Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (13)

Глава единадесета

Хат Боулър се взираше в трупа на Джакс Рипли и усети как в него се надига тъга, от която краката му едва не се подкосиха.

През времето на все още кратката си служба, той и друг път бе виждал трупове и бе научил някои от номерата, с които неприятната гледка се превъзмогва — наложеното равномерно дишане, психическото дистанциране, погледа нарочно избягва да се фокусира върху каквото и да било. Но за първи път виждаше трупа на човек, когото е познавал. Когото е харесвал. Който е на неговите години.

„Мъчно ти е за себе си“, каза си той ядно, надявайки се да възстанови самообладанието си чрез цинизъм. Но това не даде резултат и той се извърна неуверено, макар да внимаваше да не се хване без да иска за някъде, за да се подпре.

Джордж Хедингли също имаше проблеми, той го видя ясно. Всъщност едрия детектив инспектор се бе обърнал и се бе измъкнал от спалнята преди Боулър и сега седеше в едно кресло в хола и явно никак не му бе добре. Нямаше добър вид и когато бе пристигнал на работа по-рано тази сутрин. Бе закъснял с пет минути, нещо, което минаваше незабелязано за повечето служители от следствено управление с ранг над констъбъл, но равни на засилена сеизмична активност в поведенческия модел на Хедингли.

Когато Боулър се втурна в кабинета му с новината, която Рай току-що му бе съобщила по телефона, той отначало не можа да разбере за какво става въпрос. Най-накрая, след като Боулър се бе опитал да влезе във връзка с телевизионната водеща в студиото, а след това и в дома й, Хедингли се бе оставил да го убедят, че трябва да отидат до апартамента й лично.

Сега, седнал в креслото и вперил очи в пространството пред себе си, вместо на здрав петдесетгодишен капитан, плаващ тържествено към спокойния бряг на заслужената пенсия, той приличаше по-скоро на грохнал гражданин, който се е държал до последно, докато най-накрая не е бил изхвърлен поради немощ.

— Сър, да задвижвам ли нещата? — попита го Боулър.

Той взе мълчанието за знак на съгласие и позвъни в участъка да изпратят оперативна група, добавяйки под сурдинка:

— И гледайте да уведомите детектив главния инспектор, моля ви. Според мен, господин Хедингли не е добре тази сутрин.

Успя да убеди детектив инспектора, че креслото в хола на жертва на убийство, едва ли е най-подходящото място, където да те завари по-старши служител и го склони да излезе навън във влажния утринен въздух преди пристигането на Питър Паскоу.

— Джордж, добре ли си? — попита го той.

— Аха… Е, всъщност… не чак толкова. Някакъв грип май… Едвам успях да се измъкна от леглото тази сутрин — заекна Хедингли с треперещ глас.

— Ако съм на твое място, веднага ще се върна и пак ще се вмъкна в него — твърдо рече Паскоу.

— Не, ще се оправя. Трябва да вляза и да огледам, докато следите са още свежи…

— Джордж, знаеш, че никой няма да влезе, докато не се свърши всичко онова, което трябва да се свърши. Отивай си в у дома. Това е заповед.

И за да извади жилото от началническото държане със стар колега, който е бил детектив инспектор откакто Паскоу пристигна в Мид Йоркшир като детектив констъбъл, повел под ръка Хедингли към колата му, Паскоу добави тихо:

— Джордж, дни ти остават само и нямаш нужда от цялата тази работа, не е ли така? Искам да кажа, кой знае, може да се проточи до безкрай. Взимай си парите и лягай някъде на топло, а? И не се притеснявай, ще ти впиша положителна оценка за това, което си направил до този момент. Много здраве на Берил.

Загледан в отдалечаващата се задница на колата на детектив инспектора, той поклати глава, после се извърна към блока.

— Дотук добре — каза той на Боулър. — Хайде сега да ми разясниш ситуацията.

— Да, сър. Надявам се, че нямате нищо против моята молба да доведат вас. Детектив инспектора наистина не беше добре и…

— Не, правилно си постъпил. Ти самият също не изглеждаш кой знае колко… умен. Надявам се, че все пак нищо ти няма.

— Да, сър, добре съм. Просто малко се стреснах като видях Джакс… мис Рипли… познавахме сме малко, нали разбирате…

— Да — отвърна Паскоу, съзерцавайки го със замислен поглед. — Гледа ли предаването й снощи?

— Да. Доста вълнуващо, мисля. А вие гледахте ли го, сър?

— Всъщност не.

Обаче бе чул за него, когато Далзийл му се бе обадил, бълвайки страхотни заплахи за това какво щял да стори с Рипли и Боулър — както заедно, така и поотделно — когато му паднат в ръчичките.

Паскоу го бе успокоил, подчертавайки че да прилагаш физическо насилие над телевизионен служител публично, не е най-добрата политика за един полицейски служител, а колкото до Боулър, ако се докаже, че той е изнесъл информацията, с него ще се занимае „Вътрешно следствие“, което — в най-лошия случай — ще го отдалечи от оплешивяващата глава на Дебелака.

На детектив главния инспектор му хрумна мисълта, че Далзийл вероятно не се е вслушал в съвета му и лошият вид на детектив констъбъла, както може би дори и смъртта на жената, се дължат на неговата пряка интервенция.

Но когато оперативната група свърши с предварителния оглед на мястото и най-накрая му се отдаде възможност да види трупа, той зачерта Дебелака от списъка със заподозрените. Това тънко ножче не му бе в стила. Той просто би й откъснал главата.

Фриволни мисли от този род му помагаха да се разсее от близкия сблъсък с мъртвите, което за него беше най-неприятната част от работата му. Очакваше го обаче още по-голямо разсейване. Най-напред го чу като мощен полъх, нахлул в сградата и вдигна поглед към огледалото над леглото да види дали от ушите и ноздрите му не излиза пушек. Оказа се, че става дума за съвсем земния дух на Андрю Далзийл, който нахлу в стаята.

— Да ме шибат! — прогърмя той, спирайки до долната табла на леглото. — Да ме спукат от шибане! Снощи исках да й светя маслото, да пукна ако не исках! Никога не си пожелавай нещо, момко, ако не си сигурен, че ще го преживееш в случай, че се сбъдне. От колко време?

— От осем до десет часа, съдейки по телесната температура и степента на цианоза^[1], но все пак ще трябва да почакаме…

— … официалното заключението на съдебномедицинския експерт. Да, знам. Тези медици са винаги противно едни и същи. Боят се от всякакви твърди заключения като дявол от тамян… Това огледало е много удобно.

Отдавна свикнал с внезапните поврати в мисълта на шефа си, Паскоу вдигна поглед към огледалната стена над горната табла на леглото и се загледа в отражението на трупа в нея. Рипли изглеждаше много умиротворена. Копринената роба, с която бе облечена, преди бе леко разтворена, за да позволи на съдебномедицинския експерт да изследва фаталната рана, но Паскоу отново я бе затворил, за да покрия тялото й.

— За секс ли, искате да кажете? — попита той.

— Я вземи си изтъркай мозъка с карбол! Ти май още четеш ония мръсни книжки, а? Местена ли е?

— Само колкото медика да си свърши работата. Казах им, че ще искате да я видите на място.

— Така ли? Да й гледам японските легла? Това тук както го гледам, си е старо и почтено йоркширско легло. Яка и твърда долна табла, да има човек къде да си опре краката за контра. Не, момко, погледни я в огледалото и ми кажи какво виждаш?

Паскоу се взря.

— Корените? — опита се да налучка той. — Тя си е боядисала косата руса?

— Да, да — каза Дебелака нетърпеливо. — Но това щяхме да го забележим и на масата, нали? Не бе, погледни я в другия край.

Паскоу премести поглед върху стъпалата на жената, едвам стигащи до долната табла, така цветисто описана от Далзийл. Бяха обути в чифт изглеждащи много удобни кожени пантофки. Пряка видимост към тях нямаше — бяха скрити от таблата. Погледнати отстрани изглеждаха незабележими. Погледнати обаче през огледалото, в тях имаше нещо… трудно за изказване, бяха толкова безформени, но…

— Разменени са май, а? — колебливо каза той.

— Точно така. И как така са били разменени?

— Вероятно са паднали, докато Уърдман я е пренасял през…

— Уърдман? Брей, откъде ви хрумна това тъпо име?

— Изглежда такъв прякор е измислил детектив констъбъл Боулър за маниака, дето пише тези Диалози.

— Бойлера го е измислил, казваш? И Рипли дрънкаше нещо такова в предаването си — зловещо заключи Далзийл. — Ще ми се да разменя някоя и друга дума с този младеж. Къде е той?

— Изпратих го до библиотеката да вземе новия Диалог, онзи, дето ни натресе това… тази работа.

— Ти си изпратил него? Не-е, всъщност като си помисля, няма значение, нали? Пред кого ще пее, след като Рипли е мъртва? Този Уърдман я е оправял сигурно и отпред, и отзад, и преди, и след събитието, а?

Коравосърдечието на Далзийл пред лицето на смъртта бе — поне така се надяваше Паскоу — предпочитания от него начин да се справя психически със стреса. А може би просто си беше коравосърдечен.

— Ще трябва да изчакаме официалните резултати от съдебната медицина, но при предварителния оглед не се забелязаха признаци за сексуален контакт в която и да било част от тялото. Сър, тези обувки…

— Пантофи, момко. Вероятно този Уърдман й ги е обул отново. Ерго, значи ги е пипал. А те не са били изследвани за отпечатъци, нали?

Той беше прав. Почти всички плоскости из апартамента бяха покрити с лек слой пудра.

— Ще се погрижа да го направят — каза Паскоу. — А ето го и Боулър.

Младият детектив констъбъл се втурна в стаята забързан, но се спря като вкопан, като видя Далзийл.

— Ти май си спомни, че е трябвало да отидеш на някое друго място, а, момко? — каза Дебелака. — Това там, дето виси в ръката ти, Диалога ли е или просто ти е неприятно да ме видиш?

— Да, сър — смотолеви Боулър изгубил ума и дума. — Искам да кажа, Диалога е, сър.

Той му подаде листа, пъхнат в прозрачен найлонов плик.

Далзийл го огледа набързо и го подаде на Паскоу.

— Добре, Бойлер — каза той. — Дай сега двамата с теб да се поогледаме дали това момиче тука не си е водило дневник или нещо такова.

Бе вперил в него внимателен поглед, готов веднага да засече какъвто и да било признак на смущение или скрита вина, но не видя нищо такова или изражението на младежа вече бе достатъчно нещастно, за да показва още емоции.

Когато Дебелака намери един малък бележник с телефони и адреси, той го подхвърли на Паскоу, сякаш се страхуваше да не би Хат да го издърпа от ръцете му и да го глътне, после каза:

— Добре, момко. Защо не отскочиш додолу да кажеш на ония гробари, че покойната госпожица Рипли е готова и може да бъде откарана в моргата?

Когато той тръгна да изпълнява, Далзийл се извърна към Паскоу, който прелистваше страниците на бележника и попита:

— Има ли нещо?

— Свързано с убийството ли? Нищо такова не виждам, сър?

— Свързано с това кой е снасял тази информация — изръмжа Дебелака.

— Има голям брой срещи с някой или нещо, обозначено с инициалите джи пи^[2] — отвърна Паскоу.

— Джи пи? Какво е това? Шибаният й лекар?

— Каквото и да е, не виждам как бихме могли да го свържем с ДК^[3] Боулър. Инициал на малкото име Е. Прякор Хат.

— Може да е някакъв код — предположи недоволно Далзийл.

Той се обърна с гръб и Паскоу завъртя очи към тавана.

— Не ми подбелвай очи, момко — каза Далзийл без изобщо да се обръща.

— Просто си мисля, не бива ли да насочим вниманието си малко повече към разрешаването на този случай, сър, вместо към това да разберем кой е певеца?

— Не, това е работа само за теб, Пит. Това е тъкмо от онези дълбокомислено избарани случаи, дето са само за теб. Старомодни дъртаци като мен не ги разбират тия работи. Затова ще се дръпна на заден план и ще те оставя сам да се оправяш.

„Хайде де“, помисли си Паскоу скептично. От опит знаеше, че намиращата се на заден план фигура на Дебелака, често проявяваше склонност да му тъмнее.

Той продължи да разглежда бележника и каза:

— Това разрешава една мистерия.

— Коя по-точно?

— Защо снощи е решила да го обяви по телевизията. Сигурно е знаела, че моментално ще скочим отгоре й и вероятно завинаги ще подплашим информатора й в полицията. Но си е струвало да поеме този риск. Имала е… щяла е да ходи на интервю с ВВС Нюз в Лондон. А такъв добър материал като този и то само два дни преди интервюто, едва ли е щял да навреди на каузата й, мисля си аз. Затова се е й опитала да предизвика сензация.

— Е, успя да го направи, нали? — въздъхна Далзийл, докато санитарите влизаха в апартамента, придружени от Боулър и започнаха да подготвят трупа за извозване.

Тримата полицаи гледаха, потънали в мълчание, което никой не наруши, докато санитарите не изнесоха товара си навън.

— Нека това да ни е за урок — каза Далзийл.

— Какъв урок, сър? — попита Паскоу.

— Амбиция — отвърна Дебелака. — Тя също убива… Добре, аз се омитам. Дръжте ме в течение.

Хат гледаше в отдалечаващия се гръб с неприкрито облекчение.

Паскоу се обади:

— Хат, хвърлих едно око на доклада, дето си изготвил за господин Хедингли. Добър доклад. Дава насоки, че става наистина нещо мръсно. Жалко, наистина че се потвърди по такъв трагичен начин, но поне никой няма да каже, че не сме били в час. Браво.

— Да, сър, благодаря ви — отговори Хат, долавяйки любезните нотки в гласа на детектив главния инспектор и въпреки това чувствайки се още по-зле. — Сър, има още нещо… за което току-що се сетих… наистина… оня тип Рут, дето ми наредихте да следя…

Цялото внимание на Паскоу бе насочено към него.

— Мисля, че беше… Искам да кажа, че беше в „Таверната“ през нощта, в която Дейвид Питман бе убит…

Сега вече Питър Паскоу го гледаше втренчено и в очите му нямаше ни най-малък признак на любезност.