Джанел Тейлър
Защото те има (1)

Първа глава

Булката седеше на стъпалата пред жилищната сграда, стискаше бял дантелен воал и плачеше. Беше тънка като тръстика, нямаше връхна дреха и човек имаше чувството, че доста силният мартенски вятър ще я отнесе. Раменете й се тресяха от ридания.

Айви Седжуик, обитателка на квартал „Ябълкова гора“, най-тузарския район в Ню Джърси, и нейният партньор Дан — полуидиот и фукльо — слязоха от полицейската кола и се запътиха към жената.

— Божичко! Я пък тая, ще речеш, че годеникът й й е теглил шута — промърмори той и дъхът му лъхна на чесън, както обикновено.

Айви го стрелна с поглед, това й стана навик, откакто преди месец бе принудена да работи в екип с този кретен. Предишният й партньор Том беше страхотен човек. Той се изкачи в служебната йерархия. Скоро щеше да дойде и редът на Айви. Детектив. Нейната мечта. И тогава нямаше да се налага да понася Дан с неговите умопомрачителни приказки на едро и да го гледа как нагъва наведнъж по половин дузина от прословутите понички.

— Лора Милър? — попита внимателно Айви. — Аз съм полицай Седжуик, а това е моят партньор полицай Дан Уилмър. Вие ли съобщихте за открадната булчинска рокля?

Жената скочи на крака, хубавите й сини очи бяха подпухнали и зачервени от плач.

— Откраднаха я от колата ми. Взех я от булчинския магазин, върнах се, изтичах у дома да завия кукичка на вратата на спалнята, за да не мете роклята пода, и когато се върнах да я взема от колата, беше изчезнала, както си беше опакована в калъфа. Що за хора! Кой би откраднал роклята на булката?

Тя пак се тръшна на стъпалото и захлупи лице в ръцете си.

Кой наистина? Айви си помисли за своята рокля, която висеше закачена на кукичка от външната страна на вратата на нейната спалня. Ако изчезнеше внезапно, Айви, абсолютно нетипично за нея, щеше да излезе извън себе си от гняв. Харесваше си роклята, харесваше й как се чувства облечена с нея. Принцеса за един ден! Айви не беше по тази част и щеше да бъде щастлива и с екстравагантен бял костюм с панталони, но майка й поде една от безбройните си речи как е чакала двайсет и седем години да види, че дъщеря й най-накрая е открила щастието, като че ли тя не е познавала щастието, преди да се сгоди с Деклан, и просто е длъжна да се облече с рокля като на филмова звезда.

Дейна Седжуик завлече дъщеря си едва ли не насила във всеки булчински салон в радиус от сто километра и Айви трябваше да признае, че да пробва рокли се оказа много по-забавно, отколкото бе очаквала. Влюби се в семпла рокля без презрамки от бял сатен с изящни апликации от мъниста на високата талия в стил ампир. Когато се погледна в огледалото, се изуми колко… прелестна изглежда, колко женствена. Почувства се като филмова звезда.

Но само докато не облече отново своята униформа, за да отиде на работа. Айви Седжуик, филмовата звезда. Звучеше смешно. Бяха изминали пет години, откакто завърши полицейската академия, а майка й все още смяташе, че дъщеря й „търси себе си“. Също така страдаше от заблудата, че Айви ще напусне работа след сватбата и ще се посвети на домакинството, за да осигури на съпруга си очарователен дом.

— Видяхте ли някой да се отдалечава тичешком, когато излязохте? — попита Дан, като едва сдържаше досадата си.

— Ако бях видяла, щях да го погна — изрече дрезгаво и заплашително Лора.

— С тези едва ли — разхили се той, вторачен в белите обувки на жената с десетсантиметрови токчета.

Лора изпухтя шумно.

— Мама ми заръча да ги нося колкото е възможно повече преди сватбата, та да ги разтъпча. А сега даже рокля нямам. Сватбата е в края на следващата седмица. Никога няма да мога да си купя друга рокля, колкото и извънредни смени да поема.

„Ах — помисли си Айви, — ето защо ми се струва толкова позната.“ Седна на стъпалото до нея.

— Работите в барчето на „Ябълкова гора“, нали? Постоянно се храня там.

Лора кимна.

— Работех на две смени, за да си купя роклята и този воал.

Айви и най-добрата й приятелка Алана Мур закусиха тази сутрин в претъпканото барче. Алана, полицай в полицейското управление на „Ябълкова гора“, работеше извънредно, за да посрещне разходите по своята сватба. Майка й бе починала преди години, а баща й беше бог знае къде. Годеникът на Алана беше лекар в местната болница, живееше там и още не печелеше много. Айви успя да спести една доста тлъста сума, но майка й настоя да плати за сватбата и Айви й бе много благодарна.

Тази сутрин, докато с Алана чакаха да им сервират закуската, им направи впечатление умението на Лора да се държи с различните клиенти — груб бизнесмен, нахални гимназисти, нетърпеливи възрастни двойки. Изумително беше как накара три-четиригодишни деца да кротуват. Те мятаха бъркани яйца по Лора и по минаващите сервитьори. Вместо да се ядоса, тя приклекна и попита с особен тон: „Хайде, момчета, да видим кой ще познае пръв. По колко чинии мога да нося с една ръка, без да ги изпусна?“ Настъпи благословена тишина за цяла половин минута. След това всяко момченце изрече предположението си. Две! Четири! Тринадесет! Лора изчезна в кухнята, децата се умълчаха, докато чакаха Лора, която се появи с по три порции на всяка ръка. „Видяхте ли, всички печелите!“ — похвали ги тя за радост на майката и им подаде по едно малко кубче на Рубик, от които явно имаше повечко за подобни случаи. След това всички посетители закусиха по-спокойно, а децата с изплезени от усилието езици въртяха разноцветните квадратчета.

— Искам всичко да бъде идеално заради татко — продължи Лора, бършейки сълзите си. — Болен е от рак и дните му са преброени. За него означава много да ме види омъжена за толкова добър човек и как започвам нов живот. — Тя подсмръкна и се поуспокои. — Всъщност не е чак толкова важно с какво ще бъда облечена, нали? — попита и погледна Айви. — Моята сватба е тържество на любовта. Приятелите, семейството ми ще бъдат с мен на този ден. Ето кое е важно.

— Повтаряй си го, сладурче — промърмори Дан, давейки се с противна кашлица. Той беше женен за трети път. Как беше успял да омае някоя жена да се омъжи за него, беше тайна за Айви.

Наложи се да смушка с лакът своя партньор в бирения му корем, за да не се сблъска с група тийнейджъри, препускащи със скейтбордове.

„Искам всичко да бъде идеално заради татко.“ Добре позната завист парна за миг Айви. Нейният баща, покойният Уилям Седжуик, никога не се бе вълнувал от бащинство, брак или преданост към друго човешко същество. Беше се оженил в Лас Вегас за майката на Айви след три дни познанство и седмица по-късно бе анулирал брака под претекст, че „бил пиян“. Никога не прояви никакъв интерес към Айви или към двете й по-големи доведени сестри — Аманда и Оливия.

Не проявяваше никакъв интерес допреди три месеца. Една ранна утрин, още преди слънцето да изгрее, в един най-обикновен делничен ден я изненада, като почука на вратата й.

— Татко! — изуми се тя, като го видя на мъничката си веранда. Баща й не беше идвал в нейната къща, която тя много гордо си купи — скромна, но с очарователен полегат покрив, над който се издигаше коминът за камината.

Почитаемият Уилям Седжуик, председател на акционерно дружество „Седжуик“ което купуваше и продаваше корпорации, носеше дебело черно палто, сив кашмирен шал и старомодна шапка. Напомняше й за Шон Конъри. Не се усмихна, нито пристъпи към нея да я прегърне, или поне да си подаде страната за целувка. Нямаше никакви любезности от сорта: „Изглеждаш добре, Айви.“ А защо не: „Каква прелестна къща.“ Айви не се съмняваше, че Уилям Седжуик, чийто дом се намираше до Сентрал Парк, ще презре „Ябълкова гора“ с нейните малки, спретнати къщи на хора от средната класа.

Айви погледна зад него към черната лимузина, паркирана пред дома й. Имаше шофьор, който се бе зачел във вестник.

Баща й я погледна право в очите.

— Трябва да обсъдя един много сериозен въпрос с теб.

Айви не успя да се сдържи и се разсмя. Не беше сметнал почти спукания й апендицит, когато беше на четиринадесет, за сериозен въпрос. Не я посети в болницата, докато лежеше там, въпреки че събра кураж да му се обади в кантората. Секретарката обеща, че ще предаде съобщението. Той нито дойде да я види, нито изпрати картичка. Майка й започна да се обажда в дома и в офиса му, докато той не отговори, и отговорът му гласеше: „Нали не е умряла? Тогава едва ли е сериозно. Ако не ме оставиш на мира, ще се обърна към полицията.“

— Сериозен въпрос ли? — повтори Айви. — Че какво ли е толкова сериозно за теб, та да…

— Не се омъжвай за Деклан Маклин — прекъсна я той.

Айви посърна. Деклан работеше на половин работен ден в акционерно дружество „Седжуик“, докато не го уволниха два-три дни преди появата на баща й. Майка й беше стара приятелка на покойната майка на Деклан, е, всъщност по-скоро позната. Няколко месеца преди да загине при автомобилна катастрофа, майката на Деклан, възползвайки се от връзките си с Уилям, му се бе обадила и го бе помолила да приеме на работа сина й. Срещнаха се на един от безбройните приеми на майка й, на които Айви никога не ходеше, но този път майка й успя някак да я подмами, за да се запознае с Деклан, а когато чу, че работи в компанията на баща й, се заинтригува още повече. Отчуждението между нея и баща й нямаше да се задълбочава, даже може би щяха да се сближат.

Айви бе потреперила, тъй като зимната утрин беше студена, а тя стоеше на вратата само по униформа.

— Заповядай, влез — покани го тя.

Уилям не помръдна.

— И тук става. Ще ти отнема само няколко минути.

„Много важно“ — помисли си Айви ядосано.

— Откъде знаеш, че съм сгодена? — попита тя. Не му се обаждаше, за да споделя с него радостни новини. Опитът я беше научил.

— Майка ти ме информира естествено — отвърна хладно Уилям. — Искаше „да бъде сигурна“ че ще поема разноските по сватбата, дори спомена хотел „Плаза“ като особено подходящ за целта.

Лицето на Айви пламна. Като че ли се е надявала или пък е искала Уилям Седжуик да плаща за нейната сватба!

— Аз…

Той вдигна ръка и я прекъсна:

— Както казах на майка ти, и един цент няма да изхарча за сватбата. Деклан Маклин е неприемлив избраник. Не бива да се омъжваш за него, Айви. Трябва веднага да скъсаш с него.

Неприемлив избраник. Да, бе! Защото е студент на трийсет години. Защото работи на половин работен ден в акционерното дружество на нейния баща на най-ниската степен в служебната йерархия като младши анализатор и това не е достатъчно достойно. Защото не е богат. Защото произхожда от старо аристократично семейство, отдавна разорено. Уилям Седжуик беше новобогаташ. Уважаваше спечелените пари, а не наследените. А за Деклан с неговата половин заплата едва ли можеше да се каже, че изобщо има пари. Даже живееше в общежитие и спеше в една стая със съквартирант. Деклан си намери работа почти веднага в друга корпорация при същите условия.

Уилям трепна изведнъж от болка и стисна реверите на палтото си.

— Татко? Какво ти стана?

„Татко.“ Никога не го наричаше така.

Върна си хладнокръвието почти веднага, но Айви виждаше, че го боли.

— Не се омъжвай за него, Айви — повтори отново баща й.

И както обикновено очите му не изразяваха никакви чувства. Все едно дали й казва да купи бял хляб или многозърнест, защото е по-здравословен. Но вероятно такъв си беше Уилям. Вероятно в характера му нямаше нюанси.

Не, имаше. Беше накарал три красиви жени — майките на Айви, Оливия и Аманда — да се влюбят лудо в него. Без да става въпрос за безбройните други жени. Пък и беше много богат. Айви обичаше майка си, но тя ценеше главно парите. Майката на Деклан беше твърде горда, за да говори за финансовото състояние на семейството си. Айви все още не си беше дала труд да я осветли по въпроса. Като си даваше сметка какви са чувствата й към Деклан, колко е влюбена, се питаше как е могла изобщо майка й да се омъжи за Уилям. Мъчеше се да си я представи — млада, красива, с Уилям в някакъв тежкарски хотел в Лае Вегас, където той залагал, без да му мигне окото, и както твърдеше майка й, спял с още три други жени — стриптийзьорки, камериерки, без значение, щом са хубавички. Мъчеше се да си представи как майка й влиза в техния апартамент и го сварва с друга жена. Уилям й маха с досада да се разкара, когато тя ахва.

И все пак се е омъжила за него същата нощ! Само няколко часа след като той бе правил секс с друга жена в тяхното хотелско легло. Сълзите на майка й и бутилката скоч на Уилям довели до импровизирана венчавка в сватбен параклис, отворен през цялата нощ, с абсурдното име „Вечният хазарт“.

Отвратително.

След седем месеца се бе появила Айви. Което обясняваше защо нейната майка се бе омъжила за Уилям въпреки всичко. А той беше анулирал брака след седмица. Според майка й Уилям Седжуик беше видял за пръв път Айви на седем години — седем! — и то само защото държеше потомството му да се събере за лятната ваканция в неговата вила в Мейн. Там тя се запозна с двете си по-големи сестри — поразително красивата и невъзможно милата Оливия, с нейната светлоруса коса и прасковен тен. И Аманда, отгледана от бедна майка в един от крайните квартали на Ню Йорк, с невероятно чувство за собствено достойнство, което Айви забеляза веднага, макар че беше едва седемгодишна.

Айви си спомняше колко много се бе развълнувала от поканата, тъй като най-после щеше да се запознае с баща си и той щеше да я хване за ръчичка, и щеше да почувства любовта му. Едва когато стана на четиринадесет-петнадесет години осъзна, че той не обича нито нея, нито сестрите й. Именно нейната майка й отвори очите, заявявайки ядосано, че на баща й не му пука за нея, че кани нея и „онези момичета“ във вилата си всяко лято само защото неговият завеждащ връзки с обществеността го е посъветвал, че когато го интервюират за личния му живот от „Форбс“ или от „Ню Йорк Таймс“, тези ваканции ще се приемат от обществеността благосклонно.

„Освен всичко останало, милиардерът Уилям Седжуик е любящ баща и прекарва всяко лято по две седмици със своите три дъщери във вилата си в Мейн, където в пълна идилия ходят на риболов с лодка и си устройват пикници…“

Да, бе!

„Момичета, нищо не може да се сравни със свежия въздух в Мейн“ — заявяваше всяка сутрин Уилям. И всъщност това беше всичко, което казваше през целия ден, преди да отиде да играе голф или да обядва с познати. А на следващата сутрин повтаряше същата фраза. Достатъчно бе да се отбележи, че сестрите Седжуик ни най-малко не се сближиха с техния равнодушен баща по време на двуседмичните летни ваканции. И все пак беше нещо. Нещо, което внушаваше на Айви чувството, че е „нормална“ като всички други момичета.

Баща, който смяташе, че тя не бива да се омъжва за своя годеник, но не искаше да обясни по каква причина. Както и да е, причината бе очевидна. Деклан, студент в икономически институт, неквалифициран служител, уволнен естествено впоследствие, не е достатъчно добър за дъщерята на Уилям Седжуик. Защото какво би отговорил на въпроса: „Та за кого се омъжва дъщеря ти?“ Всъщност Уилям Седжуик изобщо не го беше грижа за кого ще се омъжи Айви.

Изпъна се като войник пред баща си. „Ще се омъжа за Деклан — беше му отвърнала предизвикателно. — Обичам го и той ме обича, и друго не ме интересува.“

Баща й беше трепнал отново като от болка и шофьорът бързо беше изскочил от черната лимузина. Уилям се беше запътил към колата и преди да се качи, се беше обърнал към нея още веднъж: „Не се омъжвай за него, Айви!“

Тогава за последен път видя баща си. Няколко седмици след този случай той почина от инфаркт и от усложнения вследствие на заболяване от рак, за което никой не подозираше. Отиде си преди няколко месеца и Айви още се надяваше, че един ден ще изпита скръб. Често се питаше дали не е бездушна, но с времето все повече се убеждаваше, че не може да обича и да скърби за камък. А баща й беше и винаги е бил точно такъв — студен като камък.

Бибипкане на клаксон сепна Айви. Тя изтича до полицейската кола, взе дебел вълнен пуловер, върна се при Лора и я наметна.

— Права си, Лора — каза й. — Няма значение с какво ще бъдеш облечена. Но знам откъде да вземеш съвсем безплатно разкошна, бяла, булчинска рокля… след три дни.

Лора се оживи:

— Откъде?

— Аз ще се омъжа в събота вечер — продължи Айви. — В неделя роклята няма да ми трябва.

Всъщност вече я беше предложила на Алана, но приятелката й имаше съвсем различен вкус, и обезумя по рокля във викториански стил с дантела на врата и с буфан ръкави. Беше я взела на изплащане и всяка седмица внасяше по двайсет и пет долара.

Лора остана с отворена уста.

— Ще ми дадеш твоята рокля!

Айви кимна и се усмихна.

— Какво да правя с нея? На химическо чистене ли да я дам и после да я прибера дълбоко в гардеробната, за да я пазя през следващите двайсет пет години за дъщерята, която може да имам, а може и да нямам, и която може да пожелае да я облече, но може и да не пожелае?

Другата жена прехапа устни.

— Но как така ще ми дадеш роклята си? Това е невероятно! Толкова е мило! Даже ми се струва, че носим един и същи размер — добави тя, хвърляйки поглед на тънката фигура на Айви.

— Е, дори да се наложат някои бързи поправки — каза Айви, — ще имаш красива рокля. Ще я оставя в бара, където работиш, около десет сутринта в неделя.

— Наистина ли? — попита отново Лора и цветът на лицето й се върна. — Не мога да повярвам.

Айви се усмихна пак.

— Радвам се, че имам тази възможност.

И наистина се радваше, макар че се зачуди дали няма да й се прииска да пази роклята за дъщерята, която я се появи, я — не. Вероятно не беше сантиментална или склонна към носталгия. Пък и семейните спомени на Айви за майка й не бяха кой знае какви. Дейна Седжуик не беше привързана към своите родители. Те бяха починали рано — Айви още беше дете. Понякога си мислеше, че трябва да се потруди по-усърдно, за да се промени, да стане девойка, която дипли в ракла чеиз и която къта семейни ценности, особено ръчно изработени.

„Ти си такава, каквато си — все повтаряше Деклан. — И си прекрасна.“ За нея това беше достатъчно. Коя е и накъде се е запътила — за ужас на баща й означаваше бъдеще с Деклан Маклин.

Докато отиваха към полицейската кола, Дан каза:

— Дано на сватбата ти не се сблъскам с теб на дансинга и не залея роклята ти с бира. Така стана на сватбата на братовчедка ми Ани. Леле, човече, нервира се страшно!

„Кой е включил Дан в списъка с гостите? Да не забравя: стой по-далеч от партньора си на сватбата“ — си помисли Айви.