Джанел Тейлър
Защото те има (16)

Шестнадесета глава

Когато шивачката в булчинския салон се върна и потвърди, че червената хонда с регистрационния номер на Айви е паркирана пред магазина, Грифин наруши неведнъж Правилника за движение, за да стигне до „Ябълкова гора“.

Колата беше заключена и нямаше следи от борба.

„По дяволите, къде е?“ — питаше се той със свит на топка стомах от ужас. Тръгна покрай магазините на главната улица, за да разпитва хората дали някой не е забелязал Айви Седжуик или нещо необичайно през изминалия час.

Никой не беше видял Айви, нито пък нещо подозрително.

Тя не можеше просто така да се изпари като дим.

Започна да разпитва хората из съседните улички. Но отговорът беше все същият. Дори спря групичка десетгодишни хлапаци на колела.

— Хей, деца, аз съм детектив от полицейското управление на Ню Йорк — показа им той значката си.

— Леле! — възкликна един от тях, приближавайки се да погледне отблизо и да я попила.

— Млъкни, Конър! — изсъска му друг. — Иначе ще те пъхнат в пандиза.

Грифин се подсмихна.

— Да не би да сте забъркали някоя каша, че да ви чака затвор?

— Коли не сме крали — каза едно червенокосо момче. — Само искахме да пробваме можем ли да се изкатерим до прозореца. На сервиза ей там. Когато монтьорите са на работа, ни погват с онези грамадни гаечни ключове.

— Е, момчета, няма да ходите в затвора, разбрахме ли се? — успокои ги Грифин. — И аз на вашите години се катерех по прозорците. Сега ми кажете, като обикаляхте през последния час с колелата, видяхте ли една хубава жена с къса кестенява коса, облечена със сини джинси и червено сако?

— За полицай Седжуик ли питаш? — попита Конър. — Тя винаги е много добра с нас. Веднъж ни хвана да прескачаме в градината на госпожа Вещицата и нито ни се скара, нито каза на майките ни. Госпожа Вещицата е много лоша.

Грифин коленичи пред детето, сърцето му се разтуптя лудо.

— Видя ли полицай Седжуик преди малко?

— Май че беше по-отдавна. Преди около час — отговори Конър.

— Да, препускаше по Морли Стрийт — прибави едно къдрокосо момче. — Но нямаше пистолет или нещо подобно. Гледахме дали няма да хване лошите.

— Имаше ли лоши? — попита Грифин. Червенокосото поклати глава.

— Само някаква жена. Полицай Седжуик я гонеше, но тя сякаш се криеше във входовете.

— Играеха на криеница, така си помислих — каза едно русо момче с лунички.

— Как изглеждаше жената? — попита Грифин. — Спомняте ли си?

— Приличаше малко на полицай Седжуик, но хич не беше готина — прибави червенокосото хлапе. — Бухнала кафява коса, нито дълга, нито къса. Като че ли палтото й беше черно.

— Къде е Морли Стрийт? — попита Грифин. — Ще ми я покажете ли.

— Веднага! — викнаха всички в хор и подкараха велосипедите. Спряха след две преки.

Грифин тичаше след тях.

— Деца, наистина е много важно. Видяхте ли полицай Седжуик да влиза в някоя от сградите?

Конър посочи тухлен блок с червена входна врата, стотина метра по-нататък.

— Онази беше.

Червенокосото дете закима.

— Да, онази беше, хей, виж, ето я жената, която полицай Седжуик преследваше.

Грифин погледна жената, която излизаше от сградата, после се обърна към момчетата:

— Благодаря ви, деца. — Подаде на Конър една двайсетачка. — Разделете си ги.

— Благодаря — викнаха в хор хлапетата и отпратиха с колелата.

Жената вървеше право срещу него. Грифин разполагаше с достатъчно време да се обади на 911 за помощ, като същевременно нямаше да подплаши жената с вида си на обикновен минувач, който говори по телефона.

Щеше да избере най-подходящия момент. Не биваше в никакъв случай да му се изплъзне. Не познаваше този квартал.

Като я наближи, се престори на много любезен и леко объркан.

— Извинете — спря я той, — изгубих се. Търся сервиза за автомобили. Казаха ми, че се намира на Морли Стрийт.

Тя се обърна, за да посочи към края на улицата, Грифин я сграбчи и за секунда я просна на земята. Закопча я с белезници и тогава видя, че ръцете й са кървави.

— Къде е Айви Седжуик?

— Много ли ти се ще да разбереш? — изрече напевно тя.

— Къде е?

— Умря, мръсно ченге — разфуча се тя и се извърна да го заплюе.

Грифин едва се сдържа да не я стисне за гушата и да не я удуши. След няколко минути пред тях заковаха две патрулни коли на полицията в „Ябълкова гора“.

Той обясни какво е положението и двама полицаи отведоха жената не особено внимателно. Други двама го последваха към блока, който децата показаха. Единият съобщи на шефа си, че има пострадал полицай.

Нахлуха в преддверието, но вратата беше заключена и Грифин позвъни на домоуправителя. Човекът дойде и побърза да отвори, като видя значката му.

— Айви! — извика той. — Айви!

Отговор не получи. Изтича до края на коридора. Там забеляза вратата, която водеше към сутерена. Беше заключена, но портиерът я отключи.

Грифин извика пак името й, но никой не се обади. Спусна се по стълбите с униформените полицаи подир себе си.

И тогава я видя просната на земята в локва кръв, от едната страна лицето й беше синьо-черно.

„Господи, моля те!“ — молеше се той и този път получи отговор. Тя беше жива.

Полицаите повикаха линейка и след няколко минути Грифин чу сирените. Докато я настаняваха на носилка и я отнасяха, той не изпусна ръката й.

След като повика криминалистите от отдел „Убийства“, Грифин се запъти към болницата на „Ябълкова гора“.

И там за пръв път от детството си се разплака.

* * *

Тя ще се оправи.

Грифин седеше до леглото на Айви, а половината от местните полицаи бяха в коридора.

Алана седеше от другата страна на леглото.

— Да бях останала само минута, за да я видя как потегля, това нямаше да се случи.

— Един психопат няма да се откаже, ще я проследи до Манхатън и ще я хване в подземния паркинг — каза Грифин. — Нямаше да го предотвратиш.

Годеникът на Алана, лекар в болницата, се грижеше за Айви, затова имаха по-подробна информация. Успокои ги, че бързо ще се възстанови и на другия ден ще може да се прибере вкъщи. Прободните й рани не бяха сериозни и въпреки ритниците нямаше счупвания. Бяха й дали успокоителни и още спеше.

— Да се обадя ли на майка й? — попита Алана. — На Бахамите е за една седмица. Утре се връща. Да почакам ли до тогава?

— Да, по-разумно е — отговори Грифин. — Само ще се притеснява в самолета. Пък и Айви няма цял ден да дойде на себе си.

Алана се съгласи. Очите й бяха замъглени от сълзи и тревога. Седеше на стола до леглото на Айви и не пускаше ръката й. Грифин знаеше как се чувства. Той държеше другата й ръка и този контакт му бе необходим както дишането.

Съжаляваше, че се е усъмнил в Алана. Нейната обич и преданост към приятелката й бяха очевидни.

Грифин никога не бе имал много приятели. Не беше имал доверие нито на брат си, нито на баща си, затова не вярваше и в приятелството. Но се запозна с Джоуи в клиниката и научи, че приятелството може да бъде безхитростно и всеотдайно. Означава да даваш и да бъдеш насреща.

Но най-накрая Алана трябваше да си тръгне. Капитанът й бе разрешил да вземе участие в случая с Гретхен Блек и тя се радваше, че по този начин ще помогне на Айви. Грифин обеща да й се обади, когато Айви се събуди.

Един от полицаите донесе на Грифин силно кафе, за което той беше особено благодарен. Седеше до Айви и наблюдаваше как спокойно диша. Нараненото й лице и резката на шията го ужасяваха. Ножът беше намерен в чантата на Гретхен Блек. Айви сигурно е била изплашена до смърт.

Поради естеството на престъплението на Грифин му бе разрешено да остане през нощта в стаята й, за да я пази. Съобщиха му резултатите от първоначалния разпит на Гретхен Блек. Явно бившата служителка във фирмата „Седжуик“ обичала да говори напевно и беше заявила на полицаите, че ще им каже само онова, което била разкрила пред Айви.

Като например, че възрастна жена, облечена с бял шлифер, е излизала от сградата, където живееше Дженифър Лесингтън точно когато възнамерявала да влезе. Гретхен заяви, че не влязла. Много хора чакали такси отпред, а такситата в петък вечер били в повечето случаи заети. Жената била замислила убийство и не искала някой да я забележи.

Коя беше жената с белия шлифер? Свидетелите, които бе разпитвал, не споменаха нито жена с бял шлифер, нито такава с описанието на Гретхен.

Зазори се и първите слънчеви лъчи напираха през металните щори на прозорците.

Когато Айви отвори бавно очи, той седеше до нея. Опита се да каже нещо, но не успя и пак затвори очи. Грифин сложи пръст на устните й, успокои я и й разказа за разпита на Гретхен Блек.

Айви се разплака. Сълзите й рукнаха по страните и той ги попи нежно.

— Всичко е наред, Айви.

Тя поклати глава.

— Майка ми арестувана ли е?

— Твоята майка ли?

Тя се вторачи в него, после затвори очи. Грифин си помисли, че тайнствената жена с белия шлифер е разпозната.

— Майка ти не е задържана, Айви. Още е на Бахамите. Възнамерявах да се опитам да се свържа с нея в хотела и да я предупредя, че си в болница, но се отказах. Все пак утре се връща.

Лицето й сякаш се отпусна.

— Не е възможно тя да го е извършила. Не е възможно.

— Скъпа, не мисли за това в момента — погали я той по страната. — Или поне се опитай. През следващите няколко дни ще те боли цялото тяло. Аз те моля да мислиш само как по-бързо да оздравееш — емоционално и физически. Алана стоя тук с часове и сега разследва миналото на Гретхен. Всичките ти колеги са в чакалнята.

Тя го погледна, стисна ръката му и пак затвори очи. Грифин се настани по-удобно на стола и усети, че вече може да поспи час-два след безсънната нощ.

* * *

Грифин отвори вратата на колата, взе много внимателно Айви на ръце и влезе в преддверието към тайния апартамент на баща й. По пътя за Манхатън я попита къде предпочита да отседнат и тя реши, че в това жилище ще бъдат по-сигурни, след като никой освен тях не знае за съществуването му.

Той отвори вратата след стоманената врата и най-после влязоха в апартамента. Сложи Айви на леглото, зави я и отиде да й приготви ваната. Намери соли и пенлив сапун, изсипа ги във водата. Приготви и две дебели хавлиени кърпи.

Върна се в спалнята и завари Айви до бюрото, загледана в своя снимка.

— Айви!

— Майка ми не е убийца — разплака се тя.

— Ще открием истината, Айви. Само това можем да направим.

— Майка ми не е убийца — повтори тя и краката й се подкосиха.

Грифин веднага я взе на ръце и я отнесе в банята.

— Топла вана ще ти дойде добре.

Тя кимна и още по-неутешимо се разплака. Той я разсъблече, опита водата, пак я вдигна на ръце и я положи нежно във ваната. Тя сложи глава на пластмасовата възглавничка и затвори очи.

— Вече не знам коя съм.

Грифин седна на пода и се облегна на стената.

— Айви, току-що преживя нещо много болезнено. Трябва да си дадеш дълга почивка. През следващите няколко дни ще лежиш на дивана, ще гледаш забавни предавания по телевизията и ще четеш списания.

— Не мога да се излежавам и да бездействам. Невъзможно е, когато майка ми може би…

— Айви, даже не знаем доколко можем да вярваме на Гретхен. Тя не е нормална, веднага се вижда.

Айви кимна.

— Да, знам.

— Как е водата.

Тя му се усмихна.

— Много приятна. Чувствам се все едно валяк е минал през мен. — Позамълча малко. — Пак оплесках всичко, Грифин. Преследвах я и изведнъж тя ме хвана. Също както Деклан на приема у Корнелия.

— Не си оплескала нищо, Айви. Устроили са ти капан.

Като че ли не беше съгласна, но все пак точно това се случи.

— Загубих представа къде ми е мястото. След моята катастрофална сватба и днешните събития е възможно никога повече да не стъпя в „Ябълкова гора“.

— Разбираемо е.

— Какви ще бъдат последствията за моята работа? Ще имам ли желание и занапред да бъда полицай? Редно ли ще бъде? Едва ли при положение, че ще разследвам майка си за убийство.

По лицето й се стичаха сълзи. Сърцето на Грифин се сви. Приближи си до ваната и взе ръката й.

— Айви, мила. Сега не мисли за нищо. Знаеш ли защо? Майка ти има дълъг бял шлифер. Не е единствената с такава дреха. Много жени имат същата. Манхатън не е малко селце. Жената, която описва Гретхен, може да е коя ли не.

— Описанието много прилича на майка ми — прошепна тя. — Много ме е страх. Мама си има своите недостатъци, но, Грифин, аз я обичам.

— Нямаме доказателства, нали? „Невинен до доказване на противното.“ Такъв е законът.

Тя се усмихна.

— Иска ми се всичко да е само спомен.

— И съвсем скоро ще бъде, Айви. Можем само да разследваме вероятностите и да не губим време.

— Защо не съм като теб — издръжлива, силна. Имам предвид, че преследваш брат си, но това не те съкрушава.

— Не обичам Деклан. Там е разликата.

— Но някога си го обичал — каза тя. — За теб Деклан сигурно е огромно разочарование.

Той се усмихна тъжно.

— Да. Но брат ми е възрастен човек и сам е направил избора си. Не се чувствам отговорен за това. Мога да направя само онова, което е редно според мен.

— Сигурно се измори да ме пазиш.

— Всъщност никак не ме изморяваш.

Тя го погледна право в очите и му подаде ръката си. Той я взе и щеше да бъде много щастлив, ако можеше завинаги да я задържи.

Айви се изправи, изплакна се, а в това време Грифин се мъчеше да не гледа изящното й наранено тяло, но тя все пак стоеше на крачка от него.

— Чудно хубава си, Айви — промълви той.

Тя се усмихна, уви хавлията около себе си, подаде му ръка и го поведе към спалнята.

Айви седна на ръба на леглото, вдигна поглед към него и разкопча безмълвно колана му.

Той повдигна брадичката й.

— Айви, наистина ли го искаш.

— Искам го — прошепна тя, свали ципа на панталона и го смъкна заедно с бельото.

Прегърна го, притисна устни към гърдите му, а нейните обгърнаха възбудения му пенис. После го погали и го подразни с език. Мъжът изстена, отметна глава назад. Удоволствието беше така върховно, че с огромни усилия се въздържа да не избухне в същата секунда.

Той махна кърпата от тялото й и обхвана великолепните набъбнали гърди. Гали ги, докато зърната им не се превърнаха в остри връхчета. После много нежно я побутна да легне. Коленичи пред нея и зацелува бедрата й от вътрешната страна, като същевременно я обсипваше с ласки по-нагоре. Айви се изви като дъга, изкрещя и обви краката си около него.

Той влезе в нея и усети бурните й пулсации. Любеха се в пълна хармония.

— Грифин! — стенеше тя.

Той я подхвана и я преобърна върху себе си.

Едва се сдържаше, но не искаше да има край тази наслада.

Залюля я силно върху себе си, докато тя не изкрещя.

После пак я обърна по гръб, за да погледне прекрасните й сини очи. Зацелува я нежно и със силни тласъци изригна в нея и рухна. Малко по малко дишането му се успокои.

— Наистина знаеш как да накараш едно момиче да забрави колко противен е бил денят му — прошепна в ухото му тя.

И тогава той се разсмя от сърце. Не си спомняше кога за последен път се беше смял толкова спонтанно.

— Беше изумително — прошепна той, вдъхвайки благоуханието на свежата й кожа. „Ние сме изумителни“ — искаше му се да прибави, но не намери смелост и не го изрече.

Затвори очи, щастлив, че усеща сърцето й да бие до неговото. В равномерния ритъм като че ли всичко в света намираше своето равновесие.