Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (27)

Глава двадесет и пета

Диалогът бе намерен в обичайния си пощенски плик и отново адресиран до читалнята, мъдрещ се зад купчина книги, предназначени за прибиране, съвсем близко до кошничката, където се събираше сутрешната поща.

Дали бе паднал там случайно или бе оставен нарочно бе невъзможно да се разбере, тъй като нито един човек от персонала не можеше да удостовери с абсолютна сигурност, че не бил оставен там и е седял без никой да го забележи още от понеделник. Още по-неприятен, според Далзийл беше факта, че младата библиотекарка, която бе намерила плика, бе споделила развълнувано всичко, касаещо съдържанието му, с най-близките си колеги и с двама души клиенти, преди да се обади в полицията. Успяха да скрият Четвъртия диалог от обществения взор, само защото имаха да сплашват единствено охранителната фирма на Центъра, която всъщност им предаде писмото неотворено. Но сега, когато слуховете за Пети диалог вече започнаха да циркулират в общественото пространство, пазенето в тайна на Четвъртия можеше да се превърне в катастрофа и Далзийл изведнъж се видя със заповед отгоре в ръцете, да направи разкритията си пръв. Затова бе направено изявление с обещание по-късно да бъде последвано от пресконференция.

Паскоу, след като осмисли новия Диалог, не видя причина да променя становището си.

— Това не променя нищо — каза той. — С изключение на това може би, че вече знаем защо Рут крещи за убийство. Защо да се преструва, че е нещо друго, когато знае, че Диалога е на път към нас? А може и да си е мислел, че вече сме го видели и се опитваме да го блъфираме, все едно не знаем нищо за писмото.

— Но, сър — намеси се Боулър, — Уърдман пише как е видял Рут да влиза заедно с доктор Джонсън, а след това е трябвало да изчака, докато Рут излезе.

— Господи! — възкликна Паскоу раздразнено. — Ако Рут е писал Диалога, точно това би казал, не е ли така? Искам да кажа, той знае, че ние знаем, че е бил там. Вие двамата лично сте го видели да си тръгва с Джонсън в неделя, имаме и свидетели, които са ги видели да влизат в блока — но няма нито един свидетел, който да е виждал нещо необичайно, като например някой да се навърта наоколо — и от лабораторията са установили следи от присъствието му из целия апартамент.

— Това ли е всичко? — попита Далзийл.

— Освен това и стихотворението, което е чел Сам. Трябва да е бил някой, който е запознат както с поезията на Бедоуз, така и с живота на Сам в Шефилд, за да отвори книгата на толкова подходящо място.

Вече бе разказал на Далзийл за предполагаемите причини за преместването на Джонсън. Дебелака само се бе прозял. Сега Паскоу насочи аргументите си към потенциално по-съчувственото ухо на Боулър.

— И ако хвърлим едно око на диалога, ще видим че в него косвено се споменава за стихотворението, там, дето се казва, че дъха му бил толкова слаб, че не би могъл да отрони дори и розов лист. Това даже не е косвен, а съвсем пряк цитат от първия стих, не виждате ли?

— Да, сър, виждам, сър — измънка Боулър, — но…

— Но какво? — Съмнението от страна на Далзийл беше едно, но от страна на един детектив констъбъл това граничеше направо с бунт.

— Но то е малко… как да кажа… заплетено, сър.

— Заплетено? — повтори като ехо Далзийл. — Кажи си го направо изкелифенчено!

Това можеше да се измисли само от Далзийл, но Паскоу и друг път бе попадал в такива ситуации, затова си взе бележка все пак да провери кой точно го е казал.

Далзийл продължи:

— И без това си имаме достатъчно грижи с тоя скапаняк, дето ни се надсмива, та да си търсим още беля. Ти вече веднъж хвана тук присъстващото Всевиждащо око да подържи Рут под наблюдение и смея да кажа, че си толкова завладян от това ситно скапаняче, че го проверяваш за всяка беля, станала в града откакто е пристигнал тук. И досега не си постигнал нищо по този въпрос, защото в противен случай вече да си го набутал някъде, за предпочитане в някое подземие с вериги на ръцете и краката. Други идеи?

Хат пое дълбоко дъх и каза:

— Ако трябва да търсим човек със силни връзки с всички жертви, с изключение на първите две, които изглеждат случайни… е, имаме на разположение Чарли Пен. А и той кара стара таратайка, която съвпада с описанието в Първия диалог.

— О, Боже! — извика Далзийл. — Да не би пак да надушвам поредната мания? Знам, че Чарли се опитва да се слага на твоя човек там в библиотеката, но рано или късно, мойто момче, трябва да започнеш да мислиш с горната глава, а не с долната.

Хат се изчерви и измънка:

— Но вие сам казахте, сър, че той е малко по-друг.

— Да, така е, но това не означава, че е убиец — отвърна Далзийл, ровейки из папките си. — А, ето го. Чарли Пен. Помолен при рутинен разпит да каже какво е правил в неделя следобед. Отговаря, че отишъл както обикновено на гости на майка си, която живее в една къща в имението на лорд Партридж в Хейсгарт… това проверено ли е?

— Горе-долу — отвърна Паскоу.

Далзийл впери в него тежък поглед, погледа го така известно време е накрая каза:

— Ако съм с някоя мадама и след това я питам: „Хареса ли ти?“ и тя ми отговори: „Горе-долу“, здравата ще се притесня.

Внимателно премисляйки отговора си, Паскоу уточни:

— Хат отиде да провери.

— Боулър? — Той премести хищен поглед към Хат, после пак го спря на детектив главния инспектор. — Ти си сметнал, че си струва да прахосаш двата часа ценно полицейско време като пратиш момчето до Хейсгарт, когато си могъл да използваш местното ченге там? Това да не е било пак някое от твоите предчувствия, Пит?

— Може да се каже, че проявих доброволна инициатива, сър — с мъжествено себеотрицание каза Хат.

— Разбирам. Значи е било едно от твоите предчувствия. Добре, и какво ти каза старата дама?

— Не много, поне толкова можах да разбера — отвърна Хат със съжаление. — Тя изглежда си помисли, че съм нещо от сорта на Щази, разлая се на немски и когато накрая с мъка успях да я убедя да говори английски, акцента й беше толкова силен, че едва успях да разбера и малкото, което ви казвам. Всичко всъщност, което успях да измъкна от нея бе, че нейния Карл бил добро момче и обичал своята стара mutti и нейните прекрасни кексове толкова много, че много рядко се отделял от нея. Попитах я за въпросната неделя и тя каза, че той й идвал на гости всяка неделя, както и всеки друг ден, когато успеел. След което отново превключи на немски.

— Каза, че обичал кексовете й, а? — отбеляза Далзийл замислено. — Значи нямаме писмени показания, така ли да разбирам?

— Стори ми се, че нямам друг избор, сър — отвърна сконфузено Хат.

— Нито е било нужно — намеси се Паскоу. — Мисля, че си загубихме достатъчно време за Пен… Освен ако някой не може да посочи една реална причина да го включваме в постановката.

— Щом ти можеш да вкараш Рут, значи в нея има място за който и да е друг скапаняк — настави Далзийл. — А ти какво ще кажеш, Уийлди? Нямаш ли и ти някой да го включим и него? Нямаш? Бива. Тогава нека всички да почнем да теглим в една посока ралото, да видим дали няма да можем да вкараме това копеле в земята. Боулър, имам чувството, че ако те изтърва от поглед, веднага ще надуеш платна към онази библиотека, в която сякаш ти е хвърлен пъпа, така че дали няма да е по-добре да отидеш там официално и да не се връщаш, докато не откриеш как и кога е попаднал плика там, става ли? Дори ако се наложи да притиснеш някоя от ония заспали тикви да остане и след работно време.

— Да, сър. Вече ме няма.

Той изчезна.

Далзийл въздъхна и каза:

— Приятно е да видиш как някой хуква да изпълнява задача с такъв ентусиазъм. Дай сега да видим дали не мога и с вас да извъртя тоя номер.

Хат, разбира се, бе радостен, че има извинение да посети библиотеката. Снощи му бе минало през ума да звънне на Рай, но реши, че това ще е погрешен ход. Напредъкът му бе стабилен, но един мъдър стратег трябва да знае кога да притиска и кога да спре. Този анализ на ситуацията му бе подсказан от мъжкаря в него. Но имаше и още една, по-неясна посока на мисъл и чувство, която признаваше, че колкото повече вижда Рай, толкова по-важно става за него да продължи да я вижда. И това не беше просто поредната престрелка в нескончаемата сексуална кампания, в която всеки млад мъжкар взема участие при пубертета — поход, обсада, преговори, окупация и отново поход напред. Това беше… е, не знаеше какво точно е, защото той все пак бе представител на поколение, настроено да се отнася с подигравка към идиомите за романтична любов, а за това, за което нямаме думи, ни е много трудно да мислим. Даваше си сметка, че ако я обсади отвсякъде, ще допусне глупост, за която никога няма да си прости.

Но сега, след като разполагаше с още секретна информация, която да сподели, вярваше, че ще е далеч по-добре дошъл. С типично йезуитски начин на мислене, той бе дошъл до извода, че решението двата последни Диалога да се пазят в тайна, му позволява да използва собствената си преценка на кого да го каже и на кого — не. И, разбира се, щеше да я закълне да пази тайна. Това също е своего рода близост, обади се радостно мъжкаря стратег у него, и всеки такъв ход, е ход в правилната посока. Която, разбира се, е една — леглото. Но и нещо повече от легло. Закуска и нещо повече. И дори и това с леглото беше малко различно. Той винаги се отнасяше към секса със здравословния апетит на млад човек, но така никога не се бе чувствал преди, тъй като представата как го прави с Рай Помона надигаше соковете му и го възнасяше до такава нирвана, която го вкара право в изходната алея на паркинга на Центъра.

Давайки назад под акомпанимента на гневно писнали клаксони, придружени от цяла гора средни пръсти, той се върна, влезе в правилната алея, паркира и тръгна към библиотеката.

С пресния спомен за строгото лице на Далзийл, неговото разследване протече по такъв болезнено педантичен начин, че доведе двете жени и един мъж, въвлечени в него, до границата на бунта. Но посредством принудата да си спомнят коя точно от поръчаните книги са били взети по-рано през седмицата, той успя да установи, че вероятността плика да се е намирал там от понеделник, е по-малка. Вторник, което означаваше вчера — деня, в който бе открит трупа на Джонсън — също не изглеждаше много сигурен. А днес, в сряда, разбира се, е бил намерен.

Убедил се, че повече нищо не може да изтръгне от тях, той ги остави и се отправи нагоре по стълбите към читалнята. Вече бе станало време за обед и той надникна в стаята за персонала да види дали Рай не си хапва сандвича там. Не я видя там, нямаше я и в опустялата зала на библиотеката.

Той се качи на подиума на рецепцията и през полуотворената врата отзад, зърна Дик Дий, навел се над нещо на бюрото с такова внимание, че не забеляза безшумното приближаване на Хат.

Играе на игрословица… не, не беше игрословица, това сигурно е онази странна игра, парономанията. Изпитвайки задоволство от себе си, че е успял да си спомни такава завързана дума, Хат понечи да пристъпи напред, но изведнъж задоволството му угасна като духната от ревността свещ, тъй като му мина през ума, че противника на Дий е сигурно Рай.

Чу се тракането на размествани плочки, Дий поклати глава, усмихвайки се с възхита, вероятно от някой умел ход и каза:

— Ах, сръчен краут такъв, страхотно наистина.

И Боулър тъкмо се питаше защо Дий ще се обръща към Рай с това прозвище, когато от другата страна долетя глас, който в никой случай не би могъл да бъде наречен женски:

— Благодаря ти много, хорсън.

Колебливото му почукване на добре смазаната врата, я отвори достатъчно, за да види характерния профил на Чарли Пен.

— Господин Боулър, моля ви, влезте — покани го учтиво Дий.

Той влезе в офиса. Мъжете от стената го оглеждаха критично като кандидат за работа, която според тях той няма да получи. От друга страна, тримата юноши от снимката на бюрото, като че ли гледаха право през него към някакъв свят, с който техните обединени възможности без съмнение биха се справили.

— Идвате по авионна, амурна или авторитарна работа? — попита Дий.

— Моля? — впери поглед в него Хат.

Пен му се усмихваше с широка усмивка. За човек с вродена антипатия към насилието, Хат изпита необичайно силно желание да го цапне.

— Информация за птиците ли ви трябва? Или искате да разберете къде е Рай? Или идвате да ни изпитате за последния Диалог?

Без да обръща повече внимание на Пен, Хат се обърна към Дий и го запита с глас, който, надяваше се, прозвуча неутрално:

— Какво искате да кажете с това, господин Дий?

— Съжалявам — каза Дий. — Поверително ли е? Разбира се, че е. Забравете, че съм се обадил. Глупаво бе от моя страна и определено лекомислено.

Извинението бе поднесено по-скоро като искрена, а не задължителна формалност.

— Господин Дий, не казвам, че има още един Диалог, но ако имаше, бих желал да узная какво знаете за него — настоя Хат.

— Знам само това, което знае и целия персонал на библиотеката, а именно, че тази сутрин бил намерен подозрителен плик, предали го на полицията и тъй като не ни е върнат още — макар че, разбира се, целта на вашата визита може да е точно такава — можем да предположим, че в него има нещо, което представлява интерес за вас. Но, моля ви, забравете и простете моето любопитство. Не изпитвам желание да ви смущавам професионално.

— Аз не бих имал нищо против — намеси се Пен със стържещия си глас. Според мене пак сте получили нещо от ваш’та откачалка и то е свързано със Сам Джонсън. Прав ли съм?

— Без да искате ли познахте, господин Пен?

Погледът му задържа този на писателя няколко секунди, после се отклони. Никога не започвай битка, която не си струва да спечелиш. Погледът му се бе спрял на таблото с парономанията. Бе със същата звездовидна форма като онова, което бе видял в апартамента на Пен, но в това тук имаше някои разлики в украсата. Тя като че ли бе взета от стара географска карта, с пухкави херувимчета, бълващи фонтани китове, назъбени айсберги и игриви русалки. Играта бе в разгара си — бе пълна с различни плочки във всички посоки, но според Хат, нито една от буквените комбинации нямаше смисъл. Пред всеки от играчите имаше по една стойка с плочки, а между тях бе изправена и трета. Тази игра се играе само от двама, спомни си той думите на Рай. Защо ще го лъже? Освен ако тя е третия играч, включила се в някакъв ménage à trois с тия двамата.

Това бе отвратителна мисъл, като златна рибка в купа салата, но преди да я отмие от съзнанието си, той вече се улови, че оглежда за място, където Рай би могла да се скрие при неговото приближаване.

Нямаше такова. Даже нямаше прозорец, през който да се провре.

„Господи, Боулър! В какъв гаден откачалник започваш да се превръщаш“ — запита се той ядосано.

Чарли Пен отговори на зададения му на глас въпрос:

— Едва ли може да се каже, че съм познал без да искам, констъбъл. Първото нещо, което си помислихме, чувайки за смъртта на бедния Сам вчера бе, че това сигурно е работа на Уърдман. После хората започнаха да шепнат, че е самоубийство. Е, наистина приличаше на самоубийство. Прекаленото четене на Бедоуз би докарал всеки до това дередже. Но колкото повече мислих, толкова по-малко вероятно ми се струваше. Не го познавам отдавна, но бих казал, че е доста по-силен, за да се поддаде на такива мисли. Прав съм, нали? Ако в този плик, за който Дик спомена, наистина има още един Диалог, то той трябва да се отнася за Сам Джонсън, нали така?

— Без коментар — каза Хат. — Господин Дий, Рай тук ли е?

— Съжалявам, нямате късмет — отвърна Дий. — Пипна я грипа, който от известно време върлува из града. Вчера изглеждаше толкова зле, че я изпратих у тях и й казах да не се връща докато не се оправи и читателите ни бъдат в безопасност.

— Добре. Благодаря.

Той се обърна да си върви, но Дий каза:

— Бихте ли искали да ви дам телефонния й номер? Сигурен съм, че ще се почувства добре, като разбере, че сте я търсили.

„Това е много любезно“ — помисли си Хат, спомняйки си как немного отдавна библиотекаря не изпитваше никакво желание да му го дава. Значи тя сигурно е казала нещо пред него, което го е накарало да си помисли, че отношенията им са направили крачка напред.

Преди да успее да отговори, Пен изръмжа подигравателно:

— Още ли й нямаш телефона, момко? Нещо май не напредваш, а?

Хат успя да устои на изкушението да отговори, че напредва и то далеч повече, отколкото биха напреднали някои гериатрици и за милион години, и че тя му бе дала телефона си без да я моли. Вместо това той си извади бележника и каза:

— Много любезно от ваша страна, господин Дий. Забутал съм си някъде химикалката? Може ли да ми отстъпите една за малко?

Той пристъпи към бюрото, взе една химикалка и я надвеси над бележника.

От този ъгъл можа да види плочките на третата стойка. На нея бяха наредени шест плочки. Д Ж О Н И.^[1]

Дий, с едва доловима съучастническа усмивка, с която сякаш искаше да покаже, че разбира за какво става дума, му продиктува номера. Хат старателно записа Джони.

— Благодаря ви, господин Дий — каза той. — Наистина ще се поинтересувам за здравето на Рай. Приятен ден.

Той си тръгна без да поглежда към Пен. Разбираше, макар да му бе неприятно, че го разбира, защо Рай защитава толкова Дик Дий. У този човек наистина имаше нещо наивно-привлекателно. Тъй или иначе, колкото и лека промяна да бяха претърпели чувствата му към библиотекаря, то те далеч се уравновесяваха от рязко нарасналата му антипатия към писателя. Надут пуяк!

И той си представи колко добре би било да успее да докаже, че Пен е Уърдман и лично да го пипне за яката.

„Такива чувства са опасни“, смъмри се той строго. Вече успял да си вдигне малко акциите пред супера, би било глупаво от негова страна да разклаща отново лодката, позволявайки на личната антипатия да влияе на преценката му.

Излизайки от библиотеката той извади телефона, възнамерявайки да набере номера на Рай, но не можа, защото той иззвъня.

— Боулър — каза той кратко.

— Паскоу. Къде си?

— Тъкмо излизам от библиотеката, шефе.

— Разбра ли нещо?

— Не съвсем.

— Доста дълго се мота там за нищо — каза Паскоу недоволно. — Да не си седял само в читалнята на сладка приказка с онова момиче там?

— Не, сър! — възмути се Боулър. — Тя е болна и не е на работа.

— Така ли? И как разбра? Няма значение. Слушай, тука вече няколко пъти звъни някаква, иска спешно да говори с теб. Енджи се казва. Питам се дали не е някоя твоя информаторка, която си забравил да регистрираш, а? Или е поредното друго завоевание, дето ще те вкара в беля?

Енджи? За миг не можа да се сети, после изведнъж му просветна. Сестрата на Джакс Рипли.

— Не, сър. Но е лична работа.

— О, така ли? Онази сестра, която видяхме на погребението на Рипли, не се ли казваше Енджи?

— Да, сър — отвърна Боулър и му се прииска да извика „по дяволите!“ — Бях й казал, че ако почувства нужда да приказва за Джакс, да ми звънне.

— Трябвало е да станеш социален работник — забеляза Паскоу. — Но ако тя ти каже нещо, което ти се стори, че има отношение към случая, няма да забравиш, че получаваш заплата като ченге, нали? Връщай се тука по най-бързия начин, чу ли?

— Да, сър — каза Боулър.

Той затвори, мислейки се, че Паскоу май е изпаднал в нетипично за него кисело настроение. После прерови портфейла си и намери малкото листче, на което бе записан номера на госпожа Рипли. Енджи вдигна телефона още след първото позвъняване.

— Слушай — започна тя. — В края на седмицата трябва да се връщам в Щатите и просто исках да проверя какво направи с онова нещо, за което говорихме.

— Все още работя по него — отвърна уклончиво той. — Малко деликатна работа е…

— Копелето, дето наръга сестра ми не е било никак деликатно — сряза го тя. — Този Джорджи Порджи… разпитахте ли го?

— Ами… не… искам да кажа, че не знаем със сигурност кой е той, нали така?

— Колко ченгета от вашите отговарят на това описание?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна Хат. — Повярвай ми, Енджи, ако в тази работа има нещо, което да ни помогне да пипнем убиеца на Джакс, няма да оставим камъче необърнато.

Говореше с цялата искреност, която можа да събере в гласа си, но тя не прозвуча ни най-малко убедена, когато отвърна:

— Е, добре. Дръж ме в течение. Разчитам на теб, Хат.

— Разбира се. Всичко хубаво — отвърна той и затвори.

Той стоеше пред Центъра, опитвайки се да извика чувство на възмущение у себе си, защото не можеше да направи нищо друго, освен да лиши един детектив на средна възраст от достойнството му и вероятно дори от пенсията, но не виждаше нищо друго, освен един отстъпник.

Изпитваше силна нужда отново да поговори с Рай по тази работа, но не по телефона. Тъй или иначе, идеята да й звънне по телефона, вече не му се струваше така привлекателна. Ако, което всъщност бе най-вероятно, бе потънала в завивките и се чувстваше зле, нямаше да бъде никак добре настроена към идиота, който я кара да се измъкне оттам и да му каже как се чувства. По-добре да се отбие по-късно у тях с чепка грозде и кутия шоколадови бонбони. По този начин, ако успее да я изкара от леглото…

Той изведнъж си представи как вратата се отваря и на прага застава Рай, току-що станала от леглото, с хлабаво завързан пенюар, през чиито цепки се мяркат изкусителни гледки на твърда, закръглена плът, като затоплен от слънцето плод през листата, леко помръдващи от ветреца…

От устните му се откърти лек стон въздишка и една възрастна бездомна жена, минаваща покрай него, се спря и с тревога го погледна.

— Добре ли се, чувстваш, синко?

— Надявам се — отвърна той бодро. — Просто пристъп на глад, мамче. Благодаря ти за загрижеността.

И пускайки в най-близката й торба шепа монети, той бързо се отдалечи.