Джанел Тейлър
Защото те има (12)

Дванадесета глава

— Ало, госпожица Бекъм ли е на телефона? — Грифин се обаждаше на третото лице от списъка с вероятните годеници от така нареченото висше общество на Манхатън. — Журналист съм от списание „Светски новини от Манхатън“ и пиша статия за предстоящите светски сватби. Разбрах, че сте се сгодили наскоро, и се надявам, че ще отговорите на нашите няколко въпроса.

В действителност не можа да я прекъсне цели двайсет минути, а тя още през първите две спомена името на своя годеник — Дийн Маркингтън.

Какъв късмет! МД — предпочитаните инициали на Деклан.

И след още десет Грифин получи покана за двама за приема на Корнелия Бекъм в дома й в Горен Ист Сайд. Имаше четири имена в списъка, озаглавен „Вероятни булки на Деклан“: Корнелия Бекъм, Джейн Фария, Елизабет Елсуърт и Парис Лъмет. Джейн и Елизабет отпаднаха, тъй като и двете описаха годеника си като възрастен човек. Деклан можеше да се преструва колкото си иска, но осемдесетгодишен нямаше как да изглежда.

Грифин реши да започне от госпожица Бекъм. Стана от бюрото, протегна се и отиде в спалнята да провери как е Айви. Спеше дълбоко. След всичко, което преживя, сънят й бе необходим.

Загледа как гърдите й се повдигат и спадат. Красивото й лице беше спокойно. Още се колебаеше дали да я вземе със себе си на приема. Естествено щяха да се дегизират. Искаше да бъде с нея, защото познаваше Деклан и защото само на жена, влюбена някога в него, нямаше да й убегнат дребни жестове, които щяха да го издадат даже под маскировката. Грифин знаеше, че брат му ще си боядиса косата, ще промени цвета на очите си с контактни лещи, но Айви щеше да го познае безпогрешно.

Била е влюбена. Защо беше толкова сигурен за миналото време? Ами ако е още влюбена? Не можеше да си представи, че сърцето на жена ще трепне при вида на мъж, който е постъпил с нея така, както Деклан беше постъпил. Дори да не беше физически убиец, в което Грифин не вярваше, бе убил чувствата на Айви. Но пък сърцето си имаше своя логика. Знаеха се безброй действителни случаи за жени, които се влюбваха в осъдени на смърт убийци, в убийци, които бяха направили самопризнания, даже се омъжваха за тях при положение, че са осъдени на доживотен затвор без право на помилване.

Върна се в гостната и се обади на капитана, за да докладва докъде е стигнал и какви са плановете му. После се загледа с невиждащи очи през прозореца.

Пред погледа му изплува лицето на Саманта. Преди пет години тя беше патрулен полицай в неговото управление и Грифин се влюби в нея. Беше жилава и доста решителна. Той предчувстваше, че ще стане добър полицай и превъзходен детектив. Започнаха да се срещат и на него му допадаше връзката с колега. Когато ставаше мълчалив, тя не хленчеше, че нещо не е наред помежду им, защото веднага разбираше за какво става въпрос. Първия път, когато правиха любов, беше и първият път, когато долови уязвимата й страна. Начинът, по който го допусна до себе си, стопли сърцето му и той се влюби в нея.

А пък Деклан, негодникът, наблюдавал и следял какво става. Очаквал своя звезден миг, за да отмъсти на брат си за това, че го принуди да престане да безчинства из града. Грифин нямаше представа, че Деклан се среща със Саманта през вечерите, когато не са заедно. Тогава не беше студент, завършващ магистърска степен, или лекар. Беше специален агент от ФБР. А пък Саманта мечтаеше за такава кариера. И така, започнала да му прави „малки услуги“, за които в началото не се усещала, че са незаконни. Но даже когато разбрала и не останало място за съмнение, че е „лош“ агент, тя го улеснила да оскубе с половин милион долара едно лице. Като заграбил достатъчно пари, скъсал с нея. Не пропусна да уведоми Грифин какво е правила приятелката му. Секс. Престъпления. Всичко.

След това Деклан се спотаи в очакване как ще постъпи великият застъпник на почтеността. Ще предаде ли жената, която беше обичал?

Именно „обичал“, в минало време. Сърцето му охладня към Саманта в същия миг, в който научи историята. Вярваше, че мрази деянието, а не извършителя, освен ако той не може да не продължава по същия начин. А пък що се отнася до Саманта, силата, която имаше, решителността й, бяха унищожени от талантлив измамник по особено жесток начин, защото беше гадже на ненавистния му брат.

На Грифин не му се наложи да се изправи пред дилемата дали да предаде Саманта. Тя се самоуби в нощта, когато разбра, че ще бъде подведена под отговорност. Беше изпила две опаковки сънотворни лекарства.

Именно Грифин я откри.

Красивите й кафяви очи, дългата червена коса, мечтите й, всички спомени избледняха, когато Грифин се загледа в града, който много му бе дал, но и много му беше отнел. Не искаше да си спомня. Мисълта за нея беше непоносима.

Като разсъждаваше как не намрази Саманта, въпреки нейното предателство спрямо него и служебния си дълг, заключи, че Айви по същия начин навярно не можеше да намрази Деклан.

Звучеше сложно, поне на думи.

Защо да изхвърля Айви от ума си. Не можеше и не искаше.

Вместо това извика зловещия образ на Деклан. Ще го хване и ще го тикне зад решетките, където му е мястото.

„Хайде, къде си се скрил, покажи се, братко!“

* * *

Айви отвори бавно очи и се усмихна лениво. „Грифин.“

Не беше в леглото до нея, което означаваше, че може известно време да се изтяга и да си спомня всяко прекрасно усещане от техния любовен акт. Попипа с пръсти устните си, носещи още отпечатъка на неговите.

Стана неохотно, облече се и тръгна към гостната, където Грифин седеше на бюрото и пишеше в бележника си, компютърът жужеше до него.

— Хей, здрасти — закачи го тя. Раменете му изглеждаха напрегнати, което я разтревожи.

Той се обърна само колкото да й отговори „Хей“ и пак заби нос в бележника си.

Чудесно! Нещо се беше случило.

„Просто го попитай — подкани се тя. — Не се цупи, питай!“

— Грифин, случило ли се е нещо?

Отговори, без да я поглежда:

— Ами, един убиец се разхожда на свобода, убиец, който по една случайност е твой бивш годеник и мой брат. Не бих казал, че нищо не се е случило.

Тя го зяпна.

Обърна се, за да отиде в кухнята и да не се ядосва, защото съвсем естествено за себе си предположи, че е стъписан от любовния им следобед. Може би бяха преминали границата на допустимата интимност.

— Айви — най-сетне я повика той. — Нямах предвид… — Каквото и да не бе имал предвид, тя не разбра, защото не довърши изречението. — Трябва да отида до полицейското управление и да взема дрехи за прикритие. Поканени сме на купон у Корнелия Бекъм довечера.

Предаде й разговора и че инициалите на нейния годеник са именно ДМ.

При мисълта, че е възможно да се окаже в една стая, под един покрив с Деклан, стомахът й се сви на топка. Как щеше да се почувства, ако го срещне отново? Той дали ще се извини за лъжите си, за поведението си?

Дали ще си признае за убийството на Дженифър Лесингтън?

Откъде й хрумна подобна идея? Ще се изправи и ще признае, че е убил една от бившите си годеници в дома на поредната си бъдеща булка пред куп свидетели, как не!

И така, заключиха странното „тайно гнездо“ и се запътиха към апартамента на Грифин. Той я остави там с обещанието, че ще се върне след час.

— Не отваряй вратата на никого. Абсолютно на никого. Даже на Джоуи. Разбра ли?

Тя кимна, загледана в лицето му. Защо беше толкова напрегнат? Като че ли се чувстваше неловко.

Как се стигна от възможно най-пълната физическа близост дотук?

Щом вратата се захлопна, усети отсъствието му. Седна на дивана, за да помисли. Или по-скоро да си внуши, че не бива да страда толкова от настроението на Грифин. Не само тонът му я притесни. Той направо се затвори в себе си.

„Имаш по-сериозна работа, отколкото да анализираш връзката си, Айви Седжуик.“ Ах! Думата, източник на терзания, бе произнесена! Връзка. Те нямаха връзка. Не и в традиционния смисъл. Работеха заедно. Или още по-точно, Грифин я използваше, за да залови заподозрян в убийство. Едното бе довело до другото и се наложи да я пази близо до себе си, дори прекалено близо.

„Айви, какво те прихваща!“ — смъмри се тя. Изпечен мошеник да й завърти главата бе донякъде разбираемо. Но сама да се чуди как да сломи сърцето си беше съвсем различно.

Захвана се да проучи сведенията за Корнелия Бекъм, които Грифин й остави. Прехвърлила четирийсетте, Корнелия имаше зад гърба си три бездетни брака и три развода с богати мъже. Тези отличителни черти в нейната биография я правеха особено съблазнителна за Деклан. Гърнета със злато и никакви деца, които да му се мотаят в краката. Айви се зачуди като какъв се е представил този път. Щеше да му подхожда в случая ролята на несмущаван от условности богат плейбой, който лудо се влюбва в Корнелия, или Нили за приятелите, в мига, в който я вижда.

Ако Дийн Маркингтън, годеникът на Корнелия, е той, сценарият напълно му прилягаше.

Айви приключи с бележките на Грифин и стана. Огледа се любопитно. Не че имаше кой знае какво за гледане. Грифин явно не беше любител на вещи.

Почувства се леко виновна, когато отвори гардероба в коридора под претекст, че трябва да закачи там палтото си. Гардероб като гардероб, нищо особено. Вътре бяха подредени няколко чифта маратонки, обувки, служебни ботуши, зимно палто, шлифер, няколко чадъра.

Представи си как Грифин, объркан и кисел, си избира в някой голям магазин постелки за баня, пердета за душ-кабина, чаши, микровълнова печка. Все неща, необходими за всяко домакинство. Жена положително не му беше помагала в обзавеждането. Нищо излишно нямаше в жилището, с изключение на една картина, изобразяваща самотно дърво сред зимен пейзаж. Зачуди се дали Грифин се чувства така.

В гостната имаше кафяв кожен диван с бежови възглавнички и бежова кувертюра. Представи си отново Грифин в магазин за мебели и се засмя. Сигурно продавачката му е показвала това или онова, а той е кимал разсеяно. На пода имаше бежова постелка от някаква неясна тъкан. На стъклената масичка нямаше нито една ваза или снимка. Само бяла чаша за кафе върху купчинка вестници.

Беше самотен, виждаше го. Живееше затворен в себе си и тя се питаше дали Деклан нямаше нещо общо с това. Брат му беше негодник, измамник, и то още от дете. А Грифин беше станал полицай. Деклан бе избрал живота на престъпник и брат му не бе успял да го спаси, но за сметка на това спасяваше неговите жертви.

Застана пред отворената врата на неговата спалня. Не биваше да влиза и да нарушава личното му пространство, макар че бе спала един или два пъти тук. Не се сдържа и се огледа. Не се различаваше от гостната — същите цветове, същата липса на каквито и да е предмети, намекващи за вкус или лични предпочитания. Но на рафта с книги забеляза подпряна снимка без рамка. Щеше само да я погледне и веднага ще излезе.

Снимката беше на Грифин и Деклан с баща им. Двамата синове Фарго бяха деца. Грифин изглеждаше на дванадесет-тринадесет, а Деклан — на около десет. Деклан беше показвал на Айви семейни снимки, но на нито една от тях Грифин не фигурираше. Затова сега се изненада. Измамниците обикновено пазеха в пълна тайна миналото си. Живееха в постоянна лъжа и забравяха кое е истина и кое лъжа. Но Деклан й беше разказвал доста за детството си, при това разказите внушаваха представата за щастливо детство. Доколкото Айви знаеше, отчуждението между него, „лошия“ доведен брат и бащата „непукист“ настъпило през последните няколко години.

Естествено Деклан като малък беше хубав хитрец, който бе станал красив мъж. Усмихваше се, разбира се. Докато Грифин гледаше сериозно. Баща им стоеше помежду им и ги прегръщаше през раменете. Господин Фарго се взираше в обектива начумерено, в израза му като че ли се долавяше нещо грубо. Но Айви не биваше да си вади заключения само от една снимка.

— Защо ли я пазя и аз не знам.

Айви се обърна сепнато, страните й пламнаха. Не беше чула кога се е прибрал.

— Аз…

Той застана зад нея и взе снимката от рафта.

— Снимката е правена, преди Деклан да се промени напълно, когато можеше да поеме по единия или по другия път. Беше на единадесет. — Поклати глава. — Тогава още го обичах като брат и се опитвах да го опазя от него самия.

Загледа снимката, после я подаде на Айви и излезе от спалнята.

„Да му се не види!“

Айви погледна още веднъж Грифин на снимката: беше замижал срещу слънцето и гледаше право в обектива. Деклан се взираше с дяволито изражение, сякаш всеки миг ще се изплези. Баща им, въпреки грубостта, която направи впечатление на Айви, прегръщаше синовете си. Изведнъж Айви осъзна, че Грифин беше загубил двама души от тази снимка.

Постави внимателно фотографията на мястото й и отиде при Грифин в гостната. Той вадеше разни дрехи и вещи от брезентова торба — перуки, очила, нещо, което изглеждаше като изкуствена брадичка.

Айви понечи да се извини, че е влязла в спалнята му, че е любопитствала, но той взе една от перуките, нахлупи я на главата си с гримаса и тя се разсмя. Той също и Айви предположи, че по този начин й намеква да не се безпокои. Или пък, че не желае да обсъждат въпроса.

Дълбоко в себе си вярваше, че би й казал да не се притеснява, защото е съвсем естествено да влезе в спалнята му. Че вече в живота му съществува и тя, че не е само удобна придобивка за улеснение на неговото разследване.

— Ако понякога ти се е искало да пробваш какво е да си блондинка — посочи той струпаните предмети, — сега е моментът да разбереш.

Тя взе тъмнорусата перука със средна дължина и с бретон.

— Харесвам си тъмната коса — каза тя. — Явно и Деклан. Забелязал ли си, че си пада по брюнетки?

Грифин я позагледа.

— Права си.

— С русата няма да ме погледне — отбеляза тя и я нахлупи на главата си. — Но с тази — посочи една кафеникава перука — ще ми предложи питие.

Той се усмихна.

— Тогава слагаш русата. И двамата ще бъдем руси.

Порови в торбата и извади два чифта изкуствени руси вежди — едните по-рошави, другите гладки.

— Ще се опитам да си наглася перуката, но се чудя как се слагат такива вежди.

Той кимна. Вече не изглеждаше толкова напрегнат, както преди да излезе.

— Аз също. — Подаде й едни очила. — Не забравяй очилата си. Нали знаеш, че без тях нищо не виждаш, скъпа.

Айви се разсмя, взе аксесоарите и отиде в банята. Олекна й, като го чу отново да се шегува.

Застана пред огледалото и лесно нагласи перуката върху късата си коса. Обърна глава наляво-надясно и всъщност се хареса. Не изглеждаше зле като блондинка, но никак не приличаше на себе си. Дължината на косата, бретонът, цветът странно подхождаха на бледия й тен и на сините очи. Никога нямаше да се възприеме като блондинка по душа.

Сложи очилата и се усмихна на отражението в огледалото. Заприлича на телевизионна говорителка с очила с рогови рамки.

След два часа щеше да се превъплъти в тази жена, която я гледаше от огледалото, тази руса репортерка от въображаемото списание „Светски новини от Манхатън“.

Трябваше да си измисли име, някое, което винаги е харесвала, например Ан или Луси.

За тези два часа щеше да се преобрази в съвсем различна личност — Ан или Луси — жена, свикнала да ходи по светски купони със своя колега, който още си нямаше име и чийто единствен проблем бе да научи коя богата нюйоркчанка живее най-разточително и коя има планове за сватба.

Тя нямаше да бъде ченге, което например няма представа дали ще бъде повече ченге. Жена, която не може да си избере годеник. Жена, която заради своята сигурност гостува на детектив, разследващ убийства. И която спи с този детектив, без да си дава сметка какви ги вършат.

Жена, която току-що осъзна, че в нейния куфар няма нито един подходящ тоалет за светски купон.

Подаде глава от банята.

— Грифин, в онзи брезентов чувал има ли някоя подходяща за прием рокля? Опасявам се, че ще ме изхвърлят, ако се облека с панталони и пуловер.

— Досетих се и се погрижих — показа й той калъф за рокли. — Прецених какъв размер носиш. Ние, детективите имаме набито око. А за обувките проверих кой номер носиш от тези в стаята ти.

„Той наистина ли е ходил по магазините заради мен?“ — учуди се тя, поглеждайки калъфа.

Грифин се изчерви леко, колкото и невероятно да беше, подавайки роклята и кутията с обувките. Детектив Фарго беше ходил да й избира тоалет. Виж ти!

Той не отместваше поглед от нея и тя се досети, че му прилича на говорителка, която чете новините в пет следобед.

— Но това ти ли си? — попита.

Тя закима усмихнато.

— Благодаря ти за покупките — заекна.

Загледа я с внезапно нежен поглед, но за секунди изразът му стана отново непроницаем.

Айви отиде в стаята си и извади роклята от калъфа. Беше прекрасна. Направо съвършена. Класическа малка черна рокля — малка, но не безлична. Семпла, елегантна, с нея щеше да изглежда като същинска Одри Хепбърн. Обувките бяха лачени, секси и въпреки високите токчета можеше да се ходи с тях. Съблече се и облече роклята, после обу обувките. Бяха неочаквано удобни. Айви рядко имаше случай да облече такава рокля. Приемите, на който ходеше, бяха по-скоро приятелски купони с мексиканска храна. А беше божествено да се издокара, да се почувства толкова… секси. Гримира се пестеливо, само туш на миглите и гланц на устните.

Едно последно бухване на бретона и беше готова да се огледа в голямото огледало. Божичко! Сама нямаше да се познае в стая дори само с двама души. А Деклан? Ще познае ли истинската Айви с тези коса, очила, труфила? Той винаги й внушаваше чувството, че я познава както познава себе си.

Нима? А не беше ли това по-скоро плод на нейното въображение? Как би могъл сега да я познае? Нямаше да я погледне втори път, независимо колко… хубава беше. Корнелия бе казала на Грифин, че на приема ще има много хора и едва ли ще успеят да разменят някоя дума.

Ако се окажеше, че Деклан не е годеникът на Корнелия, Грифин все пак се надяваше да го срещне, защото подобен прием бе идеалното място за набелязване на следващата жертва.

Досега Деклан показваше склонност да избира по-млади жени извън висшите кръгове, жени като Дженифър Лесингтън, които предпочитаха артистичен начин на живот, отколкото светски. Но беше невъзможно, както отбеляза Грифин, да се предвиди реакцията на Деклан, както бе притиснат в ъгъла.

На вратата се почука.

— Готова ли си? — Замръзна и я зяпна. — Бих казал, че си… че изглеждаш…

— Като някоя друга ли?

Грифин се усмихна.

— Именно.

— А пък ти — разкиска се тя при вида на къдравата му перука и очила с четвъртити рамки от черупка на костенурка — приличаш на разсеян професор.

— Точно този ефект търсех — намигна й той.

О, това така добре й подейства! Подсказваше, че пак са в екип, за да гонят лошите. И да флиртуват. Намигането винаги означава флирт.

— Преди да тръгнем — загледа я той с черните си очи, — искам още веднъж да премислиш готова ли си за онова, което предстои. Мога и сам да отида, Айви.

Гледаше я в очите и като че ли в момента преценяваше наистина ли може да й се довери докрай. Най-накрая кимна.

— Добре! Да се надяваме, че тази вечер ще го заловим. Но държа да ми обещаеш, Айви, че няма да го подмамваш сама. Обещай ми, че няма да правиш нищо, което ще застраши живота ти.

— Грифин, и аз съм ченге.

Ченге, което си има работа главно с крадци на булчински рокли, но не беше необходимо той да го знае. Беше обучена добре и беше попадала в няколко напрегнати ситуации.

— Няма да правя нищо необмислено — увери го тя и едва тогава тръгнаха.

* * *

„Ето го светът на моя баща“ — помисли си Айви, хвърляйки погледи към мъжете и жените на приема на Корнелия Бекъм. Триетажната къща в Горен Ийст Сайд беше претъпкана с елегантни хора. Айви не познаваше никого, пък и откъде да познава това общество. Сестра й Оливия, когато беше редакторка на модно списание, навярно се е срещала с подобен тип хора, разхождащи се в този елегантен салон.

Интересно й стана, че разговорите, които долавяше, по нищо не се отличаваха от всекидневните разговори за деца, ваканции, клюки за знаменитости.

Смяташе, че ще бъде не на мястото си в този свят, но излизаше, че е необходимо само да се издокараш подобаващо.

Положително никой не питаше с поглед: „Я какво хубавичко ченге! Че какво ли прави тук?“

Според Грифин не биваше да се афишират. Ако Корнелия изобщо се сети да попита кои са, той щеше да представи себе си и Айви като журналисти от несъществуващо списание, но предполагаше, че тя едва ли ще си даде този труд. Имаше много гости и светлините бяха приглушени.

Ако Деклан беше тук, трудно щеше да го забележи. Оглеждаше се за висок, добре сложен мъж с неизвестен цвят коса и с очила, защото беше сигурна, че и той ще носи очила.

Всеки път, щом погледнеше някой с подобна фигура, сърцето й се разтуптяваше. Но не от копнеж, а от страх. Страхуваше се. Мъж, толкова ловък, без чувства и съвест, мъж, който бе в състояние да убие жената, с която живее, и час по-късно да се люби с друга, определено вдъхваше страх.

— Да пообиколим — прошепна й Грифин. — Да надникнем в другите стаи. Може да се разделим, но ако го забележиш, ела веднага да ми съобщиш.

Айви му прошушна да не се тревожи и той се отправи към оживеното стълбище. После се заслуша в разговора, който се дочуваше от някаква стая. Влезе и се озова в библиотека с рафтове от пода до тавана и с красиви произведения на изкуството.

— Обожавам ренесансовия период — чу женски глас.

Айви се озърна и видя мъж и жена, които похапваха ордьоври. Стори й се, че познава жената, но не можеше да си спомни откъде. Светлокестенява коса, лешникови или зелени очи, около трийсетте, среден ръст, нито дебела, нито слаба. Носеше семпла черна рокля и практични обувки. Откъде я познаваше?

Щеше да се досети.

Брюнетката се възхищаваше на една картина. Къде я беше виждала Айви?

— Аз също — отговори мъжки глас, който познаваше отлично.

Тя се вцепени, после пое дъх, за да се успокои. Нямаше как да сгреши дълбокия тембър.

Все пак имаше акцент — ирландски, и беше абсолютно фалшив.

Айви почака да се поуспокои и бавно се извърна, за да хвърли крадешком един поглед.

Ако не го беше чула да говори, едва ли би го познала. Но сега веднага съзря профила, който познаваше като своя.

Деклан.

Беше напълно сигурна.

Беше се преобразил. Носеше очила с дебели рамки, които криеха голяма част от лицето му, и беше боядисал косата си почти черна. Пуснал си бе къса брада и мустаци, но беше той. Беше Деклан. Стоеше на пет-шест метра от нея и помежду им имаше няколко групички хора.

Извърна се бързо. „Веднага трябва да намеря Грифин“ — каза си тя. Но когато се обърна пак, Деклан излизаше. „По дяволите!“

Жената, с която разговаряше и която още не можеше да си спомни откъде познава, си взимаше хапки от подноса на сервитьора.

Трябваше да съобщи на Грифин. Не можеше да остави Деклан да се смеси с тълпата или още по-лошо — да си отиде.

Ще тръгне след него, няма да се приближава, все едно минава по коридора. После ще се втурне по стълбите да открие Грифин. Деклан беше на няколко метра пред нея, осветлението мъждееше, но все пак тя се молеше да не се обърне. Вървеше, забола поглед в края на панталоните му. Надяваше се да тръгне по стълбите към горния етаж. Тогава лесно щеше да открие Грифин.

Токчетата й чаткаха по мраморния под, сърцето й така блъскаше в гърдите, че Деклан можеше да го чуе. Можеше да подуши страха й.

И тогава, преди даже да мигне, той се обърна, събори я и я хвърли с такава сила в някакъв килер, че главата й се удари в стената.