Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (16)

Глава четиринадесета

Загледан в насочилия се право към момичето от библиотеката Боулър, Паскоу усети, че се усмихва.

„Кой веднъж беше казал, че средната възраст започва, когато започнеш да гледаш младите с умиление, а старостта настъпва, когато проклетите копелета започнат да те дразнят — замисли се той. — Сигурно Далзийл. Но време е да се посветим малко на изкуство.“

Бяха минали вече няколко минути на неособено ентусиазирано разглеждане на изложбата, когато някой го докосна по рамото и каза:

— Питър, как са ти мускулите? Да направим още една игра, ако си готов?

Той се извърна, за да се окаже лице в лице с усмихващия се Джонсън.

— Ти сигурно се шегуваш — отвърна той. — Но се радвам да те видя. Тъкмо исках да те питам нещо. Преди малко видях Франи Рут. Ти ли го доведе?

Подходът едва ли би могъл да се нарече изискан, но Джонсън бе твърде умен за увъртания, както Паскоу вече бе разбрал, когато бе проверявал версията на Рут с него. Сега преподавателя изпразни чашата си, взе си друга от минаващия наблизо поднос и отвърна:

— Да, аз поканих Франи. Проблем ли има?

— Никакъв. Просто професионален рефлекс — отвърна Паскоу безгрижно. — Ти гледаш на него като на умен студент, а аз гледам на него като на стар клиент.

— Освен това гледам на него и като на приятел — добави Джонсън. — Може би не близък приятел, но натам вървят нещата. Много го харесвам.

— Е, тогава всичко е наред — каза Паскоу. — Едва ли бих имал проблем с умен студент, чийто рецензент го харесва много.

Отговорът се получи малко по-рязък, отколкото бе планирал. Нещо в Джонсън му действаше като лек дразнител, може би същото онова нещо, което го бе провокирало да играе с него онази злополучна игра скуош, от която рамото още го болеше. Не че в младия учен имаше нещо очевидно дразнещо. С момчешки, без да е детски вид; добре изглеждащ; умен, но без да навира това в очите на хората; забавен по един по-скоро снизходителен към себе си, отколкото самоизтъкващ се начин; пълна липса на каквато и да било агресия, той някакси успя да предизвика вълнички във езерцето на име Паскоу. Детектив главният инспектор бе мислил по това дълго и усилено. Ревност? На всеки мъж може да му бъде простено за леката ревност, която изпитва към някой, който може да накара жена му да се смее по такъв начин. Но през последните месеци Ели Паскоу бе минала през такива изпитания, които биха сломили всяка друга жена и за Паскоу жизнерадостния й смях бе балсам за душата, безапелационно потвърждение, че всичко е наред. Чуваше този смях и в момента, и през рамото на Джонсън, той я видя в компанията на трио, състоящо се от Чарли Пен, Пърси Фолоус и Мери Егню. Кой от тримата караше Ели да се смее така не беше много ясно, но Паскоу изпита само благодарност и нищо друго. Не че останалите двама изглеждаха като възможни кандидати за ревност. Пен, с неговите бездънни очи и хлътнали бузи, трудно можеше да се нарече романтична заплаха, докато Фолоус бе от онзи тип мъже, които Ели съвсем безцеремонно слагаше в категорията „стойкаджии“ с неговата меднозлатиста грива, превзети жестове, цветист език, папионки и ярки жилетки.

— Нямам нищо против, ако наистина е гей — му бе казала веднъж Ели, — но не ми е приятно да прави от това мода.

Така че ревност тук нямаше, нямаше дори и в случая с много по-желания млад преподавател. Тогава с какво бе успял този Джонсън да го развълнува?

Накрая бе успял неохотно да стигне до заключението, че чувства Джонсън като предизвикателство, или може би по-точно казано, като коментар към своя начин на живот.

Далеч назад в годините, след завършване на университета, бе имало момент, в който, чувствайки се несигурен и уязвим, той застана пред кръстопът, после въздъхна дълбоко и с почти разкаяни погледи назад, пое по пътя, който го доведе до сегашното му състояние.

Другият път, смяташе той, би го отвел може би до състояние, немного различаващо се от това на Джонсън сега. Грубо казано, те бяха от едно и също поколение, но Сам изглеждаше по-млад, обличаше се като по-млад и говореше като по-млад. В университетското градче, човек който не го познава, трудно би го различил от студентите, на които преподава. И в същото време можеше да заеме мястото си всред колегите си на конференции или на заседания на университетския сенат, с непринудеността на техен равен и уважаван член, дори техен потенциален началник с блестящо начало зад гърба си и обещаващо бъдеще пред себе си. Най-малкото имаше перспективата да прекара по-зрелите си години в комфортни старинни стаи, гледащи към равни зелени поляни, спускащи се до брега на река, пълна с лодки по време на училище и с тържествено носещи се по гладката повърхност лебеди по време на ваканция…

Добре де, това може да е малко розова картинка на професорски живот, който не съществува, а ако съществува, не привлича човек като Джонсън. Обаче в неговата кариера, дори и в най-дръзките си видения, не би могъл да достигне до нещо сравнимо с тази пасторална идилия.

Тежък труд и тръни, търкания и изпитания, докато го натикат под зелената поляна, което представляваше единствената допирна точка с пасторалната идилия — ето това като че ли му предлагаше неговото бъдеще.

От друга страна, той бе в прекрасно състояние, нямаше проблеми с алкохола и сърцето му, както го уверяваха на редовните медицински прегледи.

Джонсън го гледаше, като че ли очаквайки отговор.

— Извинявай — каза Паскоу, — не можах да те чуя в този шум.

Изговаряйки думите съвсем ясно, сякаш изнасяше лекция в някоя зала с лоша акустика, Джонсън каза:

— Казах, че всички правим грешки, Питър. За щастие, по-голямата част от нас се примиряваме с тях и си продължаваме живота.

За миг Паскоу се почувства така, сякаш му бяха прочели мислите, после преподавателят продължи:

— И едва ли на Франи му е приятно да се чувства под непрестанно наблюдение.

„А на мен да не би да ми е приятно — едва не попита Паскоу.“ Но това нямаше да доведе доникъде, затова каза безгрижно:

— Зависи кой води наблюдението… Мисля, че викат някой от нас двамата.

Ели се бе обърнала към тях и викаше някой от тях с пръст. Той й помаха с ръка, а тя отвърна като посочи Джонсън със същия пръст.

— Май теб викат — каза Паскоу и тръгна след него.

Чарли Пен поздрави и двамата с леко кимване, Ели им се усмихна и каза:

— Сам, познавате ли се с Пърси Фолоус, който ръководи библиотеката? И Мери Егню, редактор на Газет?

— Здравейте — каза Джонсън.

— Пърси тъкмо ми говореше за този конкурс за разказ, организиран съвместно с библиотеката и Газет. Изглежда, че имат малък проблем с избора на жури.

— Точно така — пое инициативата Фолоус. — За да бъда пределно откровен, ще добавя, че нито Мери, нито аз си дадохме сметка за интереса, който този конкурс ще предизвика. Моите хора извършват предварителното сортиране и това се превърна в доста трудоемка задача, мога да ви уверя в това. Имаме подадени над седемстотин работи, доста голям брой и искаме да сме сигурни, че нашите победители са наистина crÀme de la crÀme.

— Казано накратко — каза Ели грубо — Мери и Пърси търсят жури. Те, естествено, се обърнаха към Чарли като най-изтъкнат местен лъв, който пък бе така любезен да издигне мен за тази висока чест, след което, разбира се, бе споменато и твоето име.

— Да — намеси се и Егню. — Този ваш писателски курс — струва ме се, че много от участниците в конкурса са ваши потенциални клиенти. Можете да гледате на това почти като на рекламна кампания за набиране на нови членове.

Сам Джонсън, ако не ползваше монокъл, доби такъв вид, сякаш с удоволствие би го използвал сега. И Паскоу напълно го разбираше. Още от започването на курса за писателско майсторство и творчество, организиран от Мидйоркшърския университет, Газет бе подхванала дебати дали е уместно да се използват академично време, персонал и пари, когато страната е пълна с млади хора, отчаяно търсещи квалификация по предмети, имащи все пак някакво отношение към реалния свят.

Не беше трудно да се досети човек какво се бе променило.

Егню и Фолоус още от самото начало се бяха отнесли към конкурса толкова несериозно, че библиотекаря бе възложил предварителното сортиране на Дик Дий, докато Егню бе изсипала отговорността за финалното класиране в скута на многоуважаемия Джефри Пайк — Стренглър. В резултат на това бяха станали две неща. Първо, те вероятно наистина са били изненадани от големия брой участници. И второ, след последното предаване на Джакс Рипли и сполетялата я веднага след това смърт, конкурсът бе получил широк отзвук всред общественото мнение. Добре, той няма кой знае каква връзка със следствието, но националните медии, както винаги гладни за каквато и да било троха, паднала от такава богата трапеза, щяха да следят отблизо резултата. В една от цветните притурки вече бе излязла статия, посветена на Пайк — Стренглър. Той беше точно от онзи тип анахронични, следудхаузиански^[1] аристократи, които британците толкова обичат. В отговорите на зададените му от репортера въпроси се промъкваше мъглява нотка на объркване от целия този шум, черта, която бе чудесно илюстрирана и от приложените към статията снимки. От тази мъглявост много ясно бе проличало едно нещо — този човек бе изключително некомпетентен да дава оценка за литературни достойнства.

Затова сега старата професионалистка Егню изведнъж енергично се бе заела да сформира жури, чиито литературни качества нямаше да превърнат вестника й в посмешище. Чарли Пен бе очевидния избор. Той бе предал щафетата на Ели, която от своя страна въвлече Сам Джонсън, който каза:

— Но вие вече имате жури — господин Пайк — Стренглър. Той е тук, нали? Преди малко се възхитих на прекрасните му акварели на диви животни, нарисувани вероятно малко преди да ги застреля. Съгласували ли сте с него промяната, която предлагате?

— Ако не сте — обади се Ели, — сега е момента. Ей го там къде разговаря с господин Дий. Може би говорят за конкурса.

Дик Дий и събеседника му наистина бяха погълнати от разговора, който водеха и точно в това положение, или поне така се стори на Паскоу, би искала да ги остави Егню, но изпадналата в палаво настроение Ели трудно можеше да бъде удържана.

— Ало! — извика тя силно. — Господин Пайк — Стренглър! Може ли за момент?

Тя намигна на Джонсън, който й отвърна с широка усмивка. После всички погледи се извърнаха към многоуважаемия Джефри Пайк — Стренглър, за да го проследят как се тътри към тях.

В широките открити пространства, далеч от човешко присъствие, в планините, край блатата или реките, многоуважемия бе определено самотник, на „ти“ с окръжаващата го среда, със здрави крака, остро око и чувствително ухо, непрестанно разработващ нови методи как да се добере по-близо до всичко що мучи, блее, грухти, ръмжи, плува или хвърчи, с единствената цел да му отнеме живота. Бил е дете от онези, които, ако родителите му, вместо да го пратят да учи в модерните в онези времена училища за висшата класа, го бяха захвърлили в някоя студена и мрачна гора, той вероятно щеше да прати на оня свят първия попаднал му вълк или мечок с голи ръце, след което щеше да седне и да го изяде. Всъщност, както пишеше в статията, когато станал на десет години, баща му и майка са го били изоставили вече по-изцяло, отколкото ако са го били подхвърлили на милостта на стихиите. Баща му, барон Пайк — Стренглър ъф дъ Стенг, известен защитник на правата на животните в Горната камара, избягал в Таити с една австралийска антроположка, вследствие на което неговата дълбоко, за да не кажем болезнено, религиозна майка влязла в редовете на някаква вегетарианска секта в Калифорния и не си подала носа от нея двадесет и пет години, оставяйки многоуважаемия Джефри да расте сам и да гледа как по-голямата част от наследството му се стапя вследствие на различните, но еднакви по големина финансови апетити на отсъстващите му родители. Когато най-сетне станал пълнолетен, бил му останал само наследствения неотчуждаем имот, състоящ се от къщата на дедите му (давана под наем на фирми като почивен дом), плюс огромни парчета земя от Стангдейл с няколко полуразрушени ферми.

Цяло чудо е, като се вземат предвид склонностите на родителите му, че многоуважаемия Джефри обявява война на природата и че в широките открити пространства е успял да развие тези хищнически умения, с които с основание се славеше.

В закрити пространства обаче разрушителните му способности, макар в същата степен опустошителни, като че ли бяха по-инцидентни. По пътя си към очакващата го група, той ритна без да иска една масичка с дървени гаванки и я преобърна, дръпна се рязко вляво да не се спъне в тях, бутна едно от момичетата, понесло пълен поднос с винени чаша, отскочи настрани да не се окъпе в шардоне и силно одраска ръката на госпожа кметшата с ръкава на древната си ловна дреха, скроена от най-грубия плат, познат на човечеството.

Най-сетне все пак успя да се приближи и се усмихна благосклонно на групата. В израза на лицето му имаше нещо доста привлекателно, нещо прилично на кучешка доверчивост. До такава степен прилично, че човек оставаше с впечатление, че и при най-малкото поощрение, той ще сложи предни лапи на раменете му и ще започне да го ближе по лицето.

Мери Егню го представи. Когато спомена конкурса, той кимна с разбиране и каза:

— Разкази, а? Една картина струва колкото хиляда думи, нали така казват? А два разказа на Парди^[2] струват колкото хиляда картини, ето какво казвам аз. Но би могло да бъде и по-зле. Би могло да бъде конкурс за роман, вместо за разказ. Е, тогава вече щеше да стане наистина напечено.

— Не беше ли Чехов, който казваше, че хората пишат романи само тогава, когато нямат време за разкази? — попита Джонсън.

— Май си го запомнил обратно, мойто момче — опита се да му помогне многоуважаемия.

— Джефри — обади се Мери Егню. — Мислех си, дали не би искал малко помощ при оценката на тези разкази.

— Няма нужда. Току-що говорих с Дик за това. Той каза, че ще ме насочва в правилната посока. Добър човек е този Дик — каза многоуважаемия, излъчвайки увереност. — Но тъй или иначе, човек, който може да прецени хубав ли е един териер или не, няма да има проблеми и с няколко си там драсканици.

Паскоу с интерес си отбеляза тази явна фамилиарност с Дий, който, по негова скромна преценка, не спадаше към ловно-рибарския тип.

— Въпреки това — продължи Егню с твърдостта на човек, сигурен в абсолютния си авторитет, — реших, че няма защо да се мъчиш сам и тъкмо питах д-р Джонсън и неговите колеги дали не могат да сформират едно жури. С теб, разбира се.

— О, не, мен не ме слагайте — отвърна многоуважаемия. — Бих го направил сам, благородството задължава, чест би било за мен и други такива, но това е различно. Нямам право да бъда член на комисии и журита. — И към Джонсън: — Желая ти късмет, мойто момче. Гледай да ти плати според тарифата.

Джонсън се изненада при споменаването на пари, но очите на Пен блеснаха и той попита:

— А каква е тарифата?

— Нямам представа — отвърна многоуважаемия. — За мен тя не важи. Аз съм нещо като на щат, разбираш ли? Или по-точно бях.

— Беше? — извиси глас Егню, гледайки го така, сякаш нямаше нищо против идеята.

— Да. Тъкмо се канех да ви кажа. Разбрах тази сутрин. Стария е мъртъв. Катастрофа с лодка. Тъжно, но не съм го виждал от двайсет и пет години, така че… това е положението. Както и да е, това означава, че всичко, до което не е успял да се докопа, остава за мен, така че вече няма нужда да правя разни неща. И след като вече си имате жури, значи няма нужда и да правя оценки, нали?

Благосклонната усмивка не слизаше от лицето му, но Паскоу остана с впечатлението, че всичко това го забавлява.

Ели каза:

— Това означава, че вие сте вече лорд Пайк-Стренглър, нали?

— Ъф дъ Стенг. Да. Но обикновено титлата не се използва, докато нейния предишен притежател не бъде погребан.

— Което ще стане кога?

— Е, тук могат да възникнат някои проблеми наистина — каза многоуважаемия замислено. — Изглежда акулите са успели да стигнат до него преди спасителните лодки, разбирате ли?

* * *

О, колко забавно е да ги гледаш в лицата и да виждаш, че виждат само онова, което им даваш да видят, а не виждат абсолютно нищо от цялата тази красота. Мислят, че всички се движим напред по една и съща широка магистрала, плътно един до друг, бутаме се за по-добро място, едни се поздравяват за това, че са надминали онези, с които са тръгнали заедно, други се чувстват изблъскани към краищата, че дори и преобърнати в канавката, но никой от тях не отрича че избора е един — или се носиш напред по пътя, или се отбиваш от него към пълна анихилация. А през цялото време аз следвам извивките и посоката на мой собствен път, в чието съществуване те чак сега започват да вярват и чийто маршрут те не могат да следват, защото неговата цел е ужасно далеч от разбиранията им. Гледам ги как разглеждат тези така наречени творби на изкуството и се смея, защото знам, че истинския художник в този живот използва щрихи, твърде деликатни и цветове, твърде ярки, за да бъдат доловени и поносими за обикновеното око…

* * *

— Така, а какво мислиш за това? — попита Рай. — Доста добро е, не мислиш ли?

Тя се бе спряла пред акварел, изобразяващ схлупена къщурка на брега на езеро на фона на залез, превърнал водите на езерото във вино. Или в кръв.

— Бива го, само че предпочитам да гледам теб — отвърна Хат.

— Ти май си гледал доста филми с Кари Грант, а? — забеляза Рай, без да отмества поглед от картината.

— Винаги, когато ми се отдаде възможност. Добре, дай и аз да видя. — Той леко я побутна встрани, изпитвайки удоволствие от извинението за физически контакт. — О, да. Това е Стангкрийк Котидж.

Този път тя го погледна в очите, после бързо разлисти каталога в ръцете си и повиши глас обвинително:

— Ти си го виждал и друг път.

— Не. Виждал съм къщата и ти ще я видиш утре. Това е езерото Станг, което, естествено, заедно с потока Станг и Стангкрийк Котидж, са в Стангдейл. И ако толкова ти харесва, ще вземем един фотоапарат, ще снимаме същия този пейзаж и така ще ти спестим парите за картината.

Ако тя играеше ролята на познавачка, на него пък му бе особено приятно да играе ролята на тъпанара.

— Това ли означава за теб една картина? Формат на дадена информация?

— Какво му е лошото на формата? Виждам място, което ми хареса на тази и тази дата, по това и това време.

— И това ли е всичко? Играта на светлосенките, цветовете и времето от деня не ти ли говорят нещо?

— Разбира се. Стъмва се и може би на художника му е свършила синята и зелената боя, затова пък му е останала много червена. Или пък може би просто кръвта му се удава по-добре от водата. Да, бих казал, че това е кръв.

— Добре, да кажем, че е кръв. Някакви нови нишки към Уърдман?

Това го завари неподготвен и той се възмути престорено:

— Хей, забрави ли, че сега не съм на работа?

— Така ли? Тъй като явно не искаш да говориш за картината на Дик, си помислих, че сигурно си от онези скучни копелета, които не могат да говорят за нищо друго, освен за работата си.

— Картината на Дик? Искаш да кажеш, че Дик Дий е нарисувал тази картина?

— Че ти не знаеше ли? Аз си помислих, че именно затова не ти се говори за нея.

Добра тапа. Тя бе доловила антипатията му към шефа й, макар че той дори и пред себе си да не я бе признал.

Той каза:

— Не, не знаех… съжалявам. Мислех си, че просто играем някаква игра. Всъщност мисля, че е много впечатляваща… такава една… ъ-ъ… предава атмосферата…

— Обичаш да играеш игри, така ли?

— О, да — отвърна той с облекчение. — Всичко, с изключение на пасианс.

Колкото и да го върти и суче, от него няма да се отърве толкова лесно.

— Тогава какво ще кажеш за Уърдман? Каква игра играе той?

— Какво те кара да мислиш, че играе игра?

— Тези Диалози. Няма причина да ги пише, ако не иска да включи още някой в играта.

— Те може би са също някакъв вид формат на информация.

— Като тази картина ли?

— Да, но ти ме накара да приема, че това е нещо повече.

— Тогава се взри в Диалозите… Те също сигурно имат подтекст… предават някаква атмосфера…

— Като кръвта на езерото например, така ли? — попита Хат, вперил поглед в пейзажа от Стангкрийк Котидж.

— Кръвта на езерото? Защо не можах да се сетя да сложа това за заглавие? — чу се гласа на Дик Дий зад тях.

— Здравей, Дик — каза Рай с приятна усмивка, каквато Хат не бе получил. — Тъкмо анализираме твоя опус.

— Поласкан съм. Спомняш ли си Амброуз Бърд?

— Че кой може да забрави Последния актьор-директор? — отвърна Рай, трепкайки ситно с клепачи по начин, който Хат, не без облекчение, окачестви като подигравателен.

— Да, разбира се, виждали сме се веднъж в офиса на Дик. Уви, тъй като тогава бяхме разтърсени от новината за смъртта на госпожица Рипли, бяхме забравили куртоазията, но колкото и да бях потресен, не пропуснах да си отбележа наум, че трябва да се запозная с вас както трябва — каза Бърд, влизайки в тон с подигравателното възхищение на Рай със свойствения си театрален маниер. — Затова нека започнем отначало. Дик, официално представяне, ако обичаш.

— Това е Рай Помона, която работи с мен в читалнята.

С мен, а не за мен, отбеляза наум Боулър неохотно.

— Помона… да не би случайно да имате някаква връзка с Фреди Помона?

— Той ми беше баща?

— Боже Господи! Сигурно по-късничко сте се родили? Добрият, стар Фреди. Той бе Титиний, когато аз понесох първото си копие в Цезар. Спомням си колко добре умря, даже много добре за режисьора, който трябваше да го накара да не се престарава толкова, че иначе щеше да затъмни и самия Брут.

— Искате да кажете, че е бил просто любител?

Бърд се засмя и каза:

— Искам да кажа, че принадлежеше към една актьорска школа, която е по-стара от преобладаващата в момента. Но тъй или иначе, умееше ги тези работи, и кой може по-добре от мен да каже това. А стария Фреди наистина ни липсва. Майка ви също… Мелани се казваше, нали? Да, разбира се. Спомням си как веднъж, скъпия сър Ралф, на един обяд, даден от необичайно щедра управа, каза: „Мисля да започна с резен Мелъни, със съвсем малка добавка Помона хам“^[3]. Голям зевзек беше тоя Ралф.

Дик Дий, който към края на тирадата бе започнал да следи Рай с известна загриженост, остро се намеси:

— Сигурен съм, че би могъл да намериш по-добър пример за неговото остроумие.

— Съжалявам много — отвърна Бърд, изигравайки пълно слисване. — Май не беше Ралф. Сър Джон, може би? Ами че разбира се. Това изобщо не е в стила му.

— Имах предвид по-скоро съдържанието, а не формата — уточни Дий, поглеждайки многозначително към Рай.

— Какво? О, разбирам. Скъпа, толкова съжалявам. Не съм искал да ви обидя. Спомням си, че скъпия Фреди щеше да се скъса от смях.

— Не ме обиждате — усмихна му се Рай.

— Видя ли, Дик? Прекалено чувствителен си. А сега някой няма ли да ме представи на този прекрасен младеж, чието лице също ми изглежда странно познато?

— Това е така, защото той е детектив констъбъл Боулър, който помагаше с такава вещина на детектив главен инспектор Паскоу в деня, когато се видяхте с Рай — каза Дий.

— Виж ти, виж ти. Ди Каприо може вода да ви носи — каза актьор-директора, хвана ръката на Хат и здраво я стисна.

— Приятно ми е — каза Хат и побърза да си издърпа ръката.

— Надявам се и с вас да се запозная както трябва — промърмори Бърд. После също като Велик херцог, даващ да се разбере, че аудиенцията е свършила, се извърна рязко към картината и каза: — Значи това е един от шедьоврите ти, Дик? М-м-м-м-м.

Това м-м-м-м-м беше първото нещо, което хареса Хат у Бърд. Преливаше от резервираност и недоизказани мисли.

Двамата мъже се доближиха до картината, а Хат хвана Рай за лакътя и я отдалечи от тях с думите:

— Защо не хвърлим едно око и на гравьорката?

— Защото ми звучи като металообработване — отвърна Рай. — Обзалагам се, че в училище си бил много добър по този предмет.

— Обзалагаш ли се? В такъв случай печелиш. Пълен отличник. Което ми напомня… този задник Амброуз май нещо му хлопа, а?

— Бърд? Абсолютно безобиден е. Той просто играе навсякъде като на сцена.

— То това го има навсякъде. Разбира се, ако успееш да го покажеш на сцената, скоро всеки ще го разбере. Но Бърд обича да играе ролята на старомоден актьор-директор, което представлява доста по-съдържателна роля. Което е право, право е — той се справя доста добре. Гледал си някои от неговите постановки?

— Още не — отговори Боулър, питайки се дали няма да е зле да попреговори малко и Шекспир, за да се доближи до това момиче. Той бе изпълнен с любопитство около разкритието, че тя произлиза от театрално семейство, но задълбоченото изучаване на психологията при водене на разпит го бе научило, че ритъма и точния избор на времето са неща от първостепенно значение. Значи, друго място и друг път…

— Да не се опитва да играе ролята и на гей?

— А да не ти е минало през ума, че може да ти е хвърлил око? Е, на това викам аз суета — каза тя.

— По начина, по който ми стисна ръката, той или ми е хвърлил око, или е член на някоя ложа, за която не съм чувал… А сега дай да отидем да видим ония железарии там.