Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (34)

Глава тридесет и втора

Двамата се изкачиха през гъсталака, откъдето се бе появил елена и седнаха да си изпият кафето в компанията на вятъра, настанявайки се от двете страни на чепат буков пън.

Хат не бе казал нищо, но тя започна да говори като че ли отговаряйки на зададен въпрос.

— Да, наистина исках да стана актриса. Както сам каза, каква друга бих могла да искам да стана, знаеш… крушата не пада по-далеч от дървото и тъй нататък. Серж, брат ми, реши обратното. Искаше да стане адвокат. Пак театър, викаше, само че с двайсет пъти по-добро заплащане. Предполагам, че той е гледал мама и татко, а аз съм гледала само големите звезди.

— Значи не са били чак толкова преуспели, така ли? — попита Хат.

— Изглежда са работили стабилно, докато са били млади. И винаги говореха за миналото така, сякаш тогава всичко е било прекрасно. Но когато станах тийнейджърче, дори и стабилността им вече бе изчезнала. Имаха дълги периоди на почивка, което те прекарваха най-добре с чаши в ръка. Всяка женена двойка има някакъв общ интерес, който да ги обединява. При тях това беше пиенето.

— Сериозно пиене?

— Бяха пияници — отвърна тя с равен глас. — Имаше все пак една добра страна. Да си пренебрегван от родителите си, просто защото те са егоцентрици, трудно се понася от едно дете. Но в това, да си пренебрегван, защото те си имат проблем с пиенето, има като че ли своего рода логика. Но тъй или иначе сцената бе вече влязла в ума ми и бях твърдо решила да уча в театралния колеж след училище. Участвах активно в самодейни представления, дори успях да се промуша и в един професионален театър като статистка в масовите сцени с деца. Това, което смятах за големия пробив, дойде когато получих ролята на Бет в сценична постановка на Малките жени, включена в летния репертоар на Торкий, където се бяха установили и моите родители по това време.

— Голям пробив, казваш? Колко голям? — попита Хат.

— Бях само на петнайсет години, за Бога — сопна се тя. После разбрала, че въпроса му е предизвикан от истински интерес и в него не се съдържа никакъв намек, се усмихна извинително и продължи: — Искам да кажа, че на мен ми се стори тогава огромен. И беше чудесна роля, наистина много далеч от главна и аз направо се разболях от щастие.

— Признавам, че изглеждаш прекрасно в това състояние — забеляза Хат, спомняйки си в какъв вид му отвори вратата, когато бе отишъл да я види.

— Любезно ти благодаря — отвърна тя. — Както и да е, голямата вечер дойде и баща ми трябваше да ме закара с колата до театъра, но в последния момент каза, че не може и трябва да ме закара майка ми. Серж му се развика, питайки го какво може да бъде по-важно от това да присъства на първата вечер на дъщеря си и татко му изнесе една надута реч, в смисъл, че нищо друго, освен спешна работа, засягаща просперитета на семейството, не би го накарала да пропусне такова голямо събитие и дори да има невероятно малък шанс да зърне малкото си момиченце на сцената, той щял да го използва. После излезе.

— Ти трябва да си умряла от щастие.

— Да ти кажа право, Серж беше много по-бесен от мен. Не се качвах на сцената, за да направя впечатление на татко, а да удавя в таланта си всички онези хора, които никога преди това не съм виждала. Но тъй или иначе някой трябваше да ме закара и когато стана време да тръгвам, майка ми се бе отцепила като талпа и тогава наистина откачих. Серж ме успокои и поръча мини-такси. Времето минаваше, а таксито не идваше. Пак позвънихме. Казаха ни, че имало задръстване някъде, но скоро щяло да дойде. Но не дойде. Дойде истерията. И в този момент се появи Серж с ключовете от колата на майка и каза, че нямало проблем, той щял да ме закара.

Хат започна да се досеща накъде върви историята. Попита с тих глас:

— Той на колко години беше? Петнайсет?

— Точно така. Бяхме близнаци и по случайно съвпадение сме родени на една и съща дата. Ама ти сигурно си детектив, а?

— Извинявай. Исках да кажа, че сигурно е нямал книжка. А можеше ли да кара?

— Като всички петнайсетгодишни момчета, мислеше че може — отвърна Рай. — Тръгнахме. Закъснявах, наистина не много, за да представлява проблем, но в моето състояние, аз се държах като примадона, закъсняваща за гала представление в Кралския театър. Непрекъснато му крещях да кара по-бързо. Беше мрачна и влажна вечер. „По-бързо“, крещях аз, „по-бързо.“ Той само се усмихна и каза: „Вържи си колана, сестра ми. Ще се подмятаме малко тая вечер“. Това бяха последните му думи. Влязохме в един завой с прекалено голяма скорост, колата занесе… всичко това се върна преди малко…

Хат се наведе през дънера, прегърна я и я притисна към себе си. Тя постоя малко така, после се дръпна решително и го отблъсна.

— Блъснахме се в кола от насрещното движение — продължи тя с равен глас, говорейки много бързо сякаш искаше да се отърве от това колкото е възможно по-скоро. — В нея имало двама души. И двамата загинали на място. Серж също. Колкото до мен, аз си спомням занасянето, спомням си как се бях проснала на настилката пред двора на една църква, представяш ли си, гледах нощното небе… а след това вече не си спомням нищо, докато не се събудих в болницата след една седмица.

Хат подсвирна.

— Цяла седмица? Яко си пострадала!

— Да. Счупено тук, счупено там. Но главата ми била най-голямата грижа на докторите. Фрактура на черепа, натиск върху мозъка. Два пъти ме оперираха. Докато оправят това, останалите неща просто ги закърпиха.

Докато говореше, ръката й неволно попипна сребърното кичурче в косата й.

Хат също протегна ръка и го докосна.

— Оттогава ли ти е това? — попита я той.

— Да. Бяха ми остригали косата нула номер, но ме увериха, че щяла да израсне пак. И наистина израсна. Но поради някаква причина, която те ми обясниха без да ми обяснят обяснението, ако разбираш какво искам да кажа, косата върху белега израсна ей такава, каквато я виждаш. Предложиха ми да я боядисам, но аз отказах.

— Защо? — попита Хат.

— Заради Серж — каза тя с все същия равен глас. — Защото мразя да ходя по гробища, но докато имам очи да се виждам в огледалото, никога няма да го забравя.

Хат я гледаше развълнувано и тя каза:

— Съжалявам, съсипвам ти деня с тези приказки. Не трябваше да ти ги разправям тия неща, поне не сега. На никого не съм ги разказвала, с изключение на Дик.

Дори и такова състояние, преизпълнен от състрадание към нещастието й, някакъв егоистичен ген в него се сгърчи от болка.

— Разказала си ги на Дик? — попита той.

— Да. Той е като теб, не притиска хората. Въпросите лесно се изкопчват, но тежестта на незададените въпроси от хора, които човек харесва, понякога става непоносима. Той само ме изслуша, кимна и каза: „Трудно ти е било. Знам какво е да изгубиш близък млад човек и вече никога не можеш да бъдеш щастлив, след като знаеш, че него го няма, за да споделиш щастието си с него.“ Много е мъдър тоя Дик.

„Аз също — помисли си Хат. — Достатъчно мъдър, за да скрия ревността си.“

Но видът му сигурно е бил доста нещастен, защото тя изведнъж се усмихна и каза:

— Хей, всичко е наред. Това занасяне преди малко ме поразтърси, но сега съм вече добре. Грешката беше моя… Да се пъча, че бързите коли не ме притесняват. Както е и всъщност. И за да го докажа, хайде да тръгваме да погледаме малко птички, преди да са отлетели на юг.

Тя се изправи, протегна му ръка и също го изправи на крака.

Той не пусна ръката й веднага, а я задържа и попита:

— Сигурна ли си? Можем веднага да се върнем в града и да прекараме остатъка от деня пред телевизора или нещо друго.

— Няма да те карам да ми правиш разбор какво означава това нещо друго — каза тя. — Но аз обещах да гледам птички и възнамерявам да гледам птички веднага щом ми пуснеш ръката.

Двамата се качиха отново в колата.

Докато потегляха, Хат каза:

— А какво стана с кариерата ти на актриса?

— Кариера е силно казано — отвърна тя. — Работата е там, че когато се възстанових напълно след шест месеца, открих, че всичко е изчезнало. Амбиции, мечти, всичко. Бях изгубила Серж и чак сега видях каква тъжна двойка са всъщност майка и татко. Случайно ми стана ясно, че важната работа, която трябвало да свърши тогава, била да изчука някакво младо групи, което примирало да чуе за всичките му любовни подвизи на велик актьор. Това бе живот, с който не исках вече да имам нищо общо.

— Значи затова беше толкова цинична, когато ми разказваше за името ти.

— За това, че открих лъжата им за ролите, които ужким били играли? Да, това като че ли потвърждаваше, че съм права. Играеха дори в реалния живот и единствения начин да се оправят с децата си беше да ги направят и тях малко артисти.

— Затова ти избра изцяло нова роля.

— Моля?

— Библиотекарка. Общоприетата представа за тях е малко отблъскваща, не мислиш ли? Тиха, престорено скромна, надуто коректна, гледаща сърдито шумните читатели над очилата, пестеливо облечена, сдържана…

— Такава ли съм според теб?

Той се засмя и отвърна:

— Не. Искам да кажа, че ако това си целяла, трябва все пак някой да ти каже, че си много далеч от него.

Тя помисли малко и каза:

— Хммм. Ще го приема тогава като комплимент. И така, след като разгледахме моята скромна персона, нека обърнем прожектора към твоята интересна такава.

— Готово — отвърна той. — Но ето какво. Ние почти стигнахме. Затова, вместо да плашим птиците, нека оставим моята интересна такава за след обяда, какво ще кажеш? Тогава ще те оставя да кълвеш по мен колкото ти душа иска.

— Добре, но първо ми отговори на един въпрос — каза тя, докато колата свиваше по един черен път, отбелязан от един много стар пътеуказател във формата на пръст, на който пишеше „Станг Тарн“. — Вие ченгетата кога се учите на инсинуации — през първата година или това е изискване, за да ви приемат в полицейската школа.