Джанел Тейлър
Защото те има (3)

Трета глава

— Трябваше да си бъдеш у дома, майка ти и сестрите ти да се суетят около теб — каза Деклан, когато пристигнаха пред сградата в Манхатън, където се намираше адвокатската кантора на Едуин Харис. — Неприятно ми е, че по моя вина става така.

Айви свали ръкавиците си и го хвана за ръка. Очите му не се виждаха зад слънчевите очила и беше увил вълнения си шал почти до носа. На Деклан винаги му беше студено и се навличаше с по няколко ката дрехи. Тя се усмихна.

— Ти нямаш вина. Днес е най-щастливият ден в живота ми и едно двайсетминутно пътуване до Манхатън няма да отнеме кой знае колко от времето ми за разкрасяване.

— Четирийсет дотук и обратно — уточни той. Погледна към фучащия поток от автомобили. — Какво предполагаш, че пише в това писмо, Айви?

— Наистина не ми пука. Спазвам неговото неуместно условие да взема писмото днес само защото се надявам, че ще съдържа нещо ценно за мен, като например обяснение защо беше баща, съществуващ само като понятие.

— Но той не остави такива писма на Аманда и Оливия — напомни й Деклан.

Айви се позамисли.

Баща й направи някаква странна магия от гроба с писмата, които остави за сестрите й. Избра грижливо идеалния мъж за Аманда. Събра Оливия с детето и мъжа, които тя смяташе, че е изгубила. „И раздялата също беше работа на Уилям“ — напомни си тя. Беше способен на най-лошото.

— Деклан, ще взема писмото от адвоката, ще го прибера в чантата си и ще забравя за него до последната възможна секунда.

Той кимна.

— Но нали днес трябва да го отвориш, в противен случай съдържанието ще бъде анулирано. Адвокатът беше пределно ясен при четене на завещанието.

Айви прегърна годеника си.

— Значи ще го прочета минута преди полунощ и веднага ще се обадя. Каквото и да пише, няма да ме засегне, защото ще бъда с мъжа на мечтите си. Така че хайде да вземем тъпото писмо и да забравим за него дотогава, съгласен ли си?

Той изпъшка:

— Обичам те, знаеш го.

— Зная, и аз те обичам. — Целуна го по устните и отвори вратата.

В асансьора Деклан придоби вид на човек, който ще припадне.

— Не се тревожи, мила. Желанието ми да се оженя за теб е много по-голямо от желанието да надникна в съдържанието на това писмо, независимо какво е.

Стисна ръката й. Вратите се плъзнаха със свистене, отвориха се и след минута седяха в приемната, очаквайки господин Харис.

Пет минути по-късно адвокатът най-сетне се появи. През това време на Деклан му се предостави достатъчно време да попие избилата пот по челото си.

— Госпожице Седжуик, радвам се да ви видя.

Адвокатът погледна бегло Деклан и не каза нищо.

Айви му се усмихна, независимо от грубостта, проявена към годеника й.

— Днес сме в по-особена ситуация — каза тя. — Както знаете, днес с Деклан се женим.

— Известно ми е — потвърди безизразно Едуин Харис.

После ги отведе в малка стая, обзаведена само с маса и столове. Един плик, съвсем обикновен бял плик със стандартни размери, лежеше в средата на масата.

Айви потръпна, въпреки че стаята беше топла. Стисна ръката на Деклан.

— Ще ви оставя — обясни адвокатът. — Но си отбележете, че указанията на баща ви са недвусмислени. — Извади завещанието на Уилям. — Според волята на баща ви сте длъжна да отворите писмото преди бракосъчетанието, в противен случай съдържанието ще бъде анулирано.

У Айви се надигна гняв.

— Поразена съм как се опитва да ме контролира от гроба.

— Айви, всичко е наред — каза Деклан. — Изискванията са си изисквания.

— Ако не прочетете писмото преди церемонията и не ми се обадите, госпожице Седжуик — заяви адвокатът, — ще ви лишим от наследство.

— Което е? — вдигна въпросително вежди Айви.

— Ще разберете всичко, когато прочетете писмото — отговори адвокатът. — Приятен ден.

След това излезе от стаята.

— Защо ли не го отворя сега и да приключа с този въпрос — позачуди се Айви. — Какво е най-лошото нещо, което може да е написано?

— Че съм недостоен за теб — отвърна Деклан. — Или пък си е измислил нещо друго. Като причината да ме уволни — бил съм откраднал служебни кламери.

— Уволни те, защото искаше да ни раздели — уточни тя. Поклати глава. — Знаеш ли какво? Хайде да се махаме оттук. — Натъпка плика в чантата си. — Може би не искам да го отварям изобщо.

— Ами ако е обяснил защо е бил толкова лош баща? — разсъждаваше Деклан. — В края на краищата постъпи справедливо с Оливия. Може би и с теб ще постъпи справедливо. Представи си, че ти е оставил милиони, Айви. С тези пари ще имаме възможност да развиваме благотворителност в „Ябълкова гора“.

Деклан мечтаеше да създаде организация за децата, които няма къде да отидат след училище. Постоянно разказваше за своите мечти. Имаше толкова нежно и благородно сърце. Познаваше Деклан, а имаше инстинкт на ченге. Каквото и да настройваше баща й против Деклан, не бе сериозно. В противен случай Уилям щеше да се аргументира.

— Церемонията е чак в шест вечерта — каза Айви. — Разполагаме с цял ден.

Той въздъхна дълбоко.

— Да го отворим заедно, точно преди да застанем пред олтара. И да излива Уилям още отрова върху мен, ние ще бъдем прекалено щастливи, защото само след пет минути ще се оженим и няма да ни пука.

Тя се усмихна и подпечатаха споразумението с целувка.

* * *

В задната стая на малката църква Айви седеше пред осветеното огледало и слагаше белия воал на главата си с доста неприятното усещане от клипса, който дереше скалпа й. Намръщи се.

Кайла Арчър, племенницата й, която щеше да върви пред нея с цветята, се разсмя.

— Ще държи воала, лельо Айви.

Айви се усмихна.

— Тринадесетгодишните го знаят, а аз — не! Не мога ли просто да метна воала на главата си.

Алана, единствената й шаферка, поклати глава:

— Когато Деклан го вдигне, за да те целуне, ще остане в ръцете му!

— О! — въздъхна Айви, загледана в малките цветни пъпки по седефения клипс. Не беше свикнала да вижда цветни пъпки на главата си.

— Можеш да бъдеш по-кокетна само за един ден! — смъмри я Оливия с усмивка, диплейки ефирната дантела около раменете на Айви.

— Приличаш на принцеса — каза Аманда и й направи снимка.

Айви се погледна и трябваше да признае, че наистина прилича на принцеса. Оливия, бивша редакторка в модно списание и една от най-чаровните жени според Айви, я гримира. Тенът на лицето й стана страхотен, сините й очи, очертани с лека линия и с туш на миглите, станаха огромни. Устните й, на които обикновено слагаше само балсам в студените мартенски утрини, бяха червени. Косата й, по принцип кестенява и късо подстригана, беше изящно оформена от бивш колега на Оливия и сега блестеше с по-светли кичури в бретона, сресан сексапилно на една страна.

За пореден път Айви си помисли колко е невероятно, че сестрите й ще бъдат нейната свита. Беше истинска ирония, че смъртта на баща им ги събра. Когато той почина преди няколко месеца, трите сестри Седжуик с години не си бяха говорили. Така израснаха. Като непознати, не като семейство. А баща им не направи нищо, за да промени това положение. Да, канеше ги всяко лято за по две седмици във вилата си в Мейн и докато играеше голф или обядваше с приятели, трите момичета прекарваха известно време заедно. Не много, но достатъчно за Айви, за да разбере, че Аманда е мила и състрадателна, а Оливия е прелестна и по душа, и по външност.

— Разрешаваш ли да се покажа на баба? — попита Кайла майка си. — Знам, че ще ме види, като тръгна по пътеката, но нямам търпение!

Оливия се усмихна.

— Върви. И целуни красивия си татко от мен.

— Ела с мен — каза Алана и я поведе навън.

— Но след пет минути да си тук! — предупреди я Аманда, поглеждайки стенния часовник. — Церемонията започва точно в шест.

Щом вратата се затвори, Айви се обърна към сестрите си.

— Какво мислите, че е написал Уилям в писмото за мен? — попита тя. Никоя от сестрите Седжуик не наричаше баща си татко.

Аманда престана да оправя воала.

— Не си ли го отворила?

Айви поклати глава.

— Трябва да го отворя, преди да кажа „да“.

Аманда я изгледа.

— Преди! Това доста изнервя. Какво, по дяволите, пише в това писмо?

— Смяташ ли, че може да се вярва на Уилям, каквото и да е имал против Деклан? — попита Оливия, гледайки нежно Айви. — Нали не мислиш? Неприятно ми е дори да повдигам въпроса, Айви. И все пак толкова е нехарактерно за Уилям да го е грижа какво правим и трите.

Айви загледа втренчено сестрите си.

— Какво може да има Уилям Седжуик против Деклан Маклин? Студент, който завършва. Бивш служител на половин работен ден на най-ниска позиция в неговата компания. Няма смисъл.

— Навярно е искал да ти избере съпруг вместо теб, както „избра“ нашите — предположи Аманда, клатейки глава.

Оливия сложи ръка върху рамото на Айви.

— Може би. И като че ли Уилям се мъчи да изкупи някакви свои грехове от гроба. Остави ми вилата в Мейн, така че да открия Зак и нашата дъщеря.

— А на мен къщата в Манхатън, точно когато бях останала на улицата — добави Аманда. — Като че ли наистина той избра Итън, който е тъкмо като за мен.

— Обмислих всичко това — каза Айви. — Много мислих. — Сниши гласа си. — Зная, че ще ви прозвучи ужасно, но дори полицейска проверка направих. За да съм спокойна. Деклан Маклин не е арестуван, освен за нарушение на уличното движение.

— Ако Уилям е имал реални доказателства, че този брак е невъзможен — разсъждаваше Аманда, като приглаждаше късия шлейф на булчинската рокля, — трябваше да ти ти каже. Не биваше да допуска да се стигне толкова далеч. Имам предвид, че след половин час ще се омъжиш.

— Съгласна съм — присъедини се Оливия. Взе ръката на Айви. — Достатъчно по този въпрос. Ще се венчаеш за мъжа, когото обичаш. За мъжа, който те обича.

Сълзи опариха очите на Айви. Не беше ревла, но понякога и особено в този момент, преди да тръгне по пътеката към олтара, се чувстваше толкова… поразена, да, точно тази беше думата, че ще се омъжи. Още не й се вярваше, че е открила най-подходящия мъж, господин Самото съвършенство. Тя, Айви Седжуик, момичето, което изгониха от библиотеката, защото взе разни детективски принадлежности от притурките на стари списания „Елъри Куин“. Момичето, което се интересуваше повече от юридически науки, отколкото от любовни срещи.

Когато беше в пубертета и отиваше за две седмици във вилата в Мейн със сестрите си, винаги можеше да бъде намерена с някое четиво — от детективски романи до полицейски истории и истински криминални случаи. Веднъж Оливия предложи Айви да се яви на градския конкурс за красота. Айви предположи, че според Оливия е подходяща кандидатка заради красивата си душевна същност, докато сестра й и по външност бе красива. Но когато най-накрая позволи на Оливия да й обясни, Айви научи колко много й се възхищава като личност и… смята, че е и хубава.

Но Айви никога не се почувства хубава. В прогимназията, в гимназията, в колежа като че ли никога не привличаше мъжете както другите момичета. Момичета с големи гърди или дълги коси, или с умението да флиртуват. Веднъж Айви и нейна приятелка, също с предизвикателна външност, се заеха с изучаване на техники за флиртуване от списания като „Космополитен“, но без успех за себе си. Тя дори изрови „учебник“ от някогашната школа за манекени и се опита да се възползва от полезните съвети, за да направи външността си по-привлекателна, но момчетата просто не проявиха никакъв интерес.

И така тя се остави да я избират момчета, не много на брой, но все пак заинтересувани, което й даде възможност да ходи по колежански балове и танци и на двайсет и една загуби девствеността си с един много внимателен мъж, чието фамилно име бе забравила. Пък и нямаше за какво да го помни. Винаги си казваше, че един ден, когато порасне, когато започне работа, тя ще избира.

И тогава срещна Деклан на онова ужасно отегчително парти. Толкова красив. Толкова висок и добре сложен, та чак устата й пресъхна. През първите няколко минути загуби дар слово. Такова беше въздействието му върху тялото й. За пръв път разбра какво означава да се влюбиш лудо от пръв поглед, да обезумееш от желание. Когато ги запознаха, Деклан спомена, че работи в компанията „Седжуик“ като аналитик. Веднага изпита завист; този абсолютно непознат беше по-близо до баща й от нея, след като работеше в неговата фирма.

Очакваше Деклан да поговори с нея минута-две от любезност и да се оттегли, понеже имаше много красиви жени с убийствени тоалети, но той остана. Разпитваше я за нея самата, изглежда му направи поразително впечатление фактът, че е полицай и че е силна жена във всяко отношение. Споменаха Уилям Седжуик и Деклан каза, че е имал удоволствието само веднъж да се срещне с него, но той бил неговият идол в света на бизнеса и имал късмета да работи на половин работен ден в компанията, докато завършвал университета. Щом излязоха на терасата, той я наметна със сакото си и тя му каза, че с баща си са отчуждени, че рядко разговарят и че той никога не се е интересувал от децата си.

Деклан разбра всичко. И неговите взаимоотношения с баща му били трудни, също имал доведен по-голям брат, който правел живота му ад. Дълго разговаряха, а най-накрая се зацелуваха точно толкова дълго. Същата вечер Айви го отведе в дома си и се любиха с часове.

На следващия ден тя получи червени рози в работата си. Не й се вярваше, че е било само преди шест месеца; струваше й се, че го е познавала винаги. Усмихна се, когато си спомни как Деклан й предложи след третата им среща. Тя отговори: „Може би след трийсет и третата ни среща“, а той каза: „Добре, ще ги броя.“

На трийсет и третата им среща той й предложи отново с красив диамантен пръстен. Айви прие. На следващия ден Уилям Седжуик се появи на вратата й и й заповяда да не се омъжва за Деклан. Дотогава не беше виждала Уилям Седжуик повече от три години. И повече не го видя.

Не получи благословията на баща си. Не я получи, за каквото и да е в живота си. Смяташе, че да бъде ченге е под достойнството й. Но не смяташе, че като я пренебрегва от раждането й, накърнява достойнството й.

— Майка ти ли ще те отведе пред олтара? — попита Аманда.

Айви поклати глава.

— Реших сама да мина по пътеката. Като израз на моето примирение, че никога не съм имала баща.

Трите сестри Седжуик се хванаха за ръце и в този момент се почука на вратата.

Беше Деклан. Погледна Айви и зяпна. Тя се изправи стреснато.

— Деклан? Какво ти е?

Той отстъпи, оглеждайки я от глава до пети.

— Толкова си красива — възкликна той. — Господи, Айви!

Тя едва не се разплака. Щеше да се отрази зле на грима й.

— Хей, не бива да я виждаш, преди да тръгне към олтара! — пошегува се Оливия.

Той се усмихна.

— Зная. Но трябва да кажа на моята красива булка нещо важно.

— Ще ви оставим насаме. — Аманда и Оливия тръгнаха към вратата. Обърнаха се, преди да излязат, и им се усмихнаха.

Деклан взе ръцете на Айви.

— Доста размишлявах. Сигурен съм, че в писмото баща ти пише, че ако се омъжиш за мен, няма да наследиш нищо. Убедена ли си? Не желая да те лишавам от онова, което е твое, Айви. Което е трябвало да бъде твое.

— Деклан, не ме е грижа за парите на баща ми. Никога не са били мои. Защо сега да ги искам?

— Просто се тревожа да не бъдеш лишена заради мен — изпъшка той.

— Да се омъжа за теб, Деклан, е всичко, което искам. За мен няма абсолютно никакво значение дали ще загубя евентуалното наследство. Нека да не отваряме писмото.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Айви, трябваш ми за малко — извика майка й през вратата.

Тя завъртя очи.

— Само секунда — извини се на Деклан и излезе.

Майка й, забележително хубава за своите петдесет години, беше издокарана с прасковенорозова рокля, обшита с мъниста. Светлокестенявата й коса беше вдигната, за да се вижда прекрасното диамантено колие, подарък от Уилям по време на едноседмичния им брак.

— Леля Джейн заяви, че няма да седи на една маса с братовчедката си Барбара. Да преместя ли Барбара на масата на Питърманови? Или да я оставя, където си е? Тази стара вещица извади късмет, че я поканих. Представяш ли си, има нахалството да ми каже, че се надява да не се сервира сьомга, защото миришела остро на риба, и…

„О, божичко! Спаси ме! Моля те!“

— Мамо, постъпи както намериш за добре.

Майка й разпери ръце.

— Скъпа, това е твоята сватба.

— Мамо, моля те, остави ме. След десет минути ще се омъжа!

— Е, тогава, ето още нещо — продължи майка й и вдигна ръце зад тила си. Разкопча диамантеното колие, застана зад Айви и го закопча на шията й. — Това компенсира много — нещо старо, нещо ново, понеже за теб е ново, и по право ти принадлежи. Не бива да си тъжна.

Айви едва не се разплака, обзета от внезапна носталгия. Понякога майка й можеше да бъде невероятна.

— О, мамо! — прошепна тя и попипа трите кръгли диаманта, висящи на изящна златна верижка.

Очите на майка й се напълниха със сълзи.

— Толкова си красива, Айви. Гордея се с теб. А сега по-добре да вървя при роднините си, току-виж са се избили.

Айви се засмя и се загледа след майка си, която се отдалечаваше с елегантна походка на високите си токчета. Докосна още веднъж диамантите. Колието я развълнува много, но още не разбираше защо. Каква ли история се криеше зад него? Какви спомени? Беше нелепо да символизира щастието на майка й с бащата на единственото й дете.

Символизираше надеждата, осъзна Айви. И любовта. И възможностите. Баща й го бе подарил на майка й с обич. Това означаваше. А какво лежеше между онова минало и днешния ден, нямаше значение.

Айви влезе в стаята. Деклан стоеше до прозореца, загледан навън. Тя се полюбува за миг на профила му. Беше наистина красив.

— Готов ли си да станеш мой съпруг? — попита тя.

Той се обърна и я погледна.

— Нямам търпение.

На вратата се почука пак.

— Всички по местата! — някой извика.

Деклан и Айви си подадоха ръце, после излязоха. Айви чакаше в притвора на църквата. Сестрите й застанаха до нея, дотичаха Кайла и Алана. Кайла щеше да пристъпва първа с цветята, след нея Алана, после Аманда и Оливия. Майката на Деклан беше починала миналата година, но баща му и брат му, както и няколко близки приятели щяха да присъстват. Айви много се вълнуваше, че ще се запознае със семейството му. Явно бяха отчуждени, но Деклан ги покани. В деня, когато й съобщи, че ще дойдат на сватбата, беше така щастлив, както отдавна не го беше виждала.

„За бъдещия ми нов живот“ — пожела си наум Айви. Сестрите й тръгнаха, тя чакаше знак. Зазвуча „Сватбеният марш“ и тя тръгна бавно по пътеката към олтара. По-точно се понесе като полъх.

Вървеше право към своя партньор, към мъжа, който щеше да застане до нея завинаги. Не сваляше очи от него. Той беше нервен. Необичайно нервен. Като че ли беше пребледнял. Потеше ли се? Челото му лъщеше.

Толкова много ли го изнервяше това „да“?

Айви забеляза, че той гледа към някого, седнал сред гостите. Към кого? Айви проследи погледа му и забеляза хубав мъж на около трийсет, непознат за нея. Мъжът също се взираше в Деклан. Какво ставаше?

Деклан подръпна яката на ризата си. Айви виждаше, че вече се поти обилно. Той се заоглежда като обезумял и отново се вторачи в мъжа. После хукна.

Профуча като стрела покрай Айви, едва не я събори и излетя навън през църковните врати.