Джанел Тейлър
Защото те има (14)

Четиринадесета глава

Грифин провери няколко пъти ключалките на входната врата, после външните щори на прозорците. Деклан трудно можеше да се прицели от улицата, но той не искаше да рискува. Едва към два през нощта легна до Айви. Тя спеше с разкъсаната рокля. Виждаше се прелестният улей между гърдите й. Загърна я нежно, после отиде до скрина и извади тениска с надпис: „Полицейско управление Ню Йорк“. Внимателно спусна ципа на гърба на роклята, изхлузи я, което си беше истински подвиг, като се имаше предвид, че тя спеше дълбоко. Опита се да не се заглежда в разкошното й тяло, в заоблените гърди, извивките на ханша. Бельото й беше черно. Извърна очи от дантеления триъгълник между краката, което също беше забележителен подвиг.

Внимателно й облече тениската, тя се размърда и той успя да я издърпа надолу. Стигаше до средата на бедрата й. Поне щеше да й бъде по-удобно. После легна до нея, облечен с тениска със същия надпис. Заслуша се в дишането й и спокойният ритъм го унесе.

Когато се събуди, минаваше девет и беше сам. Изплаши се, скочи от леглото и хукна към гостната. Олекна му, като видя Айви до плота в кухнята с кутия яйца и брашно пред себе си.

„Добре е.“

„Не, не е добре. Прави палачинки.“

Айви спа неспокойно с крака, ръце и глава метнати върху някоя част от тялото му и тогава се чувстваше добре. Но щом се размърдаше и го смушкаше в съня си с колене, си спомняше, че главното му задължение бе да я пази.

Нямаше намерение да й казва за среднощното позвъняване. Не виждаше причини да я тревожи. Деклан заплашваше нея, но всъщност се целеше в него. Престана да мисли за брат си и се загледа в жената, която шеташе в неговата кухня. Не беше свикнал да наблюдава подобна картина.

И как да не се зазяпа! Гледката не беше за изпускане. С неговата тениска изглеждаше страшно секси.

— Нали нямаш нищо против, че те преоблякох — попита той, усещайки, че гласът му трепна смутено. — Стори ми се, че роклята те стяга.

— Благодаря ти, при това толкова много, че ти правя палачинки, моите прочути палачинки. Прочути, защото са малко сбити и криви, но все пак — вкусни.

— Е, по-добре ли се чувстваш? Наспа ли се?

— Не особено добре. Все имам чувството, че случката в килера е била преди пет минути. Но няма де се оставя Деклан да ме манипулира.

— Чудесно, имаш дух! — похвали я той. — Не е лесно и те поздравявам.

— Може би няма да си толкова възторжен, като опиташ от моите световноизвестни палачинки.

Подхвърли в тигана една и тя се пльосна на плота до печката.

Грифин се разсмя:

— Ти я изяж.

Айви се усмихна.

— Но следващата може да се залепи за тавана. — Посочи кафе машината: — Кафето е почти готово. — Е, откъде ще започнем днес? — попита тя и подхвърли следващата палачинка успешно. — Лора ли ще разпитаме? Семейството й, приятелите. Или да започнем с Корнелия. Ще проучим списъка с гостите и ще разберем с кого разговаря Деклан на купона. Ще се съсредоточа и дано да проумея заедно ли бяха или просто бъбреха, нали знаеш как случайно се заговарят за изкуство непознати по приемите. Струва ми се…

— Айви, ще се спотаим за няколко дни. Ще накараме Деклан да си мисли, че сме се отказали да го търсим. Нека да се почувства спокоен. Така ще го подлъжем да се покаже.

— През това време ние какво ще правим?

— Ще ядем жилави палачинки — усмихна се той.

— Някакъв шанс да правиш ти палачинките? Цялата съм в масло и яйца. Отивам да си взема душ.

Грифин взе шпатулата, тя мина край него в тясната кухничка, докосна го леко и той целият настръхна. Направи палачинките, препече хляб и изпържи бъркани яйца и бекон.

Айви се върна в кухнята и както беше облечена с джинси, пуловер и леко гримирана, беше много красива. Той също отиде да се изкъпе, като си лапна пътьом парче бекон. Когато се появи отново, тя беше сервирала масата.

„Ето какво би било, ако живея с нея — помисли си той, после замръзна за миг при следващата мисъл: — Това пък откъде ми хрумна?“ Закусиха мълчаливо, което също беше приятно.

Не беше поглеждал сериозно на връзка с жена… след Саманта. А оттогава мина доста време.

Чу се звънецът на входната врата, Грифин се изправи веднага и извади пистолета.

— Кой е?

Мълчание. И после едва доловимо се чу:

— Джоуи.

Грифин прибра пистолета и отвори вратата. Момчето се свлече на колене хлипайки.

Грифин се наведе и го подхвана под мишниците. Помогна му да стане и да влезе. Момчето ридаеше истерично. Айви донесе от кухнята кутия с носни кърпички, остави ги на масичката и си отиде в стаята, а Грифин го настани на дивана.

Предполагаше, че са се случили две неща. Или бащата на Джоуи е починал, или Джулиана е скъсала с него. Явно не беше спал цяла нощ, защото под очите му имаше тъмни кръгове. Но не се беше се обадил на Грифин, което означаваше, че Джулиана е проблемът. Ако баща му беше починал, Джоуи щеше да му се обади, така се бяха разбрали.

— Поплачи си — прегърна го през раменете Грифин.

И Джоуи се разрида. Хлипа цели десет минути, бърса сълзи и сополи, без да е в състояние да говори. После заекна през сълзи:

— Нищо… не… разбирам. — Поемаше дъх на пресекулки. — Мислех… мислех… че ме обича.

Отново се разплака и се разтърси от ридания.

— Ти ли скъса? — попита кротко Грифин.

— Тя ме заряза — размаха ръка Джоуи пред зачервените си очи. — Спорихме цели два дни, защото аз искам баща ми да живее с нас, а Джулиана се опитваше да ме откаже от идеята и най-накрая заяви, че няма начин „да живее с някакъв тъп зеленчук“ и да избера — или баща ми, или тя. — Поклати глава. — Татко не е тъп и не е зеленчук.

Разплака се отново и скри лице с ръцете си.

Каква дилема! Да избира между баща си и момичето на своите мечти при положение, че баща му не бива да излиза от клиниката, където му е мястото.

Джоуи бе избрал баща си и беше направил правилния избор, защото тази беше истинската любов.

Той в момента обичаше истински само своя баща. Обичаше го, както той бе обичал безумно сина си. Първото място принадлежеше на бащата.

През следващите два часа Грифин щеше да обяснява всичко това на Джоуи, после щеше да го накара да проумее, че баща му се намира точно където трябва. След това с немалко усилия щяха да помогнат на момчето да осъзнае, че мястото му е у дома, при майка му и втория му баща и в училището, за да завърши гимназия.

* * *

— Не, не и не! — настояваше Грифин, а онези негови черни, много черни очи мятаха искри.

— Грифин, ще бъда заобиколена от полицаи — възрази тя също шепнешком с упорито вирната брадичка.

Шепнеха заради Джоуи, който поглъщаше втора закуска. Очевидно мъжете лекуваха разбитите си сърца с храна. Грифин и Айви, почти опрели нос в нос, се препираха, но тя беше решила твърдо да се наложи.

Той скръсти ръце.

— Не. Точка по въпроса.

Точка по въпроса ли? Айви разбираше, че Грифин Фарго смяташе себе си странно отговорен за нейната безопасност. Ценеше прекомерната му загриженост. Можеше да се пази и сама, но в спора премълча факта, че макар и да се перчеше, заподозрян убиец я завлече в един килер.

В случая нямаше да обикаля из Манхатън сама; Алана я покани да обсъдят някои „женски сватбени работи“. Приятелката й най-после бе платила булчинската си рокля и искаше да я изпробва за пръв път пред Айви. А беше време за проба и на тоалета на шаферката.

Интересното в случая бе, че Айви държеше много да се срещне с Алана. Искаше да прекара няколко часа в булчинския салон на „Ябълкова гора“, да пробва тоалети от тафта с фльонги на задните части, да охка и да ахка пред роклята на Алана, да немее от възхита пред диадемата и воала. Това поне беше нормално. Най-нормалното поведение, когато приятелката ти от детинство се омъжва. Много по-нормално, отколкото да се криеш зад гърба на детектив заради заплахите на един побъркан.

— Грифин, Джоуи днес има нужда от теб. А аз имам нужда от моята приятелка. „Що не, бе, човек“, както казват децата. Имам нужда да се почувствам нормална.

Той я загледа и като че ли разбра, че ръцете му са вързани. Тя не можеше да стои вечно заключена в неговия апартамент.

— Ще те проверявам на всеки час.

Тя се усмихна.

— Готово.

— На всеки час — повтори той. Без усмивка, разбира се.

— На всеки час — повтори тя. „Ние сме партньори.“

Те бяха партньори. С всеки изминал ден Айви все повече и повече проумяваше колко добре Грифин знае смисъла на думата. Успокояването на Джоуи бе красив, нагледен пример. Докато ги слушаше, си мислеше: „Ето, това е дефиниция за родител. Някой, който е винаги до теб. Някой, който те оставя да си поплачеш. Някой, който пази гърба ти, ако трябва да се изразя с езика на ченгетата.“

Грифин пазеше гърба на Джоуи. Пазеше и нейния. Само се надяваше, че той ще разреши на някого да пази неговия.

* * *

„Защо роклите за шаферки са толкова противни?“ — чудеше се Айви, докато оглеждаше рокля след рокля в булчинския салон. Нима бяха необходими тези огромни буфани? Ами огромната фльонга отзад и бялата лента точно през ханша?

„Ах, тази става!“ — извади тя дълга бледорозова сатенена рокля с гол гръб и с деликатни апликации от мъниста на талията и покрай подгъва.

— Откри ли нещо? — викна Алана от пробната.

— Абсолютен удар — отвърна Айви, като придържаше дрехата върху себе си и се оглеждаше в голямото огледало. — Идеалната рокля за твоята лятна сватба.

Алана подаде глава.

— Страшна е. Но ми се искаше да си избереш някаква ментовозелена с волани.

Айви избухна в смях.

— Гавриш се с мен, нали? Макар че с булките човек никога не знае.

— Не — отговори приятелката й абсолютно сериозно. Изведнъж се захили. — Гавря се, разбира се. Макар че моята братовчедка ме накара да нося точно такава рокля на нейната сватба. — Лицето й стана отново сериозно. — Айви, да не би тази сватбена суетня да те натъжава? Защото ако си тъжна, веднага отиваме да се тъпчем с пица.

— Изкушаваш ме, но никак не съм тъжна. Наистина. Преживях го. През какви фази минаваш, когато пристъпваш по пътека към олтара и изведнъж младоженецът — престъпник, сгоден за още не се знае колко годеници, избяга?

— Мисля си, че фазите ще бъдат най-различни форми на облекчение. — Алана подаде отново глава. — Е, готова ли си да видиш роклята, за която от седмици ти проглушавам ушите?

Тя разтвори завесите. Айви ахна.

— О, Алана! Зашеметяваща си.

Роклята беше ретро, но много красива. Нисичка, възпълна жена със сантиметър през врата се появи от шивашкото ателие.

— Ще подкъсяваме ли? Щом чуя ахкане, знам, че роклята е ощастливила някоя бъдеща булка.

Айви се загледа в образа на Алана в огледалната стена. Скъпата й приятелка изглеждаше точно като нея в деня на несъстоялата й се сватба. Спомняше си как сестрите й се суетяха около нея, а тя се възхищаваше от лицето си, което грееше от радост и надежда.

Цяло чудо бе, че Айви още имаше надежда. Деклан не успя да унищожи очакванията й, мечтите, стремежите й.

Шивачката се зае да набожда роклята на Алана и Айви излезе навън, за да се обади на Грифин, както беше обещала. Двамата с Джоуи щяха да ходят в спортния комплекс да поиграят баскетбол и да поплуват.

Беше прекрасно да чуе гласа му — дълбокия му глас, в който Айви се заслушваше в захлас. Поговориха няколко минути, Айви каза къде се намира и къде ще отидат след това. После прекратиха разговора, настъпи тишина и тя почувства отново, че той й липсва.

Върна се в салона. Шивачката беше привършила поправките по роклята на Алана и сега беше ред на розовата рокля от сатинирана коприна на Айви. След това двете приятелки много се забавляваха, докато избираха диадема и воал. „Колко е хубаво“ — мислеше си Айви, обсъждайки цвета на дантелата, като че ли е най-безгрижното същество на света.

Двайсет минути по-късно седяха в ресторанта на Луиджи и очакваха да им сервират огромна пица и салата „Цезар“.

— Айви — започна Алана с много сериозно изражение, — възхищавам се от поведението ти, когато Деклан те е нападнал. Успяла си да измъкнеш информация от него, без да го вбесиш. Добра полицейска работа.

Айви отпи от диетичната кола.

— Благодаря. Наистина ми беше необходимо да го чуя, защото се чувствах като най-негодното ченге на света: Да не усетя нищо през всичките месеци с Деклан! Къщата ми бе съсипана. Все едно съм сервитьорка или счетоводителка, а не полицайка.

— Откъде да знаеш, че Деклан води двойствен живот? — рече Алана. — Не бъди толкова строга към себе си, скъпа.

— Щях да заподозра нещо, ако бях пожелала да разбера или да помисля. Като например да не си затварям очите пред интереса на Деклан към мен. О, хайде да не се самозалъгваме.

— Айви!

— Защо се възмущаваш? За това, че се съмнявам дали толкова красив мъж наистина е бил влюбен в мен, или че е бил само една отрепка.

Алана сбърчи вежди.

— И заради едното, и заради другото.

— Не знаех, че е отрепка — прошепна Айви. — Не знаех, защото копнеех за неговото внимание. Копнеех красив мъж като него да се влюби лудо в мен и не обърнах внимание на червените флагчета.

— Дай пример — подкани я Алана, взимайки си чесново хлебче от панерчето, което сервитьорката донесе.

— Толкова силно беше влюбен, че прекарваше само две вечери в седмицата при мен. Толкова влюбен беше, че нито веднъж не предложи да живеем заедно, вместо да си стои в общежитието. Предпочиташе да спи със съквартирант, който сигурно хърка. Толкова влюбен беше, че избягваше да ходи с мен по събирания и купони, може би за да не се озове на едно място с куп ченгета.

— Айви, като се вземе предвид твърдението му, че е студент, оттам нататък поведението му беше логично. Естествено, че ще прекарва само две нощи през седмицата с теб. Естествено, че ще живее в общежитие, за да бъде близо до университета. Пък и кой мъж обича женски събирания и семейни тържества?

— Значи наистина вярваш, че инстинктът не ми е изневерил?

Алана взе ръцете й.

— В никакъв случай. Нищо подобно. И никой не мисли така, Айви. Освен ти може би. Така че оправяй се!

Айви се усмихна.

— Ще се оправя.

— И запомни едно нещо. Каквото и да се е случило в онзи килер, си се държала като полицай и си се предпазила да не бъдеш убита.

Айви се позамисли.

— Знаеш ли, ако Деклан искаше да ме убие, щеше да дръпне спусъка в онзи килер. В коридора нямаше никого, когато ме сграбчи.

Приятелката й потръпна и на Айви изведнъж й се яви видение, в което Грифин като хала тичаше из онази къща и я търсеше, и най-накрая я откриваше в килера.

— И какво иска той? — попита Алана. — Защо те заплашва и прави погром в къщата ти?

— Иска аз и Грифин да не му дишаме във врата, за да сваля спокойно богати жени, да си набере отново група годеници, да си бъде полигамен, да има тлъсти сметки и да бъде облагодетелстван при няколко тлъсти застраховки „Живот“.

Сервитьорката им донесе поднос с огромна пица.

— Ами ако надебелея и не вляза в сватбената си рокля? — ококори се Алана. — Но тази пица изглежда божествена.

Айви сервира в чинията си едно парче.

— Алана, от прогимназията носиш един и същи размер. Според мен ти си от онези, които изобщо не дебелеят.

Хранеха се и си разказваха разни спомени. Алана изреди кои съученици ще покани на сватбата си. Айви беше доволна, че има временна забрана върху темата „Деклан“. Но когато се нахраниха, приятелката й зададе въпроса, който не даваше мира и на Айви.

— Вярваш ли, че Деклан е казал истината за убийството на Дженифър Лесингтън?

Айви сви рамене.

— Не знам. Възможно е. Възможно е наистина да се е прибрал, да е открил трупа й, да се е паникьосал, че веднага ще бъде заподозрян и че двойственият му и тройствен живот ще излезе наяве. Тогава е фалшифицирал предсмъртното писмо и е избягал.

— Избягал е при теб — отбеляза Алана. — Ако той я е убил, според мен веднага щеше да напусне страната.

— Ако не е той, кой тогава? Това е въпросът. Някоя от другите му любовници ли? Може би е скалъпил писмото, защото е знаел кой е убиецът. Лора Фрозиър например. Или друга от неговите годеници, които тепърва ще узнаем кои са.

Или както Грифин й внушаваше, майка й. Айви знаеше, че тя иска най-после да я види омъжена за „момче от сой“, но всеки сценарий, свързан с нейната майка, изглеждаше недостоверен. Например вижда, че Деклан целува страстно Дженифър, проследява я до апартамента й, сдърпват се и се стига до убийството. Струваше й се невероятно. Но пък целият живот на Айви в момента беше такъв.

— Открихте ли някакви следи от жената на приема, която ти се е сторила позната? Онази, с която е разговарял Деклан.

Айви поклати глава.

— Партньорът на Грифин разпитва гостите, но досега нямаме следа.

Сервитьорката им донесе сметката, Айви направи опит да плати, но приятелката й я грабна от ръцете й.

— Аз черпя. За това, че дойде въпреки всичко, което ти се струпа. — Наведе се и я прегърна. — Обичам те, скъпа моя приятелко.

Айви също я прегърна.

— И аз те обичам. И честно, Алана, държа да чуя всяка отегчителна подробност, даже за украсата на пилешкия ордьовър.

Алана се разсмя.

— О, повярвай ми, ще бъда щастлива да те отегчавам, защото никой не иска да ме изслушва.

Излязоха от ресторанта. Мартенският въздух миришеше на пролет, което за Айви беше истинско чудо. Скоро пролетта щеше да разцъфне — време да се отърси човек от зимата… и от тежки проблеми. С малко късмет Деклан скоро щеше да бъде заловен.

Алана съпроводи Айви до колата и погледна часовника си.

— Моята така наречена майка по закон, или за по-ясно — свекърва, ме чака в апартамента на Ричард. Представяш ли си, цели два часа от непосредственото ми бъдеще ще бъдат посветени на китайския порцелан.

Айви се разсмя и прегърна приятелката си още веднъж. Божичко, колко беше хубаво да чуе отново своя смях.

— Тръгвай! Ще ти се обадя по-късно.

Алана й изпрати целувка, докато се отдалечаваше бързешком. Айви я гледа, докато не се скри зад ъгъла. Почувства тъга. Понякога нищо не можеше да замести женското дърдорене.

Погледна часовника си. След десет минути трябваше да се обади на Грифин, но не искаше да говори, докато шофира. Позвъни му. Той се обади още преди първия сигнал.

— Тъкмо се качвам в колата и тръгвам — каза тя. — В тайния апартамент ще се срещнем, нали?

— Да. Обади ми се, като пристигнеш.

Щом прекратиха разговора, почувства липсата му. Представи си го как прегръща Джоуи през раменете и как похапват пица. Джоуи бе извадил голям късмет с приятел като Грифин, който беше толкова отговорен, интелигентен и проницателен. Освен това притежаваше рядката дарба да се поставя на мястото на другия, за да разгледа нещата от негова гледна точка. Грифин разсъждаваше без всякакво предубеждение и…

— О, Айви — произнесе напевно женски глас. Айви се извърна сепнато, но не видя кой я повика.

В центъра на „Ябълкова гора“ беше много оживено, минаваха хора, но никой не й обръщаше внимание. Може би й се причуваше. Прибра телефона в чантата си, извади ключовете за колата и тогава пак чу името си:

— Айви, о, Айви!

Същата напевна интонация. Изведнъж една глава се подаде от вратата на близката жилищна сграда. Айви се помъчи да види жената, но тя изчезна.

Голямо чудо! Сигурно колега от управлението си правеше шега. Но гласът не й бе познат.

Айви изтича към входната врата, но преди да стигне дотам, жената изскочи и застана насред тротоара. Айви се стъписа и замръзна.

Още повече се стъписа, като разпозна в нейно лице жената от приема. Онази, с която Деклан разговаряше. Точно тя беше: права кестенява коса със средна дължина, на около трийсет и пет години. Облечена бе консервативно с тъмно палто, но беше твърде далеч, за да види Айви лицето й.

„Откъде, да му се не види, познавам тази жена?“ — си помисли и хукна към нея. Но тя се усмихна, обърна се и побягна. При следващия ъгъл свърна в улицата.

„Какво става тук?“ — чудеше се Айви.

Също зави и видя жената да тича и да се извръща постоянно, за да провери колко я е доближила Айви. Защо я вика, а после бяга?

— Спри! — извика Айви. — Спри и кажи защо ме викаш?

Жената продължи да препуска. След две пресечки пак зави.

„По дяволите! Дано не я изгубя…“

Айви зави след нея и се спря. Жената бе изчезнала. Огледа се трескаво на всички страни. Къде потъна?

— Не! Да му се не види — изрече гласно и се наведе, за да си поеме дъх. И тогава пак чу същият напевен глас да я вика:

— Айви, о, Айви!

Затича се по улицата, проверявайки всеки вход. Тази отсечка от Морли Стрийт беше застроена главно с жилищни сгради с евтини апартаменти. В някои от блоковете нямаше даже асансьор. Улицата беше сляпа и в дъното й имаше автосервиз. Айви познаваше много добре този квартал. Беше идвала няколко пъти при сигнали за разни нередности, но по принцип беше тих, работнически квартал.

Благодарение на улицата без изход жената нямаше да се изниже незабелязано, освен ако не беше жена — паяк.

— Айви. Айви Седжуик.

Айви спря и се обърна. Беше извървяла голяма част от уличката. Застана, ослушвайки се, за да долови и най-слабото движение или звук от дишане. „Къде се дяна? По дяволите!“

Забеляза крайчеца на палто, стърчащо от една притворена врата. Жената се криеше във входа на следващата сграда.

„Много добре, заклещих те, драга госпожо, която и да си!“

Айви се приближи на пръсти, готова да се нахвърли неочаквано.

Но осъзна, че попадна, или по-точно скочи, право в капан. Въпреки това смяташе, че може да си премери силите със силните ръце, които я завлякоха във входа, но ловджийският нож, опрян в гърлото й, беше друга работа.