Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (38)

Глава тридесет и шеста
Шести диалог

Здрасти пак.

Аз също. Какво прекрасно разнообразие притежава този път, по който ти ме тласна. Вие се през частна собственост, обществени сгради, точи се по древни пътища и селски пътечки, а сега ме изведе далеч от пренаселения град в дълбокото сърце на провинцията. Защото водещ е именно пътя, а не аз. Всъщност именно пътя прави избора, оставяйки избраниците ми да си мислят, че те ходят по него по свой собствен избор. А аз съм само един най-обикновен инструмент.

Или вестоносец. Харесва ми да си мисля, че съм вестоносец.

Сериозно, моята роля като най-обикновен инструмент никога не е била по-ясна, отколкото днес. Избраникът реагира на подадените сигнали на човек, който ги е чакал цял живот. На нито една атинска буфония жертвения вол не се е приближавал с такова желание към олтара. Всички необходими инструменти ги достави той самия, като дори собственоръчно сложи оръжието на жертвоприношението в моите ръце.

И точно в този момент времето спря. Не постепенно, не мудно забавяйки хода си както по-рано. Времето е тук… времето го няма.

И бълбукането на потока около вързаната лодка се слива с чуруликането на един дъждосвирец в една дълга меланхолична върволица от звуци, проснала се от набръчканата повърхност на езерото, чак до обширната пустош на небето като телефонна линия към самия Господ Бог.

Колко е приятно да си мислиш, че Те си почиват там горе, заслушани с тържествено одобрение в това, което става тук долу.

Смазаният стоманен прът трепва в ръцете ми, изригвайки в спонтанен климакс. Семето му бликва навън — черни кръгли топчета като есетров хайвер — пръскащи се във въздуха на всички страни, за да посее безсмъртен живот в тази смъртна плът пред мен. Устата му зяпва широко в екстаза на онзи момент на върховно проникване, но не толкова широко, колкото този нов, червен отвор в гърлото му, от който виждам как душата му излита като птичка от клетката си. Излита тя, махайки с криле над проблясващата повърхност на езерото, опиянена от внезапно придобитата свобода, докато тук, на сивата земя, празната й клетка се търкаля край захласнатия в смях поток.

Виновното оръжие аз хвърлям в пречистващите води. Нито една ръка не се протяга да го вземе.

Предстои ми още работа. Главата, полуоткъсната от месестото си стебло от изстрела на пушката, трябва да бъде измъкната изцяло и напъхана в нейното вместилище. Брадвата ми е под ръка — къде ли другаде би могла да бъде? Три удара довършват работата — ни повече, ни по-малко. Защото това е истински ден на тройката, три в едно, троицата е завършена, докато аз изтъркулвам трупа в речовития поток.

А брадвата? Опитвам я на тежест в ръката си, оглеждайки непроницаемите води. Но тя не носи никаква вина. Тя е един инструмент в моята пътека и няма нищо общо с неговото заминаване. Така че нека си остане.

Вземайки я със себе си, аз се отдалечавам и с всяка стъпка усещам как хода на времето се връща.

О, позволи ми да се озова скоро в сигурността на небесата, където ще маркирам времето завинаги.

И времето ще изгуби силата си да маркира мен.