каза:

— Аз също мисля да го пропусна. И друг път съм ходил в „Лишей“ и съм им ял попарата, дето те кара да се сетиш откъде идва името им. Но от погребения винаги ожаднявам. Ей там зад ъгъла е „Последна въздишка“. Ама че странно чувство за хумор имат понякога тези бирарии. Можете да ме черпите една пинта с пай там. И двамата.

Паскоу и Боулър, които си бяха наумили друго, неохотно последваха Великия си вожд.

Целта на Далзийл бе само наполовина достигната. След първата си пинта (от Боулър), той отложи пая и преполовил втората (от Паскоу), заяви на висок глас:

— Тоя ейл е изветрял като компанията, в която седя. Страх ме е да рискувам с манджата. Дайте да отидем в „Черния бик“. Оня тип там поне знае как се съхранява бира.

Но сега, веднъж подчинил се на инстинкта за самосъхранение и на зова на дълга, Паскоу бе готов за съпротива:

— Не — каза той твърдо. — Имам много неща за вършене.

Което бе вярно, но не отговаряше на истината. Това, което всъщност искаше, бе да остане малко сам и да помисли.

— Първия отпадна — каза Далзийл озадачен. — А ти, млади момко?

— Не — отвърна късо Боулър, събрал кураж от твърдостта на Паскоу. — И аз съм зает.

Той също бе забелязал тръгването на Дий и Рай в колона по един и искаше да помисли малко върху това и върху други работи.

— Е, тогава аз ще продължа сам — въздъхна Далзийл, усетил твърдостта в отговорите. — Аз сигурно после ще отида да се преоблека. Но не забравяйте, че ще чакам с нетърпение резултата от тази ваша заетост.

Върнал се в управлението, Паскоу си направи чаша кафе, взе си един шоколад от машината в коридора и се отпусна в стола си, изчаквайки парата да поспадне, докато конфекцията я остави неразопакована.

В общата стая Хат бе заел поза, толкова прилична на тази на детектив главния инспектор, че ако някой можеше да ги види едновременно, нямаше начин да не си помисли за doppelgänger.

В стаята нямаше никой. Иначе в сградата шумовете на нормалния работен ден продължаваха, но долитаха до ухото с онази приглушеност, която се получава, ако застанете в някой мъглив ден на брега на морето или в затрупана от сняг гора през зимата.

Паскоу искаше да помисли за следствената стратегия по случая „Уърдман“ и по-точно защо бе претърпяла неуспех. Хат искаше да помисли за Рай Помона и за това, дали е още с Дий. Но тези неспокойни мисли като че ли загубиха устрема и енергията си, когато стигнаха до невидимата бариера на тази зона на относителност.

„Също като — мислеше си Паскоу (и дори тази мисъл не задвижи пулса му по-бързо), — също като онези моменти в Диалозите, където времето започва да забавя… като че ли Уърдман е повлякъл аурата си и аз съм в периферията на неговото измерение, в онзи пасивен свят, в който той е единствения активен елемент.

Ето тук трябва да го търся, а не във външния забързан свят на рутината, елиминациите и съдебната медицина. Това е тайното му местожителство.“

Той отпусна тялото си още повече.

Псалм 27. Той е пак в църквата и чете псалм 27. „Господ е светлина моя.“ Той се опитва да се прехвърли на друго място, онази част от него, която все още е детектив главен инспектор, иска да използва това странно чувство, за да погледне на случая отгоре, но уредите за управление не действат. „Сигурно и Уърдман чувства същото — мисли си той. — Каквото и да правя в това безвременно време, то трябва да е онова, което трябва да правя, а не онова, което искам да правя.“

Все още в църквата и без да отделя поглед от псалма, но също така в офиса си в управлението, той се пресяга да придърпа папката на Уърдман към себе си. Има намерение да я отвори и да погледне отбелязаните и оградени пасажи в псалма. Но вместо това отваря папката в самото начало. „Какво търся — пита се той. — Двата вола. Двата алифа. Човека от Автомобилната Асоциация. От АА. Това вече го знам. Какво друго?“

In principio erat verbum.

Встъпителното изречение от Евангелието на Йоана.

Дий е бил в колежа „Св. Йоан“.

Рут е бил екипа на болница „Св. Йоан“.

Истинското име на Джони Оуксшот е било Свети Йоан.

Свети Йоан, „сина на гръмотевицата“, Свети Йоан, символизиран от орела, Свети Йоан, който отегчава своите последователи с твърде често повтарящата се заръка „да се обичат един друг“, защото ако го правиш, „правиш достатъчно“; който едва не бил хвърлен в казан с врящо масло по време на преследванията на император Домициан, но доживял да умре от естествена смърт на преклонна възраст в Ефес, където бил избягал заедно с жреца на богиня Диана…

Много интересна история, но нямаща нищо общо, не и в момента или по-точно казано в не-момента, не и в този отрязък от не-времето. Нещо друго, той знае, че има нещо друго.

А от другата страна на вратата, в общата стая, може би малко по-плахо, Хат Боулър също седи на отсамния бряг на времето и усеща как мощта на океана му затихва. Рай, Рай, той иска да мисли за Рай, но неизменно се отплесва на датата в Диалога — 1576 година. Хиляда петстотин седемдесет и шест. Петнайсет седемдесет и шест. Това май означаваше нещо… Той още веднъж прехвърля в паметта си онова, което е открил до момента, но нищо не му подвиква… или по точно не млъква, защото именно така го чувстваше… все едно слуша бебешки плач в голяма празна къща и се лута от стая в стая, намирайки ги все празни… а бебето продължава някъде да плаче…

Остава още една врата… зад последната врата сигурно вече лежи истината…

Вратата се отваря с трясък…

— Извинявай, събудих ли те, момко? — пита сержант Уийлд. — Господин Паскоу тук ли е?

И без да чака отговор, нахлува по същия безцеремонен начин в кабинета на Паскоу и заедно с него нахлува и неумолимия ход на времето.

— Уийлди — каза Паскоу, посягайки за изстиналото кафе. — Няма нужда да чукаш. Влизай направо. Чувствай се като у дома си.

С увереност, издигаща го над всякакъв вид иронични забележки, Уийлд каза:

— Нещо, което трябва да видиш. Онзи частичен отпечатък върху пантофката на Рипли. Имаме съвпадение.

— Съвпадение? Не те разбирам. Казаха, че нямат нищо такова в базата данни.

— Да, но това бе преди това съвпадение да отиде в базата данни — възрази Уийлд. — Спомняш си, че взехме отпечатъците на Дий, за да ги съпоставим с тези по брадвата, с която отрязаха…

— Дий. Искаш да ми кажеш, че отпечатъка на пантофката, съвпада с този на Дий?

— Не напълно. Десет точки, което, имайки предвид с колко малко неща работим, е огромна стъпка напред — каза Уийлд, слагайки два листа пред Паскоу.

— Къде са десет, къде са шестнадесет? — промърмори разочаровано Паскоу. — И как, по дяволите, е станала тая работа? Официално Дий никога не е бил нищо друго, освен свидетел и отпечатъците му бяха взети изключително с цел елиминация, тъй като е употребявал брадвата.

Правилата бяха съвсем ясни. Всички пръстови отпечатъци, дадени доброволно с цел елиминиране, трябваше да бъдат унищожени веднага след като елиминационния процес приключи.

— Нямам представа как е станало — каза Уийлд. — Сигурно някакси са били оставени в системата за повторна проверка и докато стигнат до началото на списъка, са съвпаднали с частичния отпечатък от пантофа на Рипли. Нещо такова, предполагам е станало.

Когато един перфекционист започне да се изразява мъгляво, по-добре е да си затвориш очите, особено ако дадена незаконност мирише леко на Далзийл.

Паскоу си затвори очите и каза:

— Добре, Уийлди, но това не ме вълнува. Не може да се използва в съда, но дори и да имахме съвпадение по всичките шестнадесет точки, с този лош отпечатък пред пресата, който засилихме напоследък, ще ни трябва нещо далеч по-голямо.

С лек оттенък на отегчение, Уийлд отвърна:

— За това успях да се сетя и сам. И си помислих: „Добре, какво още“. И се сетих за захапката.

— Захапката ли? А, да. Бяхме я забравили. И?

— Наминах да се видя с доктор Молар. Трябваше да го изкарам от лекция и никак не му стана приятно. Но си струваше. Той сравни данните от зъболекарския картон на Дий и каза, че вероятността тези зъби да са направили захапката, е голяма, граничеща почти със сигурност.

— Зъболекарския картон на Дий? — Паскоу усилено мислеше. — Как, по дяволите, си се сдобил със зъболекарския картон на Дий?

— По редовния начин — бързо го увери Уийлд. — Той ни даде писмено разрешение да му разгледаме медицинския картон, когато говорехме с него за смъртта на многоуважаемия, забрави ли? Даже с охота. Е, медицинския картон включва и зъболекарския, и разрешението бе още валидно, така че…

„Потенциално незаконните неща започнаха да стават нещо доста — мина му през ума на Паскоу.

Да вървят по дяволите!“

Той ги изхвърли от съзнанието си, отвори уста да извика Хат, но видя, че не е необходимо.

Детектив констъбъла бе застанал на вратата със светнало от мисълта да вкара Дик Дий в центъра на схемата лице.

Паскоу каза:

— Така. Дайте да поприказваме още веднъж с господин Дий, но кротко, кротко. Няма нужда да замахваме, ако не знаем какво ще ударим. Може да означава много, но може да не означава и нищо.

Твърде много случаи се бяха насъбрали напоследък с полицаи, притискащи излишно строго с недостатъчно улики, като резултата е този, че или виновния получава предупреждение, или невинния подава оплакване.

— Някой трябва да остане тук и да координира работите. И да се опита да вдигне супера от „Черния бик“. — Той хвърли поглед към Хат, прочете разочарованието и молбата в очите му и продължи: — Най-добре ти, Уийлди. Тук може би има следа, която се нуйдае от доизпипване, ако води нанякъде и ти си именно човека за тази работа.

Две мнения по това нямаше. В момента онова, което бяха събрали, можеше да бъде издухано като нищо само от едно изсумтяване от нечии адвокатски ноздри.

— Хат, ти идваш с мен в библиотеката.

— Но тя днес е затворена. В знак на уважение.

— По дяволите, забравих. Но това не означава, че персонала няма да бъде там. Дий и Рай Помона си тръгнаха веднага след погребението. Явно не тръгнаха към „Лишей“.

— Не, сър — отвърна Хат нещастно.

Паскоу помисли малко и каза:

— Знаеш ли какво? Я отскочи до апартамента на Дий, виж дали е там. А аз ще ида до библиотеката, която все още май е най-добрия залог. Ясно?

— Ясно — отвърна Хат.

Двамата се качиха в колите си едновременно, но малката кола изрева и изхвърча от паркинга с димящи гуми още преди Паскоу да успее да си закопчее колана.

Той все още бе почти уверен, че ще намери Дий в библиотеката и когато стигна до Центъра и видя, че главния вход е отворен, увереността му прерасна в сигурност. На вратата го спря охраната, за да му каже, че днес Центъра е затворен за клиенти. Паскоу му показа картата си и разбра, точно както бе смятал, че голяма част от персонала използва намалението да свърши някоя и друга работа, която не би могла да се вмести в рамките на работния ден.

Той се отправи към читалнята, приготвяйки учтивите думи, с които да подмами Дий в управлението. Но читалнята бе празна, ако не се смяташе младата помощничка, която не познаваше и която се бе заела с отегчителната работа да проверява дали всички върнати книги са сложени по техните точни места и в точния им ред.

Паскоу отново показа картата си и попита дали Дий е тук. Момичето му отговори, че не го е виждала, но че тя самата току-що дошла. Паскоу мина зад рецепцията и се опита да отвори офиса зад него, проверявайки малко вероятната възможност Дий да работи вътре толкова задълбочено, че да не е чул разговора вън.

Вратата се отвори и изведнъж Паскоу си представи как намира вътре Дий с прерязано гърло.

Офисът бе празен. Паскоу влезе вътре и седна зад бюрото да си събере мислите.

Явно вече му идваше твърде много. Изпита дълбоко облекчение, че абсурдното му видение се бе оказало точно такова, но това не бе облекчението, че един човешки живот не пострадал, а по-скоро облекчението, че една обещаваща нишка не се е прекъснала.

Но колко обещаваща бе тази нишка все пак?

Дий подхождаше много добре на портрета, който Потъл и Ъркухарт му бяха нарисували. Имаше маниакално пристрастяване към игра с думи, задоволство от собствения му ум и ако искаше да разбере онова, което му внушаваха Диалозите, може би нямаше нужда да гледа по-далеч от тази снимка на бюрото. Три момчета — две от тях умни и оперени, пробиващи си път от юношеската враждебност към преднамерено мъжката отпуснатост, а третия все още дете, невинно и нуждаещо се от любов и защита.

Той пак си спомни стихотворението, онова, което бе намерил в книгата, оставена отворена на него в мъртвите ръце на Сам Джонсън.

Ако има духове в мрака,

към кой да отправя аз зов —

към тъмните бездни на ада

или към синия небесен покров?

Стани, момче мое обично, изгубено

Към твоята радост ме ти възвиси…

Но не такива идеи искаха да слушат в прокуратурата. Там искаха нещо по-ясно по форма и съдържание, твърди веществени доказателства, за предпочитане придружени от непробиваеми признания.

А той имаше… отпечатък от палец и следа от захапка. И двете слаби. И двете със съмнителна приемливост. Той затвори очи и се опита да се върне отново в онова състояние на безвремие, в което отговора бе сякаш само на една ръка разстояние… двадесет и седмия псалм: „Бог е моя светлина… Dominus illuminatio mea…“

Той отвори очи и видя всичко.

* * *

Сърцето на Хат заби лудо, когато най-сетне зави по улицата, на която живееше Дий. Умираше от страх, че ще види колата на Рай, паркирана отпред, придавайки съкрушителна тежест на фантазиите, с които се бе опитвал да се бори, но до този момент не бе могъл — Дий отваря вратата в отговор на звъненето му на пожар и зад голото му рамо се вижда спалня и легло, а изпод завивките му се подава разбърканата грива на Рай със сребърното като слънчев лъч кичурче…

Но колата й, разбира се, я нямаше. Не, тя сигурно си е вкъщи. Помисли дали да не й звънне, после реши, че е по-добре да го направи след като закара Дий на сигурно място в управлението и види накъде вървят нещата. Ако имаше късмет, тя никога нямаше да разбере, че той го е арестувал.

„Какво арестуване, бе“ — скара се той на себе си. Паскоу искаше това да се изиграе мирно и тихо. Покана за приятелски разговор, отправена с усмивка на уста.

Значи няма да има звънене на пожар. Нямаше и нужда — поне на входа, който се оказа отворен. Той се качи спокойно по стълбите и тихо почука на вратата. Звънец нямаше.

Тя се отвори почти веднага.

— Какво е това? — каза Чарли Пен. — Щурм? Чакай, не ми казвай! Анди Далзийл е залегнал зад ъгъла с Калашников в ръка, нали?

— Господин Пен. Търся господин Дий.

— Е, дошъл си където трябва, ама точно когато не трябва — отвърна Пен. — Я по-добре влез преди някой да ни е застрелял.

Хат влезе.

— Господин Боулър, колко мило от ваша страна.

Иззад отворената на масата в центъра на стаята парономания, бе седнал Франи Рут и му се усмихваше приятелски.

В стаята нямаше никой друг.

Нещастният поглед на Хат се спря на вратата към спалнята.

— Господин Дий да не би…

Пен прекоси стаята и отвори вратата.

— Не, не е тук. Освен ако не се е скрил под леглото. Нито е в кухнята или в хладилника, можеш да провериш. Съжалявам.

Хат се стегна и каза:

— Господин Пен, какво правите тук?

— Уча младото ми приятелче Рут на прощъпалника на парономанията. Бих ви поканил да вземете участие, но могат да играят само двама души.

Очите на Хат пробягаха по третата стойка, където се виждаше името Джони, после се върнаха на подигравателната маска на лицето на Пен.

— Искам да кажа, защо сте тук, в жилището на господин Дий?

— Защото в момента моето, както може би си спомняте, е необитаемо. Работниците там продължават да създават пълен пандемониум. Библиотеката е затворена, за да отпразнува освобождаването си от мъртвата ръка и мека китка на бедния Пърси. Затова Дик любезно ми позволи да използвам скромното му жилище за още по-скромната ми работа. Но докато идвах насам, срещнах младия Рут и му позволих да ме прилъже да го въведа в ритуалите на втората най-голяма игра, известна на човечеството.

Хат слушаше с нарастващо нетърпение.

— И така, къде е господин Дий? — попита той.

— А, значи това искате да узнаете. А защо не попитахте? — отвърна Пен с въпрос. — Господин Дий, доколкото знам, е в онази селска барака, която неизвестно защо толкова харесва. Или поне харесваше. Неотдавнашните събития май промениха малко мирогледа му. Или поне така ми се струва. От преждевременната смърт на хазаина му насам, Дик не се чувства особено добре и отиде да си прибере нещата.

— Искате да ми кажете, че е отишъл в Стангкрийк Котидж?

— Радвам се, че се сещате толкова бързо какво искам да кажа, защото именно това се опитах да ви разкрия — отвърна Пен.

Лицето на мъжа срещу него бе изкривено в онази смесица между гримаса и усмивка, която Рай наричаше гримус. „Тоя има да ми казва още нещо — каза си Хат — нещо, което знае, че няма да ми хареса.“

Сърцето му подскочи, изпреварило думите на Пен. Но въпреки това трябваше да ги чуе.

— Да — каза писателя. — Т’ва място нещо наистина почна да го притеснява. Даже вече не иска да ходи сам там. Освен т’ва нещата му там няма да могат да се съберат в оная негова таратайка. Затва ми пусна един-два тънки намека да ида да му ударя едно рамо. Ама се наложи да му откажа. Моята кола е счупена, а аз и без това мразя да ходя из тоя шибан кър. Ама накрая стана всяко зло за добро. Върна се от погребението и направо хвърчеше от радост.

— И защо? — зададе Хат съвсем излишен въпрос.

Ушите му пищяха, наоколо сякаш изведнъж се бе стъмнило от сянката на мрачни предчувствия и през здрача той виждаше как Франи Рут го гледа с израз на най-дълбоко съчувствие.

— Май е питал своята млада помощничка Рай дали не иска да й удари… пардон, тя да му удари едно рамо и момичето подскочило от радост. Да, стария Дик хвърли погребалните одежди, навлече си анцуга и хукна да се срещне с младата госпожица Помона. Кой знае? В такава приятна компания може пак да възвърне любовта си към природата… Защо не вземеш да отговориш на това нещо? Може Анди Далзийл да те търси и да пита дали вече не е време да хвърля сълзотворния газ. Ама като те гледам, ти и без сълзотворен газ си готов.

И Хат разбра, че поне част от звъненето в ушите му се дължи на мобилния му телефон.

* * *

От мястото си в офиса на читалнята, през отворената врата, чак до рафтовете насреща, Паскоу ги видя — двадесет тъмносини тома, подредени плътно един до друг като шпалир. И разбра, без капка съмнение, значението на онази мистериозна рисунка в корема на буквата Р от думите In Principio в началото на Първия диалог.

Не Библията бе това, нито требник, както бе предположил Ъркухарт, а един от томовете на великия Оксфордски английски речник.

Разбира се, по рисунката нямаше никакви букви — това щеше да направи нещата прекалено лесни — обаче тънката лентичка в горния му край си беше там, а също така и бялото кръгче в долния край, където трябваше да се намира емблемата на университета. Оттук не можеше да види буквите, но ги бе виждал достатъчно често в своите книги на това издателство — OUP.^[1]

Dominus illuminatio mea.

Съдържанието на всеки том бе обозначено от първата до последната дума, които се съдържат в него. Тях можеше да ги прочете и оттук, но въпреки това стана и се приближи до рафта.

Първия том бе лесен.

А — Bazouki

Човека от „Автомобилна асоциация“, АА, Андрю Айнстъбъл. Момчето, което свири на бузуки.

После идваше:

ВВС — Chalipsography

ВВС ясно, Джакс Рипли, ами другата дума какво означава.

Гравиране върху стомана.

О Боже, каква игрословица! Съветник Стийл, убит от резец за гравиране върху метал! И буквите от кирилицата, гравирани върху челото му просто за да подсилят шегата!

Третия том.

Cham — Creeky

Cham. Вариация на произнасяне на думата кан (или хан). В преносен смисъл корифей, гигант. От 1579 година: „… този велик литературен корифей, Самюъл Джонсън.“

Ами creeky?

Станг Крийк^[2]? Така, ясно. Следващия том.

Creel — Duzepere

Creel^[3]. Тялото в потока, главата в рибарска кошница. А duzepere?

Единствено число от duzepers, означаващо събирателно наименование на видни благородници, рицари.

Бедният Пайк-Стренглър. Баща ти ако не беше умрял…

Петият том.

Dvandva — Follis

Dvandva. Сложна дума, в която елементите са свързани един с друг като със съюз.

Актьор-директор.

Follis. Дребна римска монета. Като тази, намерена в устата на Амброуз Бърд.

По-нататък. Първата дума от следващия том.

Follow

Значи $ не е било знака на долара, а просто задраскване на буквата S.

Бърд и Фолоус. Които на това отгоре, сякаш за да направят игрословицата пълна, умряха така, сякаш са свързани със съюз.

Той се върна обратно в офиса, за да се уедини, затвори вратата и извади мобилния си телефон.

Случаят се завъртя на сто и осемдесет градуса. Преди това изобщо не би помислил сериозно да вкарва тихия и отзивчив библиотекар в схемата на всички тези убийства. Единственото нещо, което мислеше в момента беше, че е пратил сам един млад констъбъл да търси човек, който изведнъж приема ужасяващия образ на заподозрян номер едно.

— Вдигни бе, задник такъв, вдигни го! — кресна той в телефона.

— Ало?

— Боулър, къде си?

— В апартамента на Дий, но…

— Добре, не влизай…

— Но аз съм вътре.

— Мамка му! Добре. Усмихни се учтиво и кажи, че си забравил нещо в колата. И излез. Никакви „но“. Изпълнявай!

Той зачака. После за негово облекчение гласът на младежа отново прозвуча:

— Сър, но какво става?

Той бързо го въведе в откритието си и накрая добави:

— Може да греша и Дий да няма нищо общо с това, но искам да изчакаш, докато…

Но Хат вече крещеше в слушалката:

— Сър, кои са следващите думи? Кажете ми следващите думи, да им го начукам!

Паскоу се намръщи, после реши, че не му е времето точно сега да изнася лекция за субординацията и начина на обръщение към по-старши, затова излезе, отиде при речника и прочете на глас:

— Follows — Haswed, произнася се както се чува, само че w-то се произнася като в, а не у. Хас-вед… точно така. Сватба^[4] имаше в последния Диалог. Всъщност тогава май трябва да се произнася хасуед…

— Изобщо не ми пука как се произнася, какво означава?

Паскоу още веднъж пренебрегна субординацията и провери.

— Белязано със сиво или със светлокафяво — отвърна той. — В диалога се казва, но не беше бяла, нали си спомняш? А сега ако… Хат? Чуваш ли ме? Какво правиш? Хат!

Хат обаче не го чуваше. В главата му блесна ясна като светкавица картина на една глава с пищна кестенява коса, белязана със сребърносиво кичурче. Видя и още нещо, мъждукало в съзнанието му като леко загрети жички на крушка при слаб ток и сега изведнъж избухнали в безмълвна светлинна експлозия.

1576.

Само че не година. Дата!

Имам среща^[5], се казваше в стихотворението накрая на Диалога.

1.5.76.

Първи май, 1976 година.

Рождения ден на Рай.

Копелето мръсно ни е казало, че тя е следващата, а ние сме били твърде слепи, за да го видим, бушуваше ума му.

— Хат? Какво, по дяволите, става? Дий там ли е? Хат!

— Не, няма го — кресна Хат, хвърчейки надолу по стълбите. — Той е в Стангкрийк Котидж. И е взел Рай със себе си. Тя е белязана, косата й е белязана и на това отгоре е родена на първи май, седемдесет и шеста — 1576, помните ли?

— Хат, чакай ме там, идвам. Чакай ме там, това е заповед!

— Майната ти! — изрева Хат в телефона.

Той го хвърли на лявата седалка без да си дава труда да го изключи и Паскоу, хукнал вече на свой ред по стълбите на Центъра с почти същата скорост като тази на младия му колега, чу рев на двигател, хъркане на скорости и свирене на гуми.