Реджиналд Хил
Диалози на мъртвите (25)

Глава двадесет и трета

Още от самото начало именно Франи Рут бе този, който започна да настоява, че това е убийство. Което, както забеляза Далзийл, бе странно, защото ако тръгнеха да търсят заподозрян, той бе единствения кандидат, с който разполагаха.

— Значи ще бъдем глупаци, ако не го приберем — каза Паскоу и готовността му да действа като че ли пролича.

— А, не — поклати глава Далзийл. — Преди да приемеш харизан кон, най-напред му виж зъбите. Четири вероятности. Естествена смърт, злополука, самоубийство, убийство. Патолозите може да ни подскажат нещичко, но в момента разполагаме само с човек имал сърдечни проблеми, който си е умрял мирно и тихо до огъня у дома. Бог да дава всекиму такъв край.

Това благочестиво изявление бе съпроводено от мазната усмивка на телевизионен евангелист, нямащ търпение да се измъкне от душното студио и да се върне в хотела си, където го чакат няколко самодиви в прозрачни премени, готови да успокоят грешната му плът.

— Сър, разбирам, че ни натискат за тая работа с Уърдман…

— Уърдман? Какво общо има това, по дяволите, с Уърдман — викна Далзийл, мигновено изтривайки мазната усмивка от лицето си и заменяйки я със зловещо озъбване. — Ето защо натискам капака на диалога на Стийл. Ако това се разчуе, всички ще почнат като теб. Падне ли някоя стара баба по стълбите, ще кажат, че е работа на Уърдман!

Това бе толкова крещящо несправедливо, че Паскоу — нещо съвсем нетипично за него — се поддаде на провокацията.

— Е, аз смятам, че правите голяма грешка тук, сър. Добре, няма нищо, което да предполага, че Уърдман има нещо общо със смъртта на Сам, но ако Уърдман извърши още едно убийство, ще се наложи да давате безброй обяснения.

— О, не, няма. За даване на обяснения аз съм си взел такива умни пичове като теб.

— В такъв случай би трябвало да ме послушате, когато казвам, че Рут има причина да твърди, че това е убийство.

— Блъфира според теб, а? Защото той го е направил? Нее, признавам, че може да изпитва чувство на вина, но има най-различни чувства за вина. Ами ако между тях е имало нещо…

— Нещо?

— Аха. Нещо. Като например да си бъркат по дупките. Опитах се да ти спестя изчервяването, ама не стана. През онази неделя са отишли в апартамента му да се изтракат набързо и са се сдърпали. Рут изхвърчава разярен навън. Джонсън си мисли, че той ще се върне всеки момент, сяда си пред камината с книжка и кафе, после изведнъж психиката му реагира на цялата караница със закъснение и той опъва петалите.

Предварителният медицински оглед не се разпростря отвъд рамките на сърдечния удар. Според пресмятанията на съдебномедицинският експерт, Джонсън е бил мъртъв поне от два дни, което ги върна пак в неделя — денят, в който според признанията на Рут, той се оказва последният човек, видял Джонсън жив. Пълната съдебномедицинска експертиза щеше да се проведе на другия ден сутринта. Пръстовите отпечатъци на Рут бяха по чашата до другото кресло, но не и по чашата за кафе или бутилката уиски, които бяха изпратени в лабораторията за по-нататъшни изследвания и анализи.

— През това време Рут наистина е обиден — продължи Далзийл. — Той не се връща, мислейки че Джонсън ще хукне след него в рамките на следващите няколко дни. Когато това не става, Рут започва да се притеснява и естествено, когато го вижда мъртъв, той не иска да обвинява себе си и затова започва да крещи, че това е убийство. Какво мислиш по въпроса?

Мисля, каза си Паскоу, че те притискат много силно, Анди, и ти човек би убил без да ти мигне окото, само и само да не ти тръснат още едно убийство в твоя двор.

— Мисля, че ако в това, което казваш, имаше малко повече смисъл, този ден щяхме да го празнуваме като национален празник — каза той убедено. — Като начало — проблема на Сам със сърцето не е застрашавал живота му. И какво те кара да мислиш, че са гейове?

— Ами и слепец, качен на препускащ кон би видял, че у Рут има нещо наистина странно. Открит човек беше в оня колеж, но това не му попречи да се замеси с оня преподавател, който умря, оня, дето се самоуби. Странно, сега ми мина през ума, не се ли казваше и той Сам? Което ни връща обратно на Джонсън. Виждал съм го само веднъж на онази изложба. Не е ли един от твоите префърцунени интелектуалци?

— За Бога! — възкликна Паскоу. — Това ли ти е цялото меню? Огромно парче догадки, обилно полято с предразсъдъци, нали?

— Оставям те ти да отсъдиш, Пит — каза Далзийл. — Искам да кажа, не съм голям почитател на Франи Рут, но ми се струва, че не можеш да си спреш погледа на него без да ти се прииска да го обвиниш във всички грехове на земята. Е на това викам аз предразсъдъци.

Изпитвайки чувството, че е попаднал в собствения си капан, Паскоу упорито настоя:

— Добре, признавам, че нямам преки доказателства за участието на Рут във всичко това. Но има едно нещо, което знам със сигурност и то е, че Рут крещи за убийство не от чувство за вина. Това копеле изобщо никога в живота си не е изпитвал каквато и да било вина.

— Винаги има първи път, момко — увери го Далзийл весело. — Някой ден и аз може да започна да си слагам лед в уискито. Кой, по дяволите, е това сега?

Бе иззвънял телефона. Той вдигна слушалката и прогърмя:

— Какво?

Докато слушаше, веселото изражение бавно се топеше по лицето му.

— Ега ти шибаната работа! — изръмжа той, тресвайки слушалката. — Издирили са роднина на Джонсън.

Спазвайки обичайната процедура в случай на съмнителна смърт, полицията бе започнала да проверява дали има човек, който би спечелил от тази смърт. Бяха разбрали, че Джонсън е умрял без да остави завещание, което означаваше, че неговия най-близък роднина наследяваше малкото, останало след смъртта му. Паскоу си спомни, че веднъж като беше на вечеря у тях, Ели попита учения за семейството му и той бе отговорил сухо:

— Също като Пепеляшка и аз съм сирак, но за щастие трябва да се крия само от една доведена сестра.

След което, с красноречиво повдигане на раменете, отказа да коментира повече.

— Доведената му сестра ли? — попита Паскоу. — Е, та?

— Е, та знаеш ли коя се оказа тя? Не друга, а именно Линда Лъпин, депутат от Европейския парламент. Лупи Линда, мамка й откачена, представяш ли си?

— Да не се майтапиш? Нищо чудно, че не искаше да говори за нея.

Линда Лъпин за Европейския парламент бе онова, което бе Стийл Гладника за Общинския съвет на Мид Йоркшир — трън в задника, таралеж в гащите. С толкова силни десни убеждения, че понякога успяваше даже да смути Уилям Хейг, тя никога не пропускаше шанса да разтръбява за финансови неуредици и промъкващ се социализъм. Макар да не я биваше с езиците, можеше да крещи „Аз обвинявам“ на дванадесет езика. Дълбоко религиозна в алтернативно-англиканския смисъл на думата и страстен противник на приемането на жени за свещеници, Лупи^[1] Линда, както я наричаха дори партийните таблоиди на торите, не беше от онези роднини, с които един съвременен учен с леви убеждения, би се гордял. И определено не беше от онзи тип близки на жертва на престъпление, които един следовател под натиск би искал да види на прага си.

— Като че ли досега Дан Досадата и всички вестници не ми стигаха, та сега трябва и с Лупи Линда да се разправям — изпъшка Далзийл.

Но излизането на Лупи Линда на сцената има и положителен ефект — сложи край на кратката изява на Дебелака в ролята на Мъдър и Разумен полицай.

— Добре, Пит, убеди ме — заяви той, изправяйки се. — Каквато и вина да изпитва това копеле Рут, давай да започнем да му изтръгваме ноктите един по един, докато си признае.

Но това богоугодно дело трябваше да бъде отложено за другия ден, защото Рут бе успял да убеди лекарите, че е твърде разстроен, за да бъде разпитван.

* * *

В непрестореността на вълнението, което Ели Паскоу изпита като чу за смъртта на Сам Джонсън нямаше никакво съмнение.

Тя излезе на двора, където, въпреки хладния вечерен въздух, стоя без да помръдне под голата, скелетоподобна корона на декоративната череша почти половин час. Високата й стройна фигура като че ли изведнъж бе изгубила гъвкавостта си и Паскоу, гледайки през прозореца, изведнъж с изненада откри, че мисли за това гъвкаво тяло, което познаваше толкова добре, като за крехко. Роузи, дъщеричката му, застана до него по едно време и попита:

— Какво прави мама там?

— Нищо. Просто й се иска за малко да остане сама — отвърна Паскоу, внимавайки да не пуска притесненията на възрастните да навлизат в детския свят, но Роузи изглежда взе това желание за усамотение като нещо съвсем естествено и каза:

— Сигурно ще се прибере като завали.

След което отиде да търси любимото си куче.

— Извинявай — каза Ели като се върна. — Трябваше просто да си наложа да свикна с мисълта. Не че успях… О, Боже, бедния Сам! Дойде тук да започне нов живот и ето ти на…

— Нов живот? — вдигна вежди Паскоу.

— Да. Беше нещо като отвличаща маневра, знаеш. В Шефилд е преживял някаква… тежка загуба, както ми се струва, и просто искал да се махне оттам, и тази работа тук изскочила неочаквано, той кандидатствал за нея, получил я, после прекарал лятото в чужбина. Ето как му натресоха тоя курс по писателско творчество. Трябвало е да има отделна такава длъжност, но той не бил в състояние да спори и естествено, копелетата са се възползвали…

— Чакай малко — спря я Паскоу. — Тази загуба… никога не си ми казвала такова нещо, нито съм чувал Сам да споменава.

— И аз не съм го чувала — призна Ели. — То беше просто клюка, знаеш ги какви са в университета, дрънкат наляво и надясно като стари баби.

В друг случай тази комбинация от гериатрия и сексизъм, изречена от такъв отявлен поборник за човешки права, би могла да предизвика подигравателен гняв, но не и сега.

— С други думи, твоите дружки оттам са те осведомили за историята на Сам? Или поне клюката е сторила това.

— Точно така — отвърна Ели. — Клюката. Което е и причината да не ти кажа нищо. Искам да кажа, това си бе работа на Сам. Изглежда в Шефилд е имало някакъв студент, с който Сам бил много близък, но станала злополука и той умрял…

— Студент?

— Да. Така поне ми казаха.

— Сам Джонсън е бил гей?

— Съмнява ме. Бисексуален може би. Притесни се, че си играл скуош с него ли?… Извинявай, скъпи, казах глупост, не ми обръщай внимание.

— Глупост беше от моя страна, да — каза Паскоу. — А какво разправят старите баби за тая злополука? Да не е било нещо, за което Сам да се е обвинявал?

— Нямам представа — отвърна Ели. — Не съм насърчавала никого да се впуска в подробности. Питър, казваш, че не си сигурен как точно е умрял, така че за какво загатваш?

— О, нищо. Има много вероятности… и освен това наоколо е бил и Рут…

Ели сърдито поклати глава.

— Виж какво, знам, че това ти е работата, но все още не мога да мисля за смъртта на Сам като за поредното ти дело. Него го няма вече, няма го и няма никакво значение как си е отишъл. Ще ти кажа и още нещо, Пит. Всеки път, когато наоколо се появи Франи Рут, ти започваш да се въртиш нервно като куче, надушило заек. Помниш какво стана последния път. Няма да е зле да стъпваш по-внимателно.

— Добър съвет — каза Паскоу.

Но си помисли: „Не заек. Невестулка“.

* * *

На другата сутрин Рут дойде доброволно, все така продължавайки да смята, че Джонсън сигурно е бил убит и настоявайки да му кажат докъде са стигнали по въпроса. Паскоу го въведе в една от стаите за разпит, но докато чакаше да дойде Далзийл, дойде Боулър и му каза, че супера искал да говори с него.

— Седни тука при него — каза Паскоу. — И внимавай. Ако иска да говори, нека говори. Ти си дръж устата здраво затворена.

Забеляза, че младия детектив констъбъл се обиди, но това нямаше значение.

Горе завари Дебелака да преглежда протоколите от аутопсията и лабораторните анализи.

— Случаят се променя — каза той. — Прочети това тука.

Паскоу бързо прочете протоколите и хем му стана лошо, хем изпита дълбоко задоволство.

Джонсън бе починал от сърдечен удар. Малко преди да умре е изял един пилешки сандвич и един шоколад, след което пил кафе и значителни количества уиски. Но най-важното нещо от гледна точка на полицията, бе наличието на следи от седативен медикамент, наречен Мидазолам и използван като анестетик при по-незначителни операции, особено при децата. Комбиниран с алкохол, той застрашава живота и в тази комбинация, погълната от някой със сърдечни проблеми като Джонсън, има голяма вероятност да се окаже фатална, ако не се вземат бързи противоотровни мерки.

В бутилката уиски имало значителни количества от този медикамент, следи от него имало и в кафето, но в чашата с отпечатъците на Рут, както и в каничката от кафеварката, такива не били открити.

— Пипнахме го копелето! — викна екзалтирано Паскоу.

Но макар предния ден детектив главния инспектор да бе спечелил Дебелака за своята кауза, сега тази новина като че ли отново разбуди съмненията му.

— Успокой топката, Пит. Това не означава нищо.

— Какво искаш да кажеш? Сега вече знаем, че е убийство. Най-малкото показва, че теорията ти е погрешна. Виж, няма никакви признаци от сексуални действия.

— Значи не са стигнали дотам. Но нищо не показва, че останалото е невярно, с изключение на това, че Джонсън е очаквал Рут да се върне далеч по-скоро, да кажем в рамките на час, затова поема това лекарство, така че да загуби съзнание и да подплаши гаджето си.

— Така ли? Ами откъде в аптечката на Джонсън се намира Мидазолам? Това не го дават по аптеките дори и с рецепта.

— А Рут тогава как се е сдобил с него?

— Той е работил в болница в Шефилд, забрави ли? — каза Паскоу. — И той е точно такова потайно копеле, което не би изпуснало случай да се снабди с такова нещо, за да го използва, когато му се наложи след време.

— Това едва ли може да се нарече улика — изръмжа Далзийл. — Добре, хайде да отидем да поговорим с момъка. Но спокойно.

— Мислех, че ще му изтръгваме ноктите — каза Паскоу заядливо.

— Отиваме да вземем показания на свидетел и това е всичко — каза Дебелака сериозно. — Запомни това или изобщо не идвай.

Паскоу пое дълбоко дъх и кимна.

— Прав си. Добре. Но първо изчакай малко. Трябва да разменя две думи с Уийлди.

Сержантът го изслуша без да каже дума. Да се мъчи да забележи реакция на това лице, бе все едно да търси игла в купа сено, но все пак Паскоу усети нещо като опасение.

— Виж какво — каза той леко раздразнен. — Съвсем просто е. Имаме човек, за когото супера смята, че може би се е гътнал сам, а аз съм чул, че само преди няколко месеца претърпял тежка лична загуба. Според теб коронера няма ли да иска да чуе всичко, което би хвърлило светлина върху психическото състояние на Джонсън?

— Тогава защо ти не звъннеш в Шефилд?

— Защото както добре знаеш, Уийлди, когато последния път ги помолих за помощ, нещата се оплескаха. Рут се оказа в болница с прерязани вени и се заговори за полицейски тормоз. Така че името Паскоу може да накара някой да наостри уши.

— Само ако то е свързано отново с името Рут — каза Уийлд. — Което не е така, нали?

— Разбира се, че не. Правим проучване по повод самоубийство. Не е необходимо да се споменава името на Рут. И тъй и тъй ще звъниш дотам, вземи да звъннеш и до болницата му да ги питаш дали докато е работил там, не са открили липса на Мидазолам.

— Пак без да споменавам името му? — попита Уийлд.

— Не ме интересува какво ще споменаваш — отвърна Паскоу, започвайки да се ядосва. — Знам само, че надушвам гадина и нейното име е Рут. Сега, ще свършиш ли тази работа или аз да я свърша?

— Звучи ми като заповед, сър — натърти Уийлд на обръщението.

За първи път от много време насам, Уийлд се обръщаше към него така, когато бяха сами.

Но като се обърна и тръгна, Уийлд подвикна тихо в гърба му:

— Пит, гледай там малко по-внимателно, а?

* * *

В стаята за разпити Далзийл изложи фактите за местоположението на предметите и времето с доста по-безразличен тон, отколкото Паскоу би го сторил. Когато спомена, че Мидазолама е бил сложен най-напред в уискито, а след това в кафето на Джонсън, Рут го прекъсна:

— Ние не пихме кафе. Това доказва всичко. Някой друг е бил там.

Далзийл кимна и си отбеляза това в бележника, сякаш благодарен за уточнението. Влезе и Паскоу.

— А какво пихте?

— Уиски. И ядохме сандвичи.

— Какви сандвичи.

— Не знам. Моят беше с кашкавал, неговият — пилешки, мисля. След като тръгнахме от кръчмата, той спря по пътя до един магазин, аз слязох и ги купих, така че вкуса им горе-долу беше един и същ, смея да добавя. Това има ли отношение по случая?

— Просто необходима подробност, господин Рут — каза Паскоу, който знаеше как да набляга върху неща, дразнещи заподозрения. — Ядохте ли нещо друго?

— Не. Всъщност, да. Сам купи и два шоколада и си изяде неговия. Аз шоколад не ям.

— Защо?

— Предизвиква мигрена. Какво по дяволите става тук? Какво общо има това със смъртта на Сам?

— Моля ви, потърпете още малко, господин Рут. Този шоколад, който не сте изяли, разопаковахте ли го?

— Разбира се, че не! Защо, по дяволите, трябва да го разопаковам, щом няма да го ям?

— Ами защото шоколада може да липсва на организма ви и макар да не го ядете, може да искате да го погледнете, да го помиришете дори, а?

— Не! За бога, господин Далзийл, загубих скъп приятел тук, а това, което чувам, са само тъпи размисли върху диетата ми.

„Всеки на негово място, апелиращ за помощта на Дебелака, загазва“ — помисли си Паскоу развеселен.

Далзийл отвърна:

— Господин Паскоу просто се опитва да подреди нещата, господин Рут. Нека се върнем на кафето. Казвате, че не сте пили, така че той го трябва да го е направил след като вие сте си тръгнали, нали така?

— Така. Някой друг е дошъл, някой, когото той познава.

— Нещо много усърдно държите за този друг — отбеляза Далзийл със съмнение. — Но ние намерихме само една чаша и в лабораторията установиха, че Джонсън е пил от нея.

— Какво доказва това? Чашата може да се измие. Коя кафеварка е използвал?

— Откъде знаете, че е използвал кафеварка?

— Той винаги правеше истинско кафе. Презираше нескафето. И имаше две кафеварки. Едната за една чаша кафе, а друга, по-голяма, когато има гости. Направил го е в голямата, нали?

— Вие влязохте в стаята, господин Рут. Вероятно сте видели сам. На масата, до креслото му.

— Аз не съм гледал шибаната му маса, тъпак такъв! — извика извън себе си Рут, скачайки на крака с такъв устрем, че стола зад гърба му се преобърна и масата мръдна напред към двамата полицаи.

— Разпитът се прекратява докато свидетеля не се вземе в ръце — каза Далзийл с равен глас и след малко, вече навън, продължи: — Момъкът изглежда разстроен. Не си му правил зверски физиономии зад гърба ми, надявам се?

— Не — отвърна Паскоу. — Той ни прави физиономии. Трябва да видим какво има зад тях.

— Искаш да кажеш малко пластична хирургия с бухалка, а? Не-е, не мисля. Просто не мога да разбера защо, след като не е замесен, вдига толкова шум, че това е убийство.

— Той е умен и изобретателен тип — каза Паскоу. — Това, че не можем да разберем накъде бие, не означава, че е загубил.

— Де да можех да кажа същото и за нас. Та коя кафеварка в края на краищата е използвал Джонсън? Голямата или малката?

— Голямата. И да, изглежда, че от нея са налени няколко чаши, ако разбира се, предположим, че ги е наливал догоре. Според протокола на патолозите, преди да умре, Джонсън е изпил доста голямо количество кафе, но точната мярка отсъства от менюто.

— Това, което ти трябва, винаги отсъства. Безполезни дръвници са това докторите — изсумтя Далзийл. — Каква беше тая дандания с шоколадите?

— Само се помъчих да го поизцедя малко. Другия шоколад го намерихме на полицата над камината, изваден от опаковката. Джонсън вероятно е имал намерение да го изяде, но не е могъл.

— Нямам нищо против и аз да изям един — каза Далзийл, търкайки търбуха си. — Добре тогава, кажи какво мислиш. Искам да кажа, ако Рут не беше замесен в това нещо, щеше ли да кажеш на коронера, че това си е чисто и просто самоубийство?

Паскоу помисли малко и каза:

— Все още искам да разбера откъде има Джонсън този Мидазолам. И защо най-напред го е сипал в уискито, а не направо в кафето?

— Хубав въпрос — кимна Далзийл. — Дай да се връщаме сега. Да видим дали се е успокоил, а след това да се опитаме да го поизцедим още малко.

Двамата влязоха вътре. Рут, поне външно, бе възвърнал обичайното си присъствие на духа.

Далзийл поднови разпита като че ли нищо не е било.

— Този урок, който сте имали с доктор Джонсън… малко странно време сте намерили. В неделя по обед. Искам да кажа, повечето хора си седят в къщи пред пържолата и пудинга, заобиколени от близки и скъпи хора.

— Случайно си спомням, че ви оставихме в „Кучето и патето“, суперинтендант — каза Рут.

— Точно така, кръчмите са именно мястото, където съм заобиколен от близки и скъпи хора — отвърна Далзийл. — А сега кажете за какво беше този урок.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Може да ни помогне да разберем в какво състояние на духа е бил доктор Джонсън, когато сте си тръгнали — промърмори Паскоу.

— Неговото състояние на духа е несъществено — настоя Рут. — Няма да махнете с ръка и да кажете, че това е самоубийство, нали? Сам просто не беше такъв тип човек.

— От собствен опит го знаете, а? — избуча Далзийл.

— Моля?

— Доколкото си спомням, преди няколко месеца вие наистина си бяхте прерязали вените.

— Да, но това беше по-скоро…

— По-скоро жест? Да, добрият доктор може също да е искал да направи жест. Може би е имал намерение да го намерят с книга в ръцете и да имат достатъчно време да му промият стомаха, след което да последва щастлив период на възстановяване в компанията на любими приятели. Вие се смятате за любим приятел, нали, господин Рут?

За момент изглеждаше, че ще последва ново избухване, но не стана нищо.

Вместо това той се усмихна и каза:

— Позволете ми да ви предпазя, суперинтендант, както от архаичното, така и от съвременното значение на думата. Вие вероятно сте си мислели, че Сам и аз сме били гей-двойка, които са се сдърпали на обяд, аз съм изхвръкнал навън ядосан и Сам е решил да ми даде да разбера, като изпива внимателно премерена безопасна доза медикамент, мислейки че ще се върна тъкмо навреме, за да го спася, след което цял ден ще има сълзи, сдобряване и изкупление, за да не кажа съвкупление. Но тъй като аз не съм се върнал, той е продължил да пие. И сега аз, изпълнен с чувство на вина, се опитвам да облекча претоварената си съвест като настоявам, че това е убийство.

Паскоу почувства недостойно за случая удоволствие, като чу това, което мислеше за абсурдна теория на Далзийл, да се поднася в такава пренебрежителна, но точна форма.

На Дебелака обаче не му мигна окото.

— Боже господи, главен инспектор — обърна се той към Паскоу, — чухте ли го тва? Знае въпросите преди да му ги зададат! Ако има още няколко такива като него, ще ни остава само да ги научим сами да се бият, след което оставаме без работа.

— Не, сър. Пак ще ни трябва някой, който да чуе отговора — възрази Паскоу. — Който е, господин Рут…?

— Отговорът е „не“. Сам и аз бяхме приятели, добри приятели, мисля аз. Но преди всичко, той беше мой учител, човек, когото уважавах повече от когото и да било, човек, който би дал огромен принос в науката и чиято загуба за мен, както в личен, така и в интелектуален аспект, е нещо, което не мога да понеса. Но трябва да го понеса, макар и само за да се уверя, че вие, банда лутащи се некадърници, няма да прецакате това следствие така, както сте правили това с други следствия в миналото.

— Никой не е съвършен — обобщи философски Далзийл. — Обаче имаме теб, мой човек.

Рут се усмихна и каза:

— Да, така е. Само че нямате намерение да ме държите дълго тук, нали?

Далзийл също му се усмихна.

— А-а, ние само ги хващаме, момко. Адвокатите са тези, които решават кой да бъде задържан и къткан, и кой да бъде изкъшкан обратно като дребна риба, докато пораснат достатъчно, за да си струва задържането. Мислите ли, че вие сте пораснали, господин Рут? Или все още сте подрастващ?

Паскоу с интерес би продължил да наблюдава този словесен тенис, но вратата на стаята се отвори точно в този момент и на нея се появи Хат Боулър, много щастлив, че се е отървал от компанията на Рут.

— Сър — обърна се той към Далзийл с известна доза настойчивост в гласа. — Мога ли да разменя две думи с вас?

— Да. Да сменим малко обстановката и да поговорим и с пораснали хора.

Той се надигна и излезе. Паскоу записа това на магнетофона, но не го изключи.

Рут поклати глава и каза печално:

— Знае как да ги прибира, нали? Това поне трябва да му се признае. Много по-умен е, отколкото изглежда. Което може би обяснява, защо иска да изглежда такъв, какъвто е.

— Какво лошо има във външния му вид? — попита Паскоу. — Нямате нищо против размера на хората, надявам се?

— Нямам, но всеки размер си има граници, не е ли така?

— Като какви например?

Рут се замисли за миг, после се усмихна съучастнически.

— Дебелите не могат да пишат сонети — каза той.

„Той се опитва да поеме инициативата — помисли си Паскоу. — Иска да го питам защо не. Или нещо подобно. Да промени темата.“

На глас каза:

— Разкажете ми за „Сергия за мечти“.

Промяната като че ли даде резултат. За миг Рут сякаш се стъписа.

— Това е стихотворение — додаде Паскоу. — От Бедоуз.

— Брей! Добре, че ми казахте — отвърна Рут. — Какво общо има това с нашата работа?

— Доктор Джонсън… Сам… го е четял. Поне точно на това стихотворение бе отворена книгата в скута му.

Рут затвори очи, мъчейки се като че ли да си спомни нещо.

— Пълни съчинения, под редакцията на Гос, издадени през 1928 година от „Франфролико Прес“ — каза той.

— Точно така — кимна Паскоу, гледайки в своите, както винаги, прегледни бележки. — Илюстрирана с Холбайновия Танц на смъртта. Как разбрахте, че е точно това издание, господин Рут? В библиотеката на Сам имаше няколко сбирки със стихотворения на Бедоуз.

— Тази беше една от любимите му. Харесваше формата. И преди това използваше нея.

— По време на урока, искате да кажете?

Рут не обърна внимание на ироничното наблягане и отвърна:

— Точно така. Но той използваше първия том, този с писмата и Хумористичния наръчник на смъртта. „Сергия на мечти“ е в във втората част. Този, който го е убил, трябва да я е сложил в скута му.

— И още как — промърмори Паскоу. — Да имате някаква представа защо?

Рут затвори очи и Паскоу видя устните му да мърдат. Въпреки бледността и тъмните кръгове под очите му, за миг той му заприлича на хлапак, който с отчаяни усилия се мъчи да си спомни урока си. И Паскоу, който бе чел и препрочитал стихотворението, успя да проследи куплетите по тези бледни устни и да долови колебанието, когато те стигнаха до петия.

Ако има духове в мрака,

към кой да отправя аз зов —

към тъмните бездни на ада

или към синия небесен покров?

Стани, момче мое обично, изгубено

Към твоята радост ме ти възвиси.

Но няма духове в мрака;

смъртта не пуска навън;

зовът ми заглъхва напразен.

— Не — каза Рут след малко. — Не виждам никаква причина, освен че в него се говори за смърт.

— Струва ми се, че при повърхностен преглед на тома — забеляза Паскоу, — можеш да си подбереш дузина стихотворения и няма начин поне в десет от тях да не става дума за смърт.

— Нима толкова малко? — усмихна се жестоко Рут. — Сега смятам да си тръгвам, господин Паскоу. Явно нашия разговор не води доникъде. Господин Далзийл е убеден, че Сам се е самоубил. Вие от друга страна имате идеята, или по-точно казано предпочитанието, че аз съм го убил. Е, смятам, че с времето сигурно ще стигнете до някакво съгласие. А междувременно…

Той се приготви да стане.

Паскоу каза:

— Разбирате ли, това, което исках да узная, е дали желанието на доктор Джонсън да напусне Шефилд, няма нещо общо със споменатото в стихотворението обично и изгубено момче. Да имате представа за това, господин Рут?

Облечената в черно бледолика фигура замръзна като мим по средата на движението.

В този момент вратата се отвори.

Далзийл каза:

— Питър, ела да ти кажа нещо. И приключвай с разпита, ако вече не си го сторил.

— Много неподходящо време избрахте да влезете, сър — укори го той. — Тъкмо го бях притиснал.

— Съмнява ме. Той или знае адски повече, отколкото ни казва или е много досетлив. И в двата случая е най-добре да прекратим и да си прегледаме тактиката.

— Защо? Какво е станало? — попита Паскоу.

— Нали знаеш, че казахме на персонала в библиотеката да си отварят очите? Е, тази сутрин те открили още един подозрителен плик и ни го изпратиха. Току-що го прочетох.

— И? — поглъщаше го с очи Паскоу, макар вече да знаеше отговора.

— Някой здравата си играе с нас — отвърна мрачно Далзийл. — Изглежда твоето приятелче Джонсън е петата жертва на Уърдман.