Джанел Тейлър
Защото те има (15)

Петнадесета глава

— Всичко е заради теб — говореше жената в ухото й, докато я влачеше към дъното на коридора. Дъхът й миришеше на мента, като че ли дъвчеше дъвка.

Айви се напрегна, за да свърже лицето с гласа, но нищо не се получи. Беше виждала жената някъде един или два пъти, може би в банката, където рядко ходеше. Сигурно щеше да я познае, ако се сетеше къде я е срещала.

„Стегни се, момиче, не губи самообладание — говореше си. — Само за ножа внимавай!“ При най-малкото движение щеше да се наниже на острието му, а пък изглеждаше добре наострен.

— Какво се е случило заради мен? — попита Айви, като се стараеше да говори самоуверено.

— Затваряй си устата — беше единственият отговор, придружен с убождане в шията.

Айви изохка, като усети острата болка и лепкавата кръв, рукнала от раната.

Намираха се в един от блоковете без асансьор. Айви се зачуди дали жената живее тук. Миришеше на пържен лук. Айви мразеше тази миризма. Най-неочаквано се сети за майка си и си представи как Дейна Седжуик готви любимото си ястие — черен дроб с лук, което за нея бе повече от отвратително. Дъхът на нейната нападателка смърдеше още и на алкохол.

От един от апартаментите на партера работеше телевизор. „Някакво интервю“ — помисли си замаяно Айви.

Жената влачеше Айви към зеещата черна дупка, която навярно водеше в подземието. Стигнаха до стръмното стълбище.

— Всичко е заради теб, богата кучко! — озъби й се жената.

„Богата кучка ли?“

— Какви ги говориш? Коя си ти? — попита Айви с твърд, но не враждебен тон.

— Какви ги говориш? Коя си ти? — имитира я напевно жената и лицето й се изкриви от злоба.

Застана зад Айви и притисна пак ножа към шията й, преди да я блъсне в зейналата черна дупка. Айви се претърколи и тупна тежко на циментовия под. Последното нещо, което чу, преди да потъне в мрак, бе шушненето на парния котел.

* * *

На път за клиниката на Първо Авеню Грифин почувства, че не му стига въздухът, което се появяваше при всяка негова визита. Ако ефектът на болничното заведение върху него бе такъв, чудеше се какъв ли е за дете като Джоуи. Уж беше пълнолетен, но си оставаше дете.

Очевидно беше.

Малко баскетбол в спортния салон, повечко хапване, разходка, зяпане на хокей на лед, и планът на Грифин за деня бе изпълнен. Джоуи взе да схваща, не без да се възгордее донякъде, че баща му означава за него повече от когото и да било или каквото и да било, в това число и от една жена. И след като съответната жена предпочете своите желания пред тези на Джоуи, за него също не беше проблем да се съобрази със себе си, а не с нея. И двамата се съобразиха със себе си. На осемнадесет и деветнадесет години направиха правилния избор.

„Браво на нас! Само за два часа и половина стигнахме дотук!“

Но разрешението на въпроса къде ще живее бащата на Джоуи не беше толкова леко. Джоуи още не бе убеден, че се грижат за баща му в клиниката по-добре, отколкото той би вършил цялата работа.

Момчето не беше съвсем наясно каква е „работата“. Очевидно при всекидневните си посещения през последните два месеца е бил под влияние на тъжната ситуация, на изчезването на самоличността на баща му и не се е замислял за грижите, които се изискват. Грифин си мислеше, че Джоуи трябва да си даде сметка как персоналът обслужва пациентите. Че въпросът не опира до намиране на апартамент, където да прибере баща си, и наемане на болногледачка, която и без друго няма да може да си позволи.

Влязоха в болницата и той погледна часовника си. След десет или най-много след двайсет минути, ако има задръстване, Айви трябваше да позвъни. Имаше достатъчно време да минат през рецепцията и Джоуи да остане насаме с баща си, докато говори с Айви.

Гласът й звучеше добре, когато се чуха. Стори му се щастлива, като че ли срещата с нейната любима приятелка беше лек.

И после осъзна, че я бе изолирал прекалено. Наистина я пазеше, но да я лиши от приятелите и семейството й след всичко, което преживя, изглежда нанасяше повече вреда, отколкото полза. Беше забравил какво е семейство, какво са приятели. Какво е да чувстваш нужда от някого.

Неприятно му беше, че тя е далеч, че ги дели цял един град, дори да беше на двайсет минути път с кола. Само веднъж да се прибере невредима в апартамента на баща си, всъщност в нейния апартамент, напомни си той, повече нямаше да я пусне да излезе сама.

Докато вървяха към рецепцията, окичена със съобщения и съответното меню за деня, мъчителни спомени нападнаха Грифин. Спомни си последния път, когато го видя.

Беше вече мъртъв. Смазаният му труп лежеше върху скелето, опасващо втория етаж на сградата. Баща му беше скочил от четвъртия етаж — напълно достатъчна височина, за да си счупи врата, каквато явно е била целта на Фредерик Фарго. Бил ли е ясен умът му в онзи момент, този бе същественият въпрос. Неговият лекар смяташе, че е бил с ясно съзнание, когато е скочил. Случваше му се през шестте месеца, докато беше хоспитализиран. Мимолетно проясняване. През няколко часа. Веднъж на няколко дни.

Грифин с часове бе търсил Деклан. Не беше сигурен дали е получил съобщенията, които му остави на разни телефони. И тогава, две седмици след погребението, Деклан остави съобщение на телефонния му секретар:

„Радвам се, че старият негодник се е отървал от жалкия си живот.“ Толкова.

Грифин се отърси от спомените за баща си и Деклан, разписаха се с Джоуи на рецепцията и се запътиха към стаята на баща му. Грифин беше свикнал с етажа, където се намираше. Миризмите на лизол, белина, медикаменти и цветя му бяха познати. Толкова много цветя имаше в стаите и по коридорите, че му бе чудно защо навсякъде не мирише на нацъфтяла ливада. Хората носеха цветя и домашен кейк. Грифин винаги се прибираше вкъщи с подарен от някого кейк. Това му действаше странно успокоително.

Бащата на Джоуи, Хари, настанен на инвалидния стол до прозореца — любимото му място — се взираше навън. Извърна се, когато момчето влезе и поздрави както обикновено:

— Хей, дядо!

Когато Грифин за пръв път срещна Джоуи, момчето беше готово да се разридае, но сега взимаше своеобразния поздрав като доказателство, че баща му е добре. Означаваше още, че не е превъзбуден. Очевидно е бил отгледан от баба си и дядо си и е обичал много дядо си. По тази причина бе добре за Джоуи да бъде объркван точно с тази личност.

След двайсет минути Грифин се усети, че неговото постоянно взиране в часовника може да притесни Джоуи, затова излезе в коридора. Айви закъсняваше с обаждането. Трябваше да се е прибрала преди десет минути, дори и да е имало задръстване.

Позвъни на мобилния й телефон. След пет позвънявания се включи гласова поща. А това означаваше, че телефонът е в ред, но няма кой да се обади.

Побиха го ледени тръпки.

„Сигурно паркира и не може да се обади“ — помисли си. Даде й още пет минути и пак позвъни. Същият резултат. Не се обади. Нещо не беше наред.

Грифин намери телефонния номер на Алана, позвъни й и тя се обади веднага. Била се разделила с Айви до колата й само минута преди Айви да говори за последен път с Грифин.

„Къде е?“

* * *

Айви отвори очи. Пронизаха я болки в глезена и в главата. И какво…

И тогава си спомни. Жената. Сутерена. Стълбището.

Лежеше на циментов под. Краката й бяха вързани с въже. Сутеренът беше тъмен. Само една мъждива крушка светеше.

Сама ли беше? Или и нейната нападателка беше тук?

Айви се сгърчи от остра болка, когато се опита да седне, за да развърже краката си. Защо краката й бяха вързани, а ръцете — не?

— Давай, тъкмо ще се скапеш, докато се мъчиш с възела на краката, и ще ме улесниш, принцесо.

Айви се заоглежда трескаво, но жената сигурно се спотайваше някъде.

— Кажете ми, моля, коя сте и какво искате?

— Колко сме учтиви! Предполагам, че се дължи на възпитанието в първокласни училища. Даже в безнадеждно положение казваш „моля“.

Гласът потреперваше от злоба. Жената мразеше Айви, това бе ясно. Но защо?

Когато видя брюнетката на приема, остана с впечатление, че работи с Деклан, че е негова съучастничка в измамите. Но нямаше представа до каква степен е свързана с него. Дали пък не беше някоя от любовниците му? В такъв случай защо нарече Айви „богата кучка“. Богатите жени по принцип не употребяваха този израз.

Употребяваха го онези, които негодуваха срещу социалното си положение.

— Не се учудвам, че не ме помниш, независимо колко услужлива съм била към теб.

Думите бяха придружени с ритник в бедрото на Айви. Тя изскимтя от болка. Даже не я чу кога се е приближила. Значи е била зад нея, някъде зад котела.

— Ама такива сте вие — продължи жената. — Нас не ни забелязвате. Хората, които работят, за да си изкарат прехраната.

— Аз съм полицай, а не Парис Хилтън — каза Айви. Ако налучкаше как да разговаря с това психо, имаше шанс да се измъкне жива оттук.

Силен ритник в ребрата беше отговорът на жената. Айви я заболя ужасно.

— Казвам се Гретхен Блек. Но името ми едва ли ти говори нещо. Но като ти кажа, че аз съм жената, която изтърбуши трогателната ти къщурка и ти написа заплахите, ще ти светне.

Е, поне тази мистерия се разбули.

Айви напрягаше паметта си. Нямаше никакъв спомен къде е срещала тази жена. „Гретхен Блек — повтаряше си тя. — Чувала съм името. Къде?“

— Мисли — подигра я жената. — Но няма да се сетиш.

— Тогава защо не ми кажеш — попита Айви, защото й дойде до гуша от увъртанията на тази откачена.

— Готово, ще ти подскажа. Слушай внимателно: „Добре дошли в компанията «Седжуик». С какво мога да ви бъда полезна?“

Гласът й за миг се промени от зъл и груб в професионално любезен.

„Ах! Разбира се!“ Ето къде я бе виждала. Веднъж бе отишла при Деклан в офиса на „Седжуик“ в Манхатън и тази Гретхен Блек обслужваше рецепцията.

— Сигурно пак не си спомни за мен Айви с навирения нос — добави лудата. — Дойде да търсиш Деклан Маклин. Казах ти, че е на среща със заместник-началника на неговия отдел и че скоро ще се освободи. А пък ти ми повярва като идиотка. Накарах те да чакаш цял час. Идиотка.

Айви си спомни. Тогава беше страшно изнервена, че е принудена да влезе в сградата, където работеше баща й, въпреки че отиваше на етаж, различен от онзи, където се помещаваше кабинетът на президента, председателя, шефа на всички, или там каквато бе титлата на баща й. Но щом излезе от асансьора, й дойде наум, че отива при Деклан, който нямаше нищо общо с баща й, и се отпусна.

Спомняше си също така разговора със служителката на рецепцията, понеже изпадна в доста неловка ситуация.

— Добре дошли в компанията „Седжуик“. С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя с професионална интонация.

— Добър ден — отвърна Айви. — Имам среща с Деклан. Маклин. Той ме очаква.

— Вашето име.

— Айви.

— А фамилното?

Тук Айви засече. Беше странно да отговори, че е Седжуик, след като компанията се наричаше „Седжуик“.

— Седжуик — изрече най-накрая.

— Седжуик ли? Като Уилям Седжуик!

Айви кимна, стана й неудобно, а служителката се усмихна и каза:

— Сигурно така се чувства Джон Кенеди младши, когато излита от летище „Джон Кенеди“.

— Как да кажа, не съм от категорията на Джон младши.

Тогава жената се усмихна, доста пресилено, спомни си сега Айви, и я информира, че Деклан е на заседание, което скоро ще приключи.

Деклан беше я поканил на обяд в Манхатън. Според него би било добре да види офисите в компанията на баща си и да се увери, че това е просто бизнес, а не някакъв замък с крепостен ров и бойни кули, както си го представяше тя.

По едно време Айви бе осъзнала, че седи на стол в приемната вече четирийсет и пет минути, и беше обърнала внимание на жената. Тя се бе обадила в заседателната зала и след кратък разговор с Деклан беше съобщила, че след още петнадесет минути ще се освободи. „Ще почака ли?“

Естествено, че ще чака. След още половин час Айви каза на чиновничката, че трябва да тръгва. Беше на работа и имаше половин час път до „Ябълкова гора“.

Деклан направо се съсипа от извинения същата вечер по телефона и за да се реваншира, обеща да я заведе на вечеря през уикенда, но сега Айви си спомни, че тя готви, защото той си бе навехнал китката, докато играел тенис с важен клиент.

Да, бе! Как не!

— Беше направо шеметно да те гледам как се гърчиш цял час на онзи неудобен стол и чакаш ли чакаш! — разкиска се жената. — Забавлявах се страшно. — Показа се иззад парния котел и взе да обикаля около Айви. — Толкова си тъпа!

Айви пренебрегна последната забележка, но за сметка на това не изпускаше от очи ножа на Гретхен. Трябваше да бъде хладнокръвна.

— Тогава Деклан работил ли е изобщо там?

— Почти не. Той нямаше представа от работата. Известно време изнудваше един от младшите анализатори да му върши работата. На Деклан му дай да мами.

— Помагала си му, предполагам.

Жената заби поглед в нея с присвити очи.

— Знаеш ли какво се случва, когато предполагаш най-надменно, Айви с вирнатия нос? Ставаш за смях. — Разсмя се весело, но веднага пак се смръщи. — А пък аз не обичам да ставам за смях.

Божичко, тази беше луда! Напълно смахната.

— Но правилно предположи — продължи тя, целейки се с ножа в Айви. — Помагах му. Искаш ли да чуеш защо?

— Защото си го обичала ли? — изрече кротко тя, като се надяваше, че ще я омилостиви.

Но с въпроса си спечели само още един ритник, този път в крака. Айви се сгърчи от болка. С тези похвати щеше цялата да се покрие със синьо-черни петна.

— Обичам, Айви вирнатия нос, не обичала. Забрави миналото време. Твоята връзка с Деклан е минало.

— Но сигурно знаеш… — поколеба се, защото не можеше да прецени в момента кое ще предизвика силен ритник или нещо още по-лошо.

Гретхен се вторачи в нея.

— Какво да знам? Че Деклан се мотае и с други жени ли? Голямо чудо! Той не ги обича. По-важното е, че се отървах от онази, която обича.

Айви замръзна. Да не би да чу признанието й, че е убила Дженифър Лесингтън? „Говори, Айви — насърчаваше се тя, — и внимавай!“

— Значи ти уби Дженифър — отбеляза съвсем невинно.

В очите на жената зърна объркване.

— Дженифър ли? Тази глупава повлекана ли? Беше тъпа като говедо. Не, не съм убила Дженифър. Имах такъв план, но някой друг го изпълни вместо мен.

— Кой?

Гретхен сви рамене.

— Деклан ли? — предположи Айви. Предположението й докара поредния ритник в крака.

— Тъпа кучка! Деклан не може и муха да убие.

Айви потърка брадичката си.

— Не знаеш ли кой уби Дженифър?

— Не ми пука кой е убил Дженифър. Но това смешно убийство разреши моя проблем.

— Твоят проблем… да се избавиш от онази, която той обича, ли е?

Жената кимна.

— Опитах се да ги накарам да си издерат очите, но не се получи. И тогава за мое най-голямо учудване всичко стана като по поръчка. Странно как се подреждат нещата! Какво!

— Ами боят? — попита Айви. — Кой трябваше да си дере очите.

— Кои, скъпа. Жена с твоите претенции би трябвало да знае как да употребява правилно местоименията.

„Божичко!“

— Кои трябваше да се сбият? — опита пак Айви.

— Оная другата никаквица Лора Фрозиър и Дженифър. Наредих Дженифър да хване годеника си, когато езикът му беше чак в гърлото на Лора.

Айви ахна.

— Значи е бил влюбен в Лора! Опитвала си се да се отървеш от Лора, като настроиш Дженифър срещу нея, така ли? Смятала си, че Дженифър ще се вбеси, като ги види, ще вдигне скандал на Денис, както мисля, че се е наричал, и ще осуети намеренията му към Лора, която е била убедена, че е единствената и неповторима любима на Деклан.

— Ти си безкрайно тъпа — присмя й се Гретхен и размаха ножа, за да бъде по-убедителна.

Какво пропускаше Айви?

— Ти си оная, която Деклан обичаше.

Айви вдигна изненадано вежди.

— Мен ли?

— Беше влюбен в теб. Мислеше, че си солта на земята, или там каквото значи това тъпо клише. Сладка, добра, знаеш да правиш мили очи. Дали пък мъжете не правеха мили очи?

Тя като че ли се замисли за миг.

— Не разбрах как щеше се отървеш от мен, ако накараш Лора и Дженифър се сбият — каза Айви.

— Намерението ми беше да предотвратя сватбата ти с Деклан.

Гретхен говореше врели-некипели.

— Щом си искала да ни разделиш, защо просто не си подредила нещата така, че да науча за другата връзка на Деклан? Даже в множествено число е по-вярно.

Ботушът на жената се заби право в корема на Айви. Тя се преви на две и повърна кръв. Падна на една страна. Виеше й се свят, повдигаше й се.

Гретхен застана до нея, после коленичи и опря ножа до шията й.

— Да не си посмяла да говориш по този начин за Деклан. Като че ли е някой измамник.

Притисна ножа, за да пусне кръв, и лепкавата вадичка се стече по шията на Айви.

Понеже ръцете й бяха свободни, можеше да се опита да избие ножа, но с вързани крака нямаше как да избяга и рискуваше да бъде убита. Това психо се вживяваше в ролята си.

— Деклан те обичаше — каза Гретхен. — Ако подредях работите така, че да разбереш за Дженифър и Лора или за другите, ти щеше да го зарежеш. Поне така си мислех, като знам как те баламосваше, че си единствената и неповторима.

— Нали точно това си искала — да го зарежа?

— И да остане с разбито сърце! — поклати глава тя. — Когато обичаш някого, не искаш сърцето му да бъде разбито. Бях намислила да уредя бой между двете уличници, полицията да го погне и той да бъде принуден да напусне страната. Щеше да ме вземе със себе си, защото аз съм дясната му ръка.

— Но боят не се състоя. Отишла си у Дженифър с намерението да я убиеш ли?

Пак не виждаше смисъл. По този начин нямаше да постигне целта си. Или поне така заключи Айви. Мисълта й взе да се върти в кръг.

— Ако бях убила Дженифър, щяха да заподозрат него. Щеше да се размине с женитбата със своята скъпоценна Айви вирнатия нос. Щеше да му се наложи да отлети надалеч. Щеше и мен да вземе, както вече отбелязах.

„Ах! Добре!“

— Но ти каза, че не си убила Дженифър.

„Кажи кой“ — помоли се мислено Айви.

— Не знам. Както отивах към блока, някой излезе оттам. Възрастна жена струва ми се. Със слънчеви очила, шапка и дълъг бял шлифер. Кой носи бял шлифер преди Деня на загиналите във войните? Ама наистина!

Кръвта във вените на Айви се вледени. Бял шлифер. Жена на възраст.

Майката на Айви имаше нов бял шлифер. Дълъг. Беше го обличала няколко пъти въпреки студеното мартенско време.

Майката на Айви беше убила Дженифър Лесингтън.

„О, Господи, не, не, не? Мамо!“

Но имаше смисъл. Майка й сигурно е видяла Дженифър и Деклан. Може би са се целували. Проследила е Дженифър до апартамента й. Само снимките биха вбесили майка й. И вместо да вдигне скандал на Деклан или да каже на Айви, сграбчила е Дженифър и е разбила главата й в стената.

Не беше възможно. Майка й не би сторила подобно нещо. Но проблемът бе, че изглеждаше способна да го извърши. Даваше мило и драго да види Айви омъжена за Деклан — богатия, изискан син на нейната скъпа покойна приятелка, която вероятно му бе оставила пари.

Не. Беше налудничаво. Нейната майка не беше убийца.

Тогава защо й се струваше възможно?

Къде беше майка й сутринта, когато е била убита Дженифър? Обади се на Айви много рано. Около седем. Настояваше да дойде с нея в кантората на адвоката на Уилям, за да вземат писмото със завещанието. Когато Айви й отказа твърдо, тя взе да дърдори за това как ще се разкраси за сватбата на дъщеря си. Щеше да ходи на фризьор, на маникюр и педикюр. И беше ходила.

Ако е убила Дженифър, заслепена от гняв, щеше ли най-спокойно да седне, за да й лакират ноктите?

Може би. Спомняше си как майка й понякога се разгневяваше. Даже когато беше още ученичка и я пренебрегваха за нещо, като например в училищния хор или в театралната постановка, тя вдигаше скандал поне на двама учители, като ги заплашваше, че ще съсипе кариерата и живота им.

— Мога да прережа гърлото ти веднага — каза Гретхен и прекара върха на ножа през шията на Айви. — Но искам да страдаш малко по-дълго, преди да нарежа съвършеното ти сърчице за храна на моя питбул. А може да го насъскам по теб, точно след като ти разпоря корема. Яките кучета обичат миризмата на кръв.

Това дойде в повече на Айви. Зави й се свят, пред очите й заиграха звезди, след това странна светкавица проряза разсъдъка й. Почувства се не на себе си, но като че ли й олекваше. Красивото лице на Грифин изплува пред погледа й и тя се опита да му се усмихне, но не можа.

Усети, че се носи… пропада, светът притъмнява и тогава изгуби съзнание.