Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (12)

Глава десета

В събота сутринта по пътя за читалнята Рай Помона трябваше да отговаря на толкова много въпроси, свързани със снощното предаване на Рипли по телевизията, сипещи се от всички страни от колегите й, че когато пристигна на работното си място, откри че е закъсняла с десет минути и е пропуснала началото на някаква яростно-невъзмутима кавга в офиса.

Яростната й част се изпълняваше от Пърси Фолоус, чиито гневни тиради отскачаха от невъзмутимата повърхност на Дик Дий като грахови зърна от бетонна стена, без да оставят след себе си нищо, освен едва забележимо недоумение.

— Съжалявам, Пърси, но аз останах с ясното впечатление, че не искаш да бъдеш обезпокояван с нищо, свързано с конкурса. Всъщност аз дори си спомням точните ти думи, ти винаги се изразяваш така забележително. Ти каза, че това било „толкова незначителна задача, че не виждаш причина защо тя трябва да пречи на рутинната работа на отдела, а още по-малко защо трябва ти самият да бъдеш занимаван с нея, освен със съобщението за успешното й приключване“.

Рай усети как се преизпълва с гордост от представянето на шефа си. Това внимание и памет за подробности, което го правеше толкова ефикасен началник на читалнята, също така му даваше и хирургическа точност в споровете. Не желаейки да прекъсва такова хубаво забавление, тя не влезе в офиса, а седна на рецепцията. Сутрешната поща за отдела бе сложена там, заедно с познатата до болка найлонова торба, съдържаща най-новите работи, (духът и се приповдигна) представляващи вероятно последната партида разкази от Газет.

Най-горе на торбата, мушнато наполовина вътре, наполовина вън, се виждаше лист, с написани на машина само няколко реда. Все още надавайки ухо към кавгата в офиса, тя го взе и прочете.

Девойко, ти сякаш си цвете,

тъй мила и чиста и нежна.

Когато те гледам, изпълва

сърцето ми горест безбрежна.^[1]

— Но тук не става въпрос за конкурса, нали? — гърмеше Фолоус оттатък. — Тези Диалози, доколкото разбирам, са постъпили в него погрешно. Рипли каза, че те вероятно са били предназначени за новинарския отдел на Газет.

„Опитва се да дистанцира библиотеката от възможни лоши последици, причинени от Диалозите — помисли си Рай без да вдига поглед от стиховете.“

Бих искал над тебе с молитва

да разперя пръсти в закрила;

Дано те Бог до края запази

Тъй чиста, нежна и мила.

В офиса Дий тъкмо питаше сърдечно:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да се досетя за това и да ги върна на Газет?

— Така мисли Мери Егню — отвърна Фолоус. — Тя ми скочи още снощи, веднага щом предаването на оная Рипли свърши. И не мисля, че ми повярва, когато й декларирах абсолютното си неведение.

— Сигурен съм, че след като го е обмислила трезво, не би изпитала никакви затруднения да приеме тази концепция.

„Това беше добър удар, изречен с такава вежливост, че Фолоус сам би си навредил, ако се издаде, че е усетил обидата“, помисли си Рай.

Стиховете бяха също добър удар. Би било чудесно, ако Хат Боулър бе разширил лековатата си техника на водене на разговор с този старомоден похват, но някакси не го виждаше в ролята на нещастно влюбен поет. Във всеки случай, не бе необходимо да е мис Марпъл^[2], за да открие кой е източника на стиховете. Тя бавно вдигна поглед и без никаква изненада откри, че гледа право в очите на Чарли Пен, извил се назад на обичайното си място, който я фиксираше с нескрито удоволствие.

Тя пусна листа на земята, отупа ръце една в друга като че ли да ги изчисти от нещо, после демонстративно се посвети на задачата да отвори пощата. Нямаше кой знае какво, а и да имаше, то не изискваше специално внимание, така че най-накрая, с известна доза неохота, насочи вниманието си към торбата с разказите. Това сигурно бе последната пратка, но големината й предполагаше добър предфинален наплив.

Кавгата в офиса още вървеше, макар явно да не водеше доникъде. Дий тъкмо казваше:

— Ако имах и най-малка представа, че това ще предизвика такава суматоха, аз разбира се, щях да те поставя в течение, Пърси. Полицията обаче настоя за пълна дискретност, без никакви изключения.

— Без никакви изключения? А не мислиш ли, че първо е трябвало да се допиташ до мен, преди поначало да говориш с полицията?

„Най-сетне Фолоус има нещо срещу Дий — помисли си Рай.“ Но директора на библиотеката нямаше достатъчно ум, за да разшири пробива, а продължаваше да размахва безцелно ръце в търсене на нокаутиращ удар.

— И как, по дяволите, е успяла Рипли да научи за това? Тя вчера те заведе на обед. За какво си говорихте, Дик?

„Въпросът не е лош“ — помисли си Рай, изсипвайки ръкописите на плота.

— За конкурса, разбира се. Бе явно, че е тръгнала на лов и ме питаше за странни и необичайни творби. Без да споменава Диалозите пряко, тя остави у мен впечатление, че знае много неща за тях, но аз, разбира се, не попълних знанията й по този въпрос.

„Лъжа или истина?“

Рай определено не можеше да си представи Дик Дий като недискретен, освен ако не искаше да бъде такъв. От друга страна, той вероятно би бил добросъвестен в сделките си, дори и ако условията им не се споменават. И точно поради това, че той нито веднъж не се бе възползвал от възможностите, предлагани от работната им близост, дори за най-случаен физически контакт, камо ли за преднамерено пусната ръка, защо трябва тя да се изненадва, та дори и да изпитва лека ревност, след като откри, че Джакс Рипли със сините очи, русата коса и голямата уста се е оказала точно онзи тип, който му е раздвижил соковете? Тъй като е журналистка, помисли си тя с намаляло великодушие, изгарящата я страст за един добър материал, като нищо би я накарала да разклати ръчката на Дик, откъдето се помпат тези сокове.

Малко остана да се разсмее гласно на метафората и като че ли в отговор, съвсем отблизо, чу приглушено кискане. Пен бе станал от мястото си и се бе приближил до рецепцията.

— Добро е, нали? — промърмори той. — Радвам се, че дойдох по-рано… А-а-а, ето къде е. Щеше да ми е неприятно да се забърквам в тези… излияния. — Той се спря и вдигна стиховете от пода. — Отбих се на рецепцията с едни неща, за които исках да поговоря с Дик, но майтапа тъкмо започна и не ми се щеше да го прекъсвам. Това тук май е изпуснато неволно. Версия на Du bist wie eine Blume. Много го харесвам. А ти какво мислиш?

— Аз ли? Не го прочетох внимателно… А сега, ако ме извиниш, заета съм. Освен ако не искаш да ми помогнеш да сортирам работите на колегите ти.

Той се усмихна широко на опита й да го бодне и си тръгна с думите:

— Опасявам се, че не ми се ще. Как би могъл незначителния ми светлик да понесе блясъка на толкова талант на едно място?

Но тя вече не го слушаше. Както обикновено, тя разделяше работите на писани на ръка и писани на машина, след което изхвърляше всичко от първата група, което не се вместваше в повишените й стандарти за краснопис. Но в момента в ръката си държеше изписан на машина лист и го гледаше с нарастващо вълнение.

— О, мамка му! — промълви тя.

— Във всеки случай — казваше тъкмо Дик Дий, — смея да твърдя, че въпреки усилията на мис Рипли да разбуни духовете, всичко накрая ще излезе буря в чаша вода и за нея ще приключи (в едър план) с развалено яйце на лицето, а за вашето добро „аз“ — най-много с хлебна трохичка върху снежнобялата салфетка на вашата репутация.

Както Рай вече бе разбрала, Дий имаше навика да облича по-хапливите си иронични забележки с ярки и цветисти фрази, но уверението като че ли не се оказа достатъчно да умилостиви Пърси Фолоус — процес, маркиран физически при излизането му от офиса, чрез опит за приглаждане на златистата му грива, която по време на стресови ситуации имаше свойството да щръква наелектризирано на всички страни като паунова опашка.

„Аз не бих се притеснявала, Пърс“, помисли си Рай.

Дий го последва, усмихна се на Рай и каза:

— Добро утро.

— Добро утро. Съжалявам, че закъснях — каза тя, следейки Фолоус с надежда, че ще го види да си тръгва от отдела.

— Така ли? Не съм могъл да забележа. Май отново съм си забутал часовника някъде. Да си го виждала?

Цялата работа с часовника на Дик беше шега. Той не обичаше да е на ръката му, когато тракаше на клавиатурата — казваше, че нарушавал баланса на прозата му — веднъж свален от ръката, той проявяваше странния стремеж да потъва като че ли в Бермудския триъгълник.

— Виж в средната лавица. Там изглежда му е любимото място.

Той се наведе и само след секунда се изправи с усмивка на уста.

— Колко умно от твоя страна. Отново се включвам в потока на времето, което означава, мисля си, че трябва най-сетне да се захващаме за работа. Пърси, свършихме ли?

Фолоус каза:

— Надявам се, Дик. Надявам се, чухме всичко за тази глупава работа, но ако има някакво по-нататъшно развитие, искам да съм първия, който да узнае. Надявам се ти и персонала ти да разбирате добре това.

Той впери сърдит поглед в Рай, която му се усмихна, мислейки си: о кей, Пърс, щом така искаш, чакай тогава да те видя. Обърна се към Дий и каза:

— Дик, опасявам се, че получихме още един.

Тя вдигна листа пред очите им, стиснала го с два пръста за ъгълчето.

Видя, че Дий я разбра моментално, обаче на Фолоус му трябваха няколко секунди докато загрее.

— Още един…? О Боже, да не искаш да кажеш още един Диалог? Дай да видя.

Той се опита да го дръпне от ръката й, но тя го отдръпна.

— Мисля, че никой от вас не бива да го пипа — каза тя. — Смятам, че трябва веднага да се обадим в полицията.

— Така смяташ ти, а? — попита Фолоус, чиято коса отново бе щръкнала.

Тя си помисли за момент, че той ще й заповяда да й даде Диалога. Персоналът на библиотеката, както той само обичаше често да казва, бе едно голямо и щастливо семейство, но, както Дик Дий веднъж бе забелязал, формата на организация, възприета в семейния живот, рядко се нарича демокрация.

В дадения случай Фолоус прояви достатъчно здрав разум, за да не притиска нещата.

— Много добре — каза той. — И може би няма да е зле да направим и едно копие за мис Гадина Рипли, тъй и тъй е у нас. Макар че няма да се изненадам, ако тя вече си има.

— Няма — отвърна Рай. — Според мен няма. Макар че сигурно първа го е научила. — Тя леко разтърси листа. — Мисля, че всичко това е плод на болна психика, но ако съм разбрала правилно, с това нещо Уърдман ни казва, че току-що е убил Джакс Рипли.