Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (15)

Глава тринадесета
Четвърти диалог

Изложба.

Ето дума, достойна да разсмее един дух!

И на мен ми беше забавна. Първото нещо, което забелязах, разхождайки се из галерията бе, че никой сякаш не обръщаше внимание на нищо друго, освен на чашите с вино в ръцете и на хората, с които говорят над тях.

И тъй като събитието сякаш бе събрало всичко по-знаменито и по-добро от населението на Мид-Йоркшир, които вероятно се бяха виждали много пъти преди това, бе трудно да се разбере накъде по-точно е насочена изложбата.

Единственият експонат, който моментално привличаше вниманието бе някакъв посветен на сексуалната възбуда тотем, висок метър и осемдесет, издялан от дъб с помощта на моторна резачка. Но дори и това, след няколко първоначални нецензурни подмятания, се забравяше от по-голямата част от публиката, с изключение на ония, които използваха грубо изрязаните му издатини да си оставят чашите, макар при едно от преминаванията ми покрай критика от Газет, го чух да казва на свой себеподобен:

— Да, той наистина има някаква… как да го нарека… аура.

Аура.

Ето още една дума.

От гръцката αυρα, което означава дъх или полъх. В медицината обаче се използва, за да опише симптомите, предхождащи зараждането на епилептичен припадък.

Помниш ли старата Аджи, дето страдаше от епилепсия?

Точно тя. Нейната аура се състоеше не само от обичайните гърчове по лицето и мускулите, а и от еуфорията, в която изпадаше. Знаейки много добре какво вещае тя, жената започваше да вика: „О боже, колко ми е хубаво!“ с такова отчаяние в гласа, че хората, които не знаеха за какво става въпрос, се шашваха по-скоро от крещящия дисбаланс между думи и дела, отколкото от самия припадък.

По-късно, когато нарастващия ми интерес към тайната на нашето съществуване ми позволи да разбера, че старата медицина разглежда припадъците като реакция на слабата човешка плът към нахлуването на божествена енергия, когато се използва за проводник на пророчески видения, ми дойде на ума за старата Аджи, но не можах да се сетя за нищо по-значително в звуците, които тя издаваше по време на пристъпите си. Може би няма да е зле да я попиташ, ако я видиш.

Както кажеш. Както и да е, сега вече имам личен опит да потвърдя онази диагноза, която са поставяли старите доктори.

Защото аз също изпитвам аура, божествен полъх, преминаващ през мен, макар че моята аура лесно може да се окаже сродна с латинската дума aurum, която означава злато. Защото началото на всеки нов Диалог блесва в мен също като изгряването на слънчев летен ден. Усещам цялото си същество като че ли потопено в божествен ореол на щастие и увереност, които се разпростират все по-надалеч и надалеч, спирайки времето за всички, попаднали в златния му обсег.

Усетих зараждането му, докато се разхождах из галерията, но за мой най-голям срам си признавам, че отначало се опитах да го потисна. Защото макар да знаех, че в светлината на този ореол аз няма от какво да се страхувам, Тома Неверника в мен продължаваше да задава въпроси като „как би могло да стане това нещо тук, всред всичките тези хора?“

Как би могло?

* * *

Когато Хат пристигна на изложбата, залата вече бе доста претъпкана, но за негова изненада Пърси Фолоус, с грижливо накъдрена златиста грива и Амброуз Бърд, с грижливо стегната конска опашка, внезапно прекратиха препирните си и също като каращи се съпрузи, заварени от местния викарий, се впуснаха към него с цъфнали на лицата усмивки.

Едва когато го отминаха, той с облекчение разбра, че всъщност не той е предмета на техните не съвсем ясни въжделения.

Заедно с него, малко по-назад, бяха пристигнали кмета и съпругата му. Той се казваше Джо Блосъм, набит и як мъж на средна възраст, известен всред местните бизнескръгове като Властелина на мухите, тъй като бе направил парите си от развъждане и отглеждане на ларви за мухи за стръв, предназначени за рибарите любители. Съпругата му се казваше Лара Блосъм и му бе втора жена, заради която бе изоставил първата. Лара бе едновремешна кабаретна кеч-дама, подвизавала се на не един ринг. Бе десет години по-млада от него, поради което той винаги я следеше с ревнив, собственически поглед и щедро харчеше пари за скъпи екскурзии в чужбина, смарагдови обички, коронки за зъбите и силиконови импланти. Смяташе, че такива подаръци ще я зарадват или поне ще я подтикнат да бъде честна. Напоследък тя бе развила у себе си претенции за култура, които включваха увлечение към класическия балет, изтънчени вина и работите на Чарли Пен. Въпреки тези нови и извисяващи духа занимания, а може би именно заради тях, тя все още бе способна да си възвърне навиците от младостта и да размаже всеки, имал глупостта да подхвърли в нейно присъствие намек за източника на богатството на мъжа й. Онези, които обичаха да рискуват, зад гърба й добавяха след „р“-то едно „в“ в името й, но само влюбените в смъртта го правеха в лицето й.

Бърд и Фолоус яростно се съревноваваха кой ще се покаже по-любезен домакин. В един момент изглеждаше, че съревнованието е на път да прерасне в битка, но страните се задоволиха да си разменят само вербални удари и да разделят усилията си, като Бърд пое ларвите, а Фолоус — силикона.

Загледан в отдалечаващия се ярък костюм, Хат, сам агонизирайки под тежестта на собствения си избор, който му бе нашепнал да си сложи бургундскочервен памучен панталон и кожено яке върху бледосиня тениска, вече се чувстваше по-добре.

Сега, като добър полицай, преди да се смеси с тълпата навътре в галерията, той се спря и я огледа. Страничният наблюдател би казал, че той сравнява лица със съхранени в паметта си файлове, но всъщност той обръщаше много малко внимание на личностите, докато не откри онова, което търсеше — главата с буйна кестенява коса и сребристобял кичур.

Тя обикаляше наоколо с пълен с напитки и мезета поднос и предлагаше на гостите. Като че ли привлечена от настойчивостта на погледа му, тя погледна към него, кимна му и продължи да изпълнява задълженията си.

Вземайки си чаша вино от друга млада жена, която му се усмихна с усмивка, на която неминуемо би отговорил, ако Рай не бе наблизо, Боулър започна да разглежда залата по-подробно.

Имаше толкова засилено полицейско присъствие, че той не на шега се запита дали няма да му признаят извънредно време. Детектив главния инспектор бе там, заедно с жена си, която Боулър харесваше. При предишните им срещи Ели Паскоу бе плъзвала по него дръзкия си и дружелюбен поглед по начин, който можеше да се нарече преценяващ и одобрителен, но в никой случай подканващ, и го наричаше Хат, без да споменава чинове, потвърждавайки репутацията си на хубав човек. Тя бе застанала до Чарли Пен в края на групичка, в която Фолоус току-що бе въвел кметската си плячка, която изглеждаше така, сякаш им прави неоценима услуга с нейната компетентна оценка за изложбата. В един момент Ели Паскоу се извърна настрани, за да се прозее зад дланта си, улови погледа на Боулър и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, после продължи да оглежда тълпата и погледа му изведнъж попадна на Дебелака, който обаче не отвърна на усмивката му. Няма ли спасение от този човек? До него бе застанала жената, която беше с него в „Таверната“ — добре сложена дама, но спадаща по-скоро към полутежката категория, в сравнение със супертежката на Далзийл. Въпреки това, в никой случай не можеха да се нарекат неподходяща двойка.

Той откъсна поглед от намръщеното му изражение, но чувството му, че все още се намира на работа, не го остави, тъй като, може би дори още по-изненадващо, пред очите му като привидение всред гробищна алея, изплуваха призрачните черти на сержант Уийлд. Но защо изненадващо? Човек не бе длъжен да се занимава с изкуство, за да го харесва и във всеки случай, както Боулър знаеше по себе си, че освен естетиката, идването тук може да бъде продиктувано и от други причини.

Рай продължаваше да обикаля, но не идваше към него, затова той продължи огледа си.

Той срещна спокойния и замислен поглед на Дик Дий, който му кимна приятелски и Хат отвърна. Е, вярно, че ревнуваше Рай от него, но нямаше нужда да му дава повод за задоволство, като му даде да разбере, че ревнува. Хат разпозна още много народ. Той бе добър физиономист и още като дойде на работа тук, се задоволи не само с любителски направените снимки по албумите, но се и запозна с навиците на всеки, който по негова преценка можеше да се окаже важен фактор в кариерата на един млад и амбициозен полицай. Журналистите например… ето там бе застанал Сами Ръдълсдин, репортера от Газет — мършав и безформен и откровено отегчен до гуша, над която отвреме-навреме пъхаше по някоя цигара, докато се сетеше, че тук не се пуши и отново я изваждаше… Страданията му обаче изглеждаха по-леки от тези на Мери Егню, която говореше, свела глава към плешивата глава на един мъж, който, посягайки към пълна чиния с връх, хвърляше в устата си различни мезета със скоростта на току-що избягал от диетичен център човек. Той се напъна да върже някакво име с този мъж… и успя… съветник Стийл, познат още под името Гладника… човек, който трябваше да избягва не само заради смъртоносния му дъх, но и заради постоянните му нападки срещу полицията и всички други предполагаеми институции, бъркащи в обществената кесия.

Рай не се виждаше никаква. Сигурно бе отишла да напълни подноса си. Доста работа би й се отворила, ако всички бяха като Гладника, помисли си Боулър. А може би тайно го наблюдава отнякъде, за да види дали проявява интелектуален интерес към изложбата. Той наистина почувства нечий поглед. Обърна рязко глава и улови излъчвателя на чувството. Не че бе трудно да го улови, защото мъжа, загледал се в него иззад нещо, прилично на огромен дървен фалос, не извърна смутено поглед встрани, а му кимна приятелски.

Това беше Франи Рут. Същият Франи Рут, за следенето на когото така невъздържано се бе хвалил пред Паскоу и то едва вчера.

Но след като е бил толкова адски дискретен, как така сега Рут му се усмихваше като на стар приятел и не стига това, ами и се запъти срещу него?

— Здравейте — каза той. — Детектив констъбъл Боулър, нали? Интересувате ли се от изкуство?

— Не съвсем — отвърна Боулър, сериозно разтърсен и отчаяно опитващ се да го дава хладнокръвно. — А вие?

— Като удължение на думата, може би. Думите са моята сила, но понякога думата е семе, което трябва да разцъфти в по-невербална среда. Всъщност това е циклично явление. Картините, разбира се, заемат първо място. Прекрасни пещерни рисунки, по-голямата част от които, според последните научни изследвания, са направени от художник, здраво надрусан с трева или с каквото там са се друсали в тези праисторически времена. Лесно е да се разбере, че тези рисунки може би са носители на религиозно значение. Но освен него биха могли и да са с чисто практична насоченост, все едно казвайки: Ако излезеш от пещерата и свиеш вляво към долината, ще намериш прекрасно стадо антилопи и ще имаш какво да сложиш на масата за вечеря. Но когато се случи да казват: Бягайте като луди, момчета, тиранозавъра идва, то от рисунките има още доста да се желае. Така че езика без съмнение е бил роден от необходимостта. Но скоро сигурно се е случило така, че е разцъфнала в песен, в поезия, в разказ, в обмяна на идеи и накрая от всички тези неща са се развили нови и по-изтънчени форми на изкуство, които от своя страна… е, сигурен съм, че разбирате какво искам да кажа. Това е цикъл или може би по-точно колело, тъй като с въртенето си то върви напред и всички ние сме залепени за него по едно или друго време.

Той млъкна и погледна Боулър така, сякаш току-що го бе попитал: „Вали ли още навън?“

Леко зашеметен, Боулър каза:

— Познаваме ли се отнякъде? Не си спомням да…

— Не, прав сте. Всъщност не се познаваме, макар че наскоро може би почти щяхме да се срещнем. Рут. Франсис Рут. Франи за приятели.

— Та откъде ме познавате, господин Рут?

— Не съм много сигурен. Някой общ познат ви е посочил, предполагам. Може би сержант Уийлд. Или господин Паскоу. Ей го къде е там.

Той махна леко с ръка. Боулър проследи погледа му и попадна право на нетрепващия и гневен поглед на детектив главен инспектор Паскоу. Имаше защо да го гледа така ядосано. Да дойдеш на такова събитие и да видиш, че онзи, когото си подозирал в преднамерен тормоз, води весел разговор с детектив констъбъла, натоварен да го следи с максимална дискретност, бе достатъчно човек да прояви малко далзийлщина.

Рут каза:

— Извинете ме. Време е май да се хващам на работа. Джуд Илингуърт, онази гравьорка там, ще демонстрира техниката си и не искам да го пропусна.

Той се запъти към един алков, в който Боулър видя висока жена без коса, говореща всред групичка хора. В същото време с крайчеца на окото си видя Паскоу да поема към него и се приготви за отбрана.

— Сър — реши да подготви той почвата отдалеч, — нямам представа какво прави той тук. Да проверя ли списъка с поканените? А може и някой приятел да го е довел…

— Спокойно — каза му Паскоу. — Знам много добре как е попаднал тук. Това обаче, което не зная и искам да узная, е как така сте станали такива приятели?

Боулър му обясни какво е станало.

— Нямам представа как се е добрал до мен, сър — заключи той с нещастен вид. — Аз наистина ходех на пръсти…

— Този човек е паяк — каза Паскоу. — Ама не от онези видове, дето си правят паяжина, а онзи, дето оставя зад себе си едва забележими нишки. Най-малко докосване до тях, и той вече знае къде си.

Това е почти толкова изсмукано от пръстите, колкото и неотдавнашната тирада на Рут, помисли си Боулър.

— Както и да е, радвам се, че дойде, Хат. Няма да те задържам повече. Сигурно с нетърпение чакаш да видиш каквото има за гледане. И ако видиш нещо, което си струва, грабвай го, това е моя съвет. Не губи време.

„Боже Господи, защо дори и най-малкия зачатък на любов, трябва да поражда дори у такива чувствителни ченгета като Питър Паскоу, желание за закачки и подмятания като у стара мома — запита се Хат засегнато.“

После зърна онова, за което бе дошъл — Рай излезе с нов поднос, претоварен от напитки и мезета.

— Да, сър — каза той, отдалечавайки се. — Няма да губя никакво време.

* * *

Времето бе спряло тук и аз бях в него, но докато се разхождах наоколо и оглеждах онези, които са негови неволни слуги, моята аура напираше на вълни или по-точно на импулси, като че ли източника й бе огромно биещо сърце като слънцето. Докато се вглеждах в това или онова лице, топлината и яркостта й нараснаха два, три пъти, вече ставаха почти нетърпими. Дали не можеше да се маркират някакси тези лица? Може би… но тяхното време или по-точно техния краен срок още не бе дошъл… и в никой случай не би могъл да бъде тук…

И тогава ти ни изправи лице в лице.

* * *

— Съветник Стийл, бих желал да разменя две думи с вас — каза Чарли Пен.

— О, така ли? Бих казал, че думите обикновено излизат евтино, но не и от вас, писателите, а? Вчера видях цената на една от вашите книги в една книжарница. С тези пари спокойно може да се изхрани едно семейство за цяла седмица.

— Но не и вашето, бих казал — отвърна Пен, свеждайки поглед към пълната чиния в ръката на съветника.

— Моето? — изфъфли презрително с пълна уста Стийл. — Аз нямам семейство, освен себе си, господин Пен.

— Точно това имах предвид.

Стийл се засмя. Едно от най-силните му качества на политик бе, че не обръщаше внимание на обиди и хапливи забележки.

Той каза:

— Искате да кажете, че ви харесва кльопачката ми? Пълни си чинията догоре докато можеш, ето на това ме научи грубия живот. Може би ако бях ходил в шикозно училище като вас, щях да се храня по изискано. А и от тая птича храна, дето я сервират тук, човек едва ли може да надебелее. А кой плаща за нея? И за виното? Данъкоплатците, ето кой.

— Е, могат да си го позволят, нали? От онези милиони, дето ще спестят, след като ми резнете дарението за литературния курс. Сега се чувствате по-добре, след като прокарахте решението си пред онова стадо овце, нали?

— Нищо лично, господин Пен. Трябва да започнете да лекувате болестта още щом се появят първите симптоми.

— И коя е тази болест?

— Гражданска мелогамания — отвърна Стийл, старателно произнасяйки думата погрешно.

— Което ще рече какво? Ненормална пристрастеност към музика? — попита Пен.

— Сбърках го май, а? — каза Стийл невъзмутимо. — Няма значение, вие разбирате какво искам да кажа. Да се строят такива баровски центрове като този тука, след като през последните десет години общинския вътрешен бюджет бе орязан с шейсет процента. Ако искате да се жалвате, че на двама-трима модни мърльовци няма да им се плаща, за да си четат порнографските романчета, отидете при кмета. Или по-добре при половинката му. Била голяма ваша почитателка, както чувам. Е, толкова голяма, за да спаси курса ви може да не е, но поне да им намали малко разкладката… За вълка говорим, а той… Как сте, Ваше превъзходителство? Кой се грижи за ларвите?

Кметът тъкмо минаваше покрай тях. Той погледна Стийл мръснишки, докато от другата страна на залата жена му се обърна, за да награди Стийл с пълен с обещания поглед, който се превърна в широка лъвска усмивка, когато видя до него Чарли Пен.

Стийл приписа усмивката на себе си и подвикна:

— Как си, Лара? Добре изглеждаш. Хей, златна, не подминавай гладуващ човек без да му подхвърлиш поне една трохичка.

Смяната на посоките бе предизвикана от влизането на Рай Помона в обсега на чуваемостта, разбира се, по стандартите на съветника, с поднос, който съветника побърза да разтовари скоростно без да пробира.

— Да ви донеса ли още малко, господин Стийл? — попита го Рай сладко.

— Не, мойто момиче. Не и ако не можеш да сложиш ръце на нещо по-значително.

— Като например?

— Няколко резена телешки шол, йоркширски пудинг и два-три печени компира, няма да ми дойдат зле.

— Телешки шол, пудинг и картофи. Ще им кажа на готвачите — отвърна Рай сериозно.

— Ще им кажеш и още как — изкиска се Стийл, пръскайки слюнки. — Ти работиш в библиотеката, нали, мойто момиче?

— Точно така.

— Кажи ми тогава, като сервитьорстваш тука, как ти плащат? На библиотекарска тарифа, плюс извънредно време или слугинска тарифа плюс бакшиши?

— Мери си приказките, Стийл — изръмжа Пен. — Това е обида дори и по твоите ниски стандарти.

Рай го погледна студено и каза:

— Мисля, че и сама мога да се справя, господин Пен. Всъщност днес работя на чисто доброволни начала, така че никой не посяга към обществената кесия. Но разбира се, ако искате да дадете бакшиш…

— Забрави, мойто момиче — засмя се Стийл. — Вместо бакшиш бих искал да ти кажа, че обичам картофите ми да се изпечени почти до черно. Но тъй като ме съмнява дали ще получа такива неща тук, дай да си взема още малко от тия неща, които може и да ме изкарат до обяд.

Той посегна към чинията с наденички, но Рай тикна целия поднос към него, така че той трябваше да го хване рязко от двете страни, за да не го удари в гърдите.

— Вижте какво, съветник — каза тя. — Защо не вземете всичко, така ще можете да взимате, когато си поискате. А аз през това време ще разгледам изложбата.

Тя пусна подноса, кимна на Стийл и без да обръща внимание на одобрителната усмивка на Пен, се извърна да се отдалечи, озовавайки се почти лице в лице с Хат Боулър.

— Значи успя да дойдеш, а? — каза му тя. — Ела, искам да ти покажа нещо.

* * *

Има някои откровения, които са сигурни, без да са ясни. За частица от секундата — макар да знаех без капчица съмнение, че това бе то — не можах да разбера защо и не можех да се сетя как.

Но още преди да успея да извърша богохулство, питайки защо и как, извърнатата ми встрани глава даде възможност на очите да видят единствения възможен отговор и всичко, което остана бе само кога.

Макар че „кога“ едва ли е най-подходящата дума за нещо, което става извън времето.

Може би, мина ми през ума, спрялото време ще ми позволи да изпълня дълга си и когато то отново тръгне, всички тези хора, включително полицаите и журналистите, с ужас ще установят, че един от тях лежи мъртъв всред тях, а те не са успели да забележат абсолютно нищо.

Но засега нямаше да стане. Аурата ми все още гореше ярко, но времето още не се забавяше. Бях все още тук и сега.

Но скоро…

О, да, знаех, че трябва да е скоро…