Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (32)

Глава тридесета

— … Слагам шапка, четкам фрак — пееше си Анди Далзийл.

— Анди, ти няма да бъдеш с фрак — подвикна Кап Марвел от спалнята.

— Нямам предвид точно фрак — отвърна Далзийл, свеждайки доволен поглед към шотландската пола, обгръщаща масивните му бедра.

Кап излезе от спалнята.

— Нещо в тона ти не ми хареса. Все пак си облякъл нещо отдолу, нали?

Вместо отговор той вдигна полата и се завъртя около себе си, откривайки чифт боксерки със знамето на Обединеното Кралство.

Той се спря и погледа му бавно обходи цялото тяло на жената пред него — от дискретната диамантена тиара в косата, през дълбоко изрязаното деколте на копринената виненочервена вечерна рокля, до сребърните, поръбени с перлички обувки — и промълви с възхищение:

— Божичко, ти си направо убиец!

— Благодаря ти любезно — отвърна тя. — И ти, Анди. Убиец. Доколкото разбирам, е ушита от семейния ви тартан^[1], а?

— Съмнява ме. Далзийл едва ли са имали собствена разцветка и най-вероятно стария е избрал тази, за да си отива със стоманеносините му очи.

— Значи е бил професионален шотландец, а?

— Не. Хлебар и прагматик. Шотландската пола е най-доброто облекло за три неща, казваше той и едното от тях е за танци.

— А смея ли да попитам кои са другите две?

— Дефекация и копулация — отвърна Дебелака. — Ще тръгваме ли?

— Да, готова съм. Анди, наистина съм трогната, че идваш тази вечер…

— … но?

— Но… нищо.

— Когато чуя да казват „но“ знам, че има нещо — каза Далзийл, — но да ти обещая, че ще се държа прилично, това ли е?

Тя се засмя и отвърна:

— Не ставай глупав. Половината от удоволствието да се отиде на бала на сина ми, е човек да се държи неприлично. Не, ако все пак има „но“, то е: но се надявам, че поне веднъж мисълта за работа няма да ти се върти в главата. И този път наистина ще побеснея, ако видя, че трябва да се прибирам вкъщи рано или да бъда оставена на нежните грижи на тълпа пубертети, отнасящи се с мен като с баба им или на напористи майори, мислещи си, че ще е голям майтап да свалят майката на полковника им.

— Само някой от тях да се опита, сутринта ще се събуди без някои работи — каза Далзийл. — Но аз обещах вече, златна, забрави ли? Никой тъпанар не знае къде съм и ако ти или твоя Герой не казвате с какво си изкарвам хляба, аз също ще си мълча. Нека хлапаците да си мислят, че аз съм твоето богато и сладко татенце. А ако решат да ме потърсят, няма да взема нито телефона, нито дори пейджъра. Можеш да ме претърсиш, ако искаш.

Той зачака с надежда.

— После — засмя се тя. — С нетърпение чакам да те претърся после. Значи обещаваш. Дори няма да мислиш за работа.

— А, не, не съм казвал такова нещо — възрази той. — Когато се веселя както ми душа иска, няма да ме лишаваш от удоволствието да си мисля за всички ония бедни неудачници, които в същия момент се скъсват от работа.

— Ама сам не си вярваш, нали? Когато котката я няма…

Той оголи устни като тигър.

— Има котки и котки — изръмжа Анди Далзийл.

* * *

Докато таксито, понесло Далзийл и дамата му, потъваше в тъмата извън града, Питър Паскоу се чувстваше съвсем като мишка, но мишка, с която си играят, а не която си играе сама, когато котката я няма.

След като получи наградата си и произнесе кратко и трогателно слово, в което спомена, че посвещава този свой успех на Сам Джонсън, Франи Рут се бе върнал при Паскоу и бе казал:

— Съжалявам, че се наложи да ви прекъсна. Вече съм изцяло ваш, ако все още ви трябвам.

Кажи му да върви на майната си, помисли си Паскоу. Вземи жена си и се прибирай у дома, тук няма нищо за теб.

Това бе гласа на опита, но машината на дълга още продължаваше да боботи в него и той не би могъл да я изключи толкова лесно.

Ели изглеждаше така, сякаш бе готова всеки миг да го плесне, когато й каза, че се налага да отиде до управлението и щом разбра, че е свързано с Франи Рут. Тя просто се извърна и си тръгна веднага, страхувайки се сякаш от реакцията си.

В управлението Рут седеше тихо и гледаше касетата на охраната. Когато свърши, той се усмихна и каза:

— Нямам възражения. Означава ли това, че съм дисквалифициран?

— Тук не става дума за нарушение на уличното движение, господин Рут — сряза го Паскоу, но пъргавото му съзнание вече предусети какво ще бъде обяснението.

— Разбира се, че не става въпрос за това. Исках да кажа за наградата. Вижте, глупаво е… колебах се дали да слагам разказа си… знаете как е. Напишеш нещо и за момента ти се струва, че е голяма работа, но след това пак го поглеждаш и изведнъж се хващаш, че си задаваш въпроса как си могъл да мислиш, че това ще заинтересува някой. Сигурен съм, че госпожа Паскоу го е изпитвала неведнъж, особено сега, докато пише романа си, който между другото очаквам с нетърпение. Та, събудих се аз в събота и си дадох сметка, че съм изпуснал вече крайния срок, помислих си какъв идиот съм и стигнах до идеята да отида до Газет и да ги питам дали няма да ми направят някаква специална отстъпка, като го прибавят към останалите. Оттам ми казаха, че работите вече били изпратени в библиотеката, за да бъдат пресети от господин Дий и госпожица Помона. Затова се отправих към Центъра, не знам защо, но предполагам — за да се оставя на милостта на господин Дий — той е толкова добър човек, не мислите ли? Но когато стигнах до читалнята, го чух да води доста тежък разговор с господин Фолоус, а на плота пред мен видях отворена пощенската торба, пълна с работи за конкурса. И мисля, че тогава превключих на автопилот. Помислих си: „Какво лошо има в това, така и така няма да спечеля“ и пъхнах и моята работа. И строго погледнато, наруших правилата на конкурса. От друга страна, крайния срок беше работите да се предадат в петък вечерта в редакцията на Газет, а аз не предавах работата си там, нали? Може би тук ще ми е нужен вашия съвет, господин Паскоу. Стигнат ли нещата до правни въпроси, ставам съвсем безпомощен, а вие сте специалист, нали? Оставям се в ръцете ви.

Той протегна ръце напред, сякаш за да им покаже, че са празни и се усмихна унило.

Паскоу каза:

— Наистина ли мислите, че давам пет пари за вашия скапан конкурс, господин Рут?

— Наистина е странно. Но си помислих, че тъй като госпожа Паскоу е в журито, вие се стараете да защитите репутацията й. Предполагам, че това, така да се каже, е първият й професионален ангажимент и е съвсем естествено вие да сте загрижен да го изпълни както трябва.

Остави го, Пит, телепатично го помоли Уийлд. Та той те мята както си иска като риба на кука.

Мисълта му изглежда успя да стигне до него защото детектив главния инспектор, след две от най-дълбоките вдишвания, които Уийлд го бе виждал да прави, приключи разпита и каза на Рут, че е свободен.

— Правилно постъпи — каза му Уийлд след като го изпратиха навън.

— Така ли? Адски ми се иска и аз да мисля така — отвърна Паскоу разярено. — Добре, отишъл е да си пъхне работата там, но това не означава, че не е пъхнал и Диалога.

— Вярно е, но ако не извадиш нещо, с което да подкрепиш тази идея, медиите ще те направят на пух и прах. „Полицай пребива протеже на жена си. Вероятна история, казва висш служител.“ А ако извадят и някои минали неща? Това ли искаш?

— Трябвало е да бъдеш редактор, Уийлди — каза Паскоу. — Но ще ти кажа нещо. Всеки път като го видя да си отива, си мисля, че някой ще си плати, задето аз не съм могъл да го уловя, защото е много хлъзгав.

— Това не можеш да го знаеш, Пит — възрази Уийлд. — Но ако си прав, той ще се върне.

И той наистина се върна, само че много по-бързо отколкото изобщо можеха да предположат.

Паскоу тъкмо се бе прибрал у дома и водеше оживена дискусия с Ели за отминалата вечер, когато телефона иззвъня.

Той го вдигна, изслуша каквото имаха да му казват и каза:

— О, не, мамка му! Идвам.

— Какво пак? — погледна го Ели въпросително.

— Бях казал да поставят наблюдение пред дома на Рут и в суматохата забравих да го отменя. Току-що са го върнали обратно. Опитали се да го пуснат, като са разбрали какво е станало, но той отказал, докато не получел личното ми уверение, че може да си легне без опасения, че повече няма да го безпокоят. Казал им, че ако не ида аз, ще дойдат журналистите. Този път наистина ще го убия!

* * *

Горе-долу по същото време Далзийл танцуваше с неукротима енергия и с невероятно лека стъпка, които му спечелиха съвсем заслужени овации от всичко страни.

* * *

— Не знам какво прави на майка ти, Пайърс — забеляза лорд Партридж, — но мен ме плаши до смърт.

Лейтенант полковник Пайърс Евънлоуд се усмихна едва-едва, но поне се усмихна. Когато научи, че майка му ще дойде с извънгабаритното си страшилище, сърцето му се сви. Като цяло, тя полагаше всички усилия да направи така, че необохемския му, по негово лично мнение, начин на живот, по никакъв начин да не влияе на военната му кариера. Като отново прие моминското си име Марвел, тя не привличаше внимание върху него, когато разнообразната й протестна дейност я изваждаше по страниците на вестниците. Откакто тя и нейната бъчва мас заживяха заедно, тя като че ли престана да търси известност, макар това да не се отрази на дейностите й. Не, това, от което той се страхуваше, повече заради нея, отколкото за себе си, беше, че присъствието на Анди Далзийл на бала ще я превърне в обект на съжаление и присмех. И част от приглушения смях, призна той пред себе си, защото бе честен човек, ще бъде насочен към самия него.

Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато видя шотландската поличка. Но, както се оказа, човека умееше да я носи с достойнство и отбиваше всички опити за шеги за своя сметка с добро чувство за хумор и достатъчна степен остроумие, за да накара и най-упоритите шегаджии да се откажат и преди всичко, напук на очакванията, че ще изглежда смешно на дансинга, той танцуваше с такава грация и лекота, че бързо се превърна в желан партньор за танци всред жените, предпочитащи истинското танцуване, а не сложните маневри на близкия бой, предпочитани от вече подпийналото офицерство.

Това беше нещо друго. Човекът бе изпил вече цяла бутилка малцово уиски, без да се смятат тостовете с шампанско, без това да се отрази ни най-малко на речта или моторните му реакции.

Така че, освен ако не бе обградил имението с цял полк бобита, въоръжени с индикатори за алкохол, изглежда всичко щеше да мине както трябва.

Поредният танц свърши и Далзийл отведе Кап до мястото, където бе застанал сина й.

— Още по едно, златна? — попита я той.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Тогава нещо за хапване?

— Не, не искам.

— Аз обаче мисля да мушна още нещо — каза той. — Щом по-късно ще има претърсване, трябва да имам сили.

Намигвайки на Пайърс, той се отдалечи.

— Претърсване? — стресна се Пайърс, сетил се какво му бе хрумнало преди малко за ограденото от ченгета имение. — Какво иска да каже?

Майка му го погледна с любов.

— Скъпи, по-добре да не знаеш — отвърна тя.

Отишъл в бюфета, Далзийл се огледа и намери това, за което бе тръгнал — белокоса жена, със строго и дори свирепо лице и твърда челюст, която зорко наблюдаваше групата млади помощници.

— Здрасти, златна — каза Далзийл, приближавайки се. — Имаш ли още от тази прекрасна Sahnetorte?

Тя го погледна с интерес и каза:

— Sie Sprechen Deutsch, mein Herr?

— Само колкото да помоля за това, което ми трябва — отвърна той. — А на мен ми трябва именно тази сметанова торта. Най-добрата, която съм ял, откакто бях за последен път в Берлин. Откъде я купувате тука? Струва си да се отиде дори да е далеч.

— Не е купуваме — презрително каза тя на силно завален, но абсолютно разбираем английски. — Аз я правя.

— А стига, бе! Да пукна! Вие я правите? Я, я почакайте малко, обзалагам се, че вие сте фрау Пенк, съкровището, за което ми разправяше стария Бъджи.

— Негова светлост е много любезен.

— А не ми ли каза, че сте майката на Чарли Пен? — продължи Далзийл. — Божичко, да правите такива торти и да сте майка на Чарли, значи имате с какво да се гордеете. Чарли все приказва за прекрасните сладкиши, дето неговата mutti прави.

— Познавате ли сина ми? — попита го тя.

— О, да, и още как. Често пийваме по чашка в неделя по обед, но той винаги ни зарязва, за да отиде при старата си майка, вика ни той. Е, сега вече разбирам за какво е бързал. На човек сигурно му става приятно да е предпочитан от такъв известен човек като Чарли. Хубав човек е той, ама вие сигурно знаете това, нали? Може да си избира компанията. Невероятно е как преуспя това момче. И е станал по-британец от британците! До мозъка на костите си йоркширец, а и не можеш да го познаеш, че не е. Човек с основание може да се гордее, ако накара човек като Чарли да литне към него само с едно щракане на пръстите.

Тя не отговори на тази тирада, но го възнагради с онзи универсален и многозначителен женски поглед, който ти казва, че устните й са зашити, но ако не бяха, би могла да му каже такива неща, че ще ахне.

Той продължи атаката.

— Миналата неделя, спомням си, имах рожден ден, бях си пийнал малко, и се опитах да накарам Чарли да остане още малко да обядваме в кръчмата. Правят страхотен пудинг там, но когато се опитах да изкуша Чарли, той ме изгледа презрително и рече, че не могат да се сравняват със сладкишите, който майка му е приготвила за него. Ама той винаги казва така, когато идва при вас в неделя. Е, сега вече знам защо. Хайде да ми кажете, моля ви, устата ми вече се налива, с какво го гостихте тогава?

— Миналата неделя ли? С нищо — отвърна възрастната жена.

— С нищо? Нито дори с тази вълшебна Sahnetorte? — смая се Далзийл.

— Абсолютно с нищо. Той не дойде. Но няма значение. Аз не го очаквах. Той идва, когато иска.

— Сигурна ли сте, че не идвал миналата неделя? — изгледа я със съмнение Далзийл.

— Разбира се, че съм сигурна. Да не мислите, че съм изкуфяла?

— Не-е, госпожо, виждам, че не сте. Явно съм сбъркал, той е казал, че отива някъде другаде. А сега да се върнем на тортата…

— Мисля, че ще я намериш там, Анди — каза Кап Марвел.

Той се извърна. Тя стоеше зад него и го гледаше с такова изражение, каквото би се появило на собственото му лице, ако му кажеха, че известен крадец, хванат с ръка в църковната касичка, е казал, че е искал да направи дарение.

— О, да. Вярно. Приятно ми бе да си поговорим, госпожо. Ще предам много здраве на Чарли от вас.

— И така — започна го Кап, когато се отдалечиха. — Значи по този начин оставяш работата зад гърба си, а?

— Не-е, мойто момиче, просто си приказвах…

— Лъжейки за рождения си ден, а? Това са ташаци, а аз разбирам от такива неща.

— Е как няма да разбираш, като имаш опит… О-ох, боли!

— Следващия път няма да те ритам в глезена. Истината!

— Абсолютно нищо не е… просто интуиция за Чарли Пен. Той каза, че в неделя следобед, когато пратиха Джонсън на оня свят, бил дошъл да види майка си. Нашето момче Боулър идвал да я пита, но получил мъглявия отговор, че той рядко се отделял от нея. И като се натъкнах случайно на нея, се сетих да проверя и аз. Лошо няма, нали?

Тя го гледа известно време изпитателно и каза:

— Пак ташаци. Не си се натъкнал на нея, защото си дошъл на бала, а защото си дошъл на бала, за да се натъкнеш на нея. И това е така, защото си знаел, че ако фрау Пенк разбере, че полицията се интересува от сина й, тя ще си затвори устата по-здраво от девствена вулва. От друга страна, ако старата дама знае, че си приказва с един стар приятел на Бъджи, който е придружил мамичката на полковника на бала, тя ще се разприказва и ще излее недоволството си от англофилските чувства на сина си.

— Девствена вулва — промърмори Далзийл озадачено. — Не знам откъде ги вземаш тези изрази.

— Майната му на израза! Това, което казах е истина. Признай си или ще ти я плесна тази Sahnetorte в лицето.

Далзийл сведе поглед към огромното парче сладкиш, което току-що бе взел и каза:

— Странно, но точно това исках да направя. Е-е, стига де, признавам, признавам. Добре, това наистина помогна малко да побутнем везните, но много се радвам, че го направих. Не бих го пропуснал за нищо на света. Не съм прекарвал толкова хубаво през целия си живот.

— Това е сигурно така, Анди, но ти ме използва.

— Е — отвърна той примирително с пълна уста, — не съм те чувал да се оплакваш преди. Както и да е, почти е неделя. А неделята е добър ден за прошка.

— О, аз ще простя, но няма да забравя. Ще имаш да ми даваш, Анди Далзийл.

— Не се притеснявай, златна — отвърна той. — Имам намерение да ти го дам още тази нощ. Хей, чувай, свирят танго. Хайде да идем да им покажем на тия оловни войници как се танцува танго.

И докато Анди Далзийл водеше дамата си към дансинга, Питър Паскоу водеше Франи Рут до изхода на управлението.

— Нека още веднъж подчертая колко много съжалявам за недоразумението, господин Рут — каза му той. — Грешка в комуникативността, бих казал.

— Това лежи в корените на повечето човешки проблеми, не е ли така, господин Паскоу? — отвърна живо младия мъж. — Най-обикновена грешка в комуникативността. Ех, ако можеше думите да правят винаги това, което искаме… Лека нощ.

Той се качи в полицейската кола, определена да го върне до дома му, усмихна се на Паскоу през стъклото и когато колата тръгна, му махна леко с ръка. Колата потъна в мрака.

Паскоу стоеше и гледаше след нея.

— Мисля, че думите правят точно онова, което искаш да правят, Франи, момчето ми — промърмори той. — Коренът на повечето човешки проблеми. О, да, това е точно в твой стил. Но аз ще те изкореня преди да свърша и ще те хвърля в огъня като всеки друг отровен плевел. Ще го направя. Повярвай ми, ще го направя!

Той тръгна към колата си, качи се и подкара към къщи.