Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (70)

Епилог

Това е моята история или поне такава си я спомням, покрита може би от патината, оставена от десетилетията и носталгията. Да, такава беше моята история. Работих за британското разузнаване и в продължение на четири години събирах и предавах стриктно и точно информация за германците на Иберийския полуостров. Никой не ме е обучавал на военна тактика, топография или боравене с експлозиви. Просто дрехите, които шиех, стояха прекрасно и славата на ателието ми ме предпази от всякакво подозрение. Работих в него до четирийсет и пета и се превърнах във виртуоз на двойната игра.

Информация за събитията в Испания след Втората световна война и за съдбата на много от хората, които преминаха през страниците на моя разказ, посветен на онези години, можете да откриете в историческите книги, в архивите и в отделите за периодични издания в библиотеките. Въпреки това, ще я синтезирам тук, в случай че някой се интересува какво е станало с всички тях. Ще се опитам да го направя точно и ясно; в крайна сметка тъкмо това е работата ми: да сглобявам части и да съчетавам хармонично отделни детайли.

Ще започна с Бейгбедер, може би най-злощастния от всички герои на тази книга. Научих, че след като периодът на затворничеството му в Ронда приключил, той посетил няколко пъти Мадрид, дори се установил там за период от няколко месеца. През цялото време поддържал постоянен контакт с английското и американското посолство и им предложил десетки планове, някои от които били разумни, други — прекалено ексцентрични. Самият той разказал, че на два пъти се опитали да го убият, макар че в същото време доста парадоксално твърдял, че все още поддържа близки контакти с хора от властта. Старите приятели го посрещнали любезно, някои с искрена сърдечност. Не липсвали и такива, които гледали набързо да се отърват от него, без дори да го изслушат — вече нямали никаква полза от този паднал ангел.

Малко по-късно в този клюкарски двор, какъвто беше тогавашни Испания, където всичко се предаваше от уста на уста, се разнесе слухът, че скитническата му съдба най-после има някаква цел. Макар всички да мислеха, че кариерата му е погребана, през 1943 г., когато започна да става ясно, че германската победа не е сигурна, Франко — противно на всички прогнози — отново прибегна до услугите му. Не му даде официален пост, но за един ден го направи генерал и го изпрати с доста неясна мисия като пълномощен министър във Вашингтон. Месеци изминаха от момента, в който каудильото му възложи задачата, докато Бейгбедер напусне Испания. Някой ми каза, че той самият, незнайно защо, помолил хората от американското посолство да забавят възможно най-дълго получаването на визата: подозирал, че Франко иска да го пропъди завинаги от Испания.

Така и не стана ясно какво е правил Бейгбедер в Америка, но плъзнаха най-различни слухове. Според едни, генералисимусът го изпратил да възстанови връзки, да прокара мостове и да убеди американците в абсолютния неутралитет на Испания във войната, сякаш той самият никога не бе държал снимката на фюрера на видно място върху писалището си. Други, също така достоверни слухове твърдяха обаче, че работата му е била по-скоро от военно, отколкото от дипломатическо естество — обсъждал бъдещето на Северна Африка в качеството си на бивш висш комисар и виден познавач на Мароко. Някои смятаха, че бившият министър е отишъл във Вашингтон, за да договори с правителството на Съединените щати създаването на „Свободна Испания“, паралелна на „Свободна Франция“, в случай че германците нахлуят на полуострова. Чу се и версията, че веднага щом пристигнал, обявил на всеослушание, че е прекъснал връзките си с Испания на Франко и търси поддръжка за монархическата кауза. Имаше и цинични предположения, че целта на това пътуване е да задоволи личното си желание да се впусне в разгулен и греховен живот, изпълнен с разюздана порочност. Каквото и да е било естеството на мисията, факт е, че каудильото не остана доволен от начина, по който бе изпълнена: години по-късно заяви публично, че Бейгбедер е един нещастен дегенерат, готов да проси пари от всеки, когото успее да докопа.

С една дума, никога не стана ясно с какво точно се е занимавал във Вашингтон; единственото сигурно нещо е, че остана там до края на Втората световна война.

На път за Съединените щати минал през Лисабон, каза ми по-късно Розалинда. Не се били виждали от две години и половина. Прекарали заедно една седмица, в която той я увещавал да замине с него за Америка. Не успял, а аз така и не разбрах причината. Тя оправда отказа си с аргумента, че не били женени, а това според нея щяло да навреди на авторитета на Хуан Луис сред дипломатическия елит в Америка. Не й повярвах, а предполагам, че и той не е приел това обяснение: щом бе успял да запази авторитета си и покорна Испания от времето след победата, защо да не може да го постигне и от другата страна на Атлантика? Но тя никога не разясни истинската причина за това решение.

След като се завърна в Испания през 1945 г., Бейгбедер стана активен член на обединение на генерали, които години наред крояха планове как да свалят Франко: Аранда, Кинделан, Давила, Оргас, Варела. Имаше контакти с дон Хуан де Бурбон и участва в много заговори, до един неуспешни, а някои дори жалки като ръководения от генерал Аранда. Според плана съзаклятниците трябвало да поискат убежище в американското посолство и да сформират там монархическо правителство в изгнание. Някои от съмишлениците на Бейгбедер дори го нарекоха предател, обвиниха го, че е отишъл в „Ел Пардо“ и е издал конспирацията. Нито един от тези планове за сваляне на режима не успя и по-голямата част от участниците заплатиха за непокорството си с арести, изгнаничество и отстраняване от длъжност. След време ми казаха, че същите генерали по време на Втората световна война получавали милиони песети от английското правителство чрез финансиста Хуан Марч и Хилгарт, за да убедят каудильо да не въвлича Испания във войната на страната на Оста. Не знам дали това е вярно или не; може би някои са приели парите, а е възможно и неколцина да са ги разпределили помежду си. Бейгбедер обаче не получи нищо и умря „образцово беден“, както каза за него Дионисио Ридруехо. Чуха се слухове и за любовни авантюри, за предполагаемите му връзки с френска журналистка, с фалангистка, с американска шпионка, с писателка от Мадрид и с дъщерята на един генерал. Не беше тайна, че жените са неговата страст — поддаваше се на женското обаяние и се влюбваше с пламенността на кадет. Видях това със собствените си очи в случая с Розалинда и предполагам, че в живота си е имал и други такива връзки. Според мен обаче е повърхностно и несправедливо да се твърди, че е бил развратник и че слабостта към жените е провалила кариерата му.

От момента, в който стъпи отново в Испания, животът му тръгна надолу. Преди да замине за Вашингтон, живееше в апартамент под наем на улица „Клаудио Коельо“. Когато се завърна, отседна в хотел „Париж“ на улица „Алкала“. После живя известно време при сестра си и накрая в един пансион, където остана до края на дните си. Влизаше и излизаше от правителството без нит едно дуро и когато умря, в гардероба му имаше само два износени костюма, три стари униформи от престоя му в Африка и една джелаба. И няколкостотин листа, изписани със ситен почерк, които съдържаха мемоарите му. Бе останал в периода на Баранко дел Лобо^[1], дори не бе успял да стигне до началото на гражданската война.

В продължение на години чакаше съдбата да застане на негова страна. Надяваше се наивно, че отново ще го извикат за някой пост — за каквато и да е задача, с която да запълни бездейните си дни. Така и не го извикаха и в служебното му досие след завръщането му от Съединените щати фигурираше само фразата: „На заповедите на многоуважаемия министър на войната“, което на военен жаргон означаваше да стоиш със скръстени ръце. Никой повече не го потърси, а той не успя да намери сили, за да поеме в свои ръце съдбата си и блестящият му ум накрая помръкна. Мина в запаса през април 1950-а; един стар приятел мароканец — Булайкс Баеза му предложи работа, която запълни донякъде времето му през последните му години — скромен административен пост в агенция за недвижими имоти в Мадрид. Почина на шейсет и девет години през юни 1957-а; погребан е в гробището „Сан Хусто“. Документите му останаха в пансиона „Томаса“ в Мадрид. Няколко месеца по-късно един стар познат от Тетуан ги прибра, като в замяна изплати няколкото хиляди песети, с които Бейгбедер бе задлъжнял. И до днес там се съхранява личният му архив, ревниво пазен от един човек, който го бе познавал и уважавал в щастливите му години в Мароко.

Сега ще разкажа накратко какво стана с Розалинда и ще свържа този разказ с моменти от живота на Бейгбедер, което може би ще допълни картината за последните години на бившия министър. В края на войната приятелката ми реши да напусне Португалия и да се установи в Англия. Искаше синът й да учи там, затова със съдружника й Димитри се споразумяха да продадат „Ел Галго“. Международният еврейски комитет удостои двамата с Лотарингския кръст на Френската съпротива в знак на признателност за заслугите им към евреите бежанци. Американското списание „Тайм“ публикува статия, в която Марта Гелхорн, съпругата на Ърнест Хемингуей, описва „Ел Галго“ и мисис Фокс като двете най-интересни атракции в Лисабон. Въпреки това тя замина.

С парите, получени от продажбата, тя се установи във Великобритания. През първите месеци всичко вървеше добре, здравето й се възстанови, имаше достатъчно лири, възвърна си старите приятели и дори мебелите й пристигнаха от Лисабон в отлично състояние — сред тях шестнайсет дивана и три рояла. И тогава, когато всичко се успокои и животът й вървеше мирно и щастливо, Питър Фокс отново й напомни от Калкута, че има съпруг. И я помоли да опитат отново. И противно на всякакви очаквания, тя се съгласи.

Намери къща в Съри и се приготви за трети път в живота си да приеме ролята на съпруга. Самата тя обобщи с една дума авантюрата: невъзможна. Питър си оставаше все същият — държеше се с Розалинда така, сякаш беше шестнайсетгодишното девойче, за което някога се бе оженил, отнасяше се с прислугата грубо, беше невъзпитан, егоцентричен и антипатичен. Три месеца след събирането им тя постъпи в болница. Оперираха я и минаха седмици, докато се възстанови; тогава тя разбра едно: трябваше на всяка цена да се раздели с мъжа си. Върна се в Лондон, нае къща в Челси и отвори за кратко време клуб с живописното име „Патио“. През това време Питър остана в Съри, като отказваше да й върне лисабонските мебели и да й даде най-накрая развод. Веднага щом се възстанови, тя започна да се бори, за да извоюва свободата си.

Никога не прекъсна връзките си е Бейгбедер. В края на 1946-а, преди Питър да се върне в Англия, двамата прекараха няколко седмици в Мадрид. През 1950-а отново дойде за известно време. Аз не бях там, но в писмото си тя ми разказа каква огромна мъка е изпитала, когато е заварила сломения Хуан Луис. Омаловажи положението с обичайния си оптимизъм: пишеше за могъщите корпорации, които ръководел, каква известна личност бил в предприемаческите среди. Между редовете обаче прозираше, че лъже.

Същата година сякаш се появи една нова Розалинда, която беше обсебена от две неща: да се разведе с Питър и да бъде до Хуан Луис през последните години на живота му, като прекарва повече време в Мадрид. Според нея той старееше с гигантски стъпки, все повече се отчайваше, все повече отпадаше духом. Енергичността му, бързият ум, възторжеността и стремителността от времето във Висшия комисариат гаснеха с часове. Обичаше да го вози с колата си, да обядват в някое планинско селце, в далечна крайпътна кръчма. Когато не можеха да пътуват, се разхождаха. Понякога се срещаха със стари негови познайници, с които бе делил казарми и кабинети. Представяше я като „моята Розалинда, най-святото в света след Дева Мария“. А тя само се засмиваше в отговор.

Трудно й беше да разбере защо е унил духом. Не беше толкова възрастен — беше на шейсет и няколко по онова време, но по дух беше истински старец. Беше уморен, тъжен, разочарован. От всичко, от всички. И тогава му хрумна последната от неговите гениални идеи: да прекара последните си години, гледайки Мароко. Не в страната, а съзерцавайки я от разстояние. Не искаше да се връща там: не беше останал почти никой от познатите, които бяха до него в дните на слава. Предишната година протекторатът бе отменен и Мароко върна свободата си. Испанците си бяха отишли, а от старите му марокански приятели малцина бяха останали живи. Не поиска да се върне в Тетуан, но пожела да прекара последните си дни, съзерцавайки Мароко на хоризонта. И тогава я помоли: „Отиди на юг, Розалинда, намери някое място за нас двамата на брега на морето“.

И тя го намери. Гуадаранке. В най-южната точка на Юга. В залива на Алхесирас, срещу протока, откъдето се виждат Африка и Гибралтар. Купи къща и земя, върна се в Англия, за да уреди някои въпроси, да види сина си и да смени колата си. Възнамеряваше да се върне в Испания след две седмици, да вземе Хуан Луис и да поемат по пътя към новия си живот. На десетия ден от престоя си в Англия получи телеграма от Испания, с която й съобщаваха, че е починал. Тя бе дълбоко съкрушена. За да опази жив спомена за него, реши да се настани сама в дома, който бяха мечтали да споделят. И там живя до деветдесет и три годишна възраст, без да изгуби онази своя способност да се изправя отново след всеки удар и да поема напред с решителна крачка, сякаш нищо не се е случило. Колкото и трудни да бяха времената, никога не изгуби оптимизма, с който посрещаше всички беди и в който се приютяваше, за да вижда света винаги откъм слънчевата му страна.

Навярно се питате какво стана със Серано Сунер. Ще ви разкажа. Германците нападнаха Русия през юни четирийсет и първа и той, изпълнен с пламенна готовност да подкрепи своите добри приятели от Третия райх, излезе на балкона на централата на Фалангата на улица „Алкала“, облечен със снежнобялото си сафари като киноартист, и извика яростно: „Русия е виновна!“. После сформира кервана от злощастни доброволци, наречен Синята дивизия, украси Северната гара с нацистки знамена и изпрати хиляди испанци да рискуват живота си на страната на Оста в една война, която не беше тяхна и за която никой не бе поискал помощ.

Не оцеля като политик, за да види как Германия изгуби войната. На 3 септември 1942 г., двайсет и два месеца и седемнайсет дни след Бейгбедер и точно със същите думи, Държавният вестник обяви отстраняването му от постовете, които заемаше.

Причината за сгромолясването на Сунер привидно беше един сериозен инцидент, в който бяха замесени карлисти^[2], армията и представители на Фалангата. Имаше избухнала бомба, десетки ранени и две жертви: фалангистът, който я беше хвърлил, бе екзекутиран, а Серано — отстранен поради факта, че беше председател на Политическия съвет на Фалангата. Под сурдинка обаче се разказваха други истории.

Поддържането на Серано на власт, изглежда, струваше скъпо на Франко. Наистина роднината — блестящ политик — се беше нагърбил с изграждането на гражданските структури на режима; вярно беше също, че той свърши голяма част от мръсната работа. Организира администрацията на новата държава и пресече недоволството и нападките на фалангистите срещу Франко, когото те, между другото, ценяха твърде малко. Обмисляше, организираше, разпореждаше се и действаше на всички фронтове на вътрешната и външната политика, трудеше се с такова усърдие навсякъде, че накрая омръзна и на сянката си. Военните го мразеха, народът го ненавиждаше до такава степен, че го обвиняваше за всички злини, сполетели Испания: от поскъпването на билетите за кината и театрите до сушата, която опустоши реколтата през тези години. Да, Серано беше твърде полезен на Франко, но накрая обсеби прекалено много власт и натрупа прекалено много омраза. Присъствието му тежеше на всички, а освен това митът за германската мощ, който той толкова въодушевено поддържаше, започна да се пропуква. Затова се говореше, че каудильото се е възползвал от инцидента с развилнелите се фалангисти, за да се отърве от него, както и да го посочи като единствения виновник за подкрепата на Испания за Оста.

Такава бе неофициалната интерпретация на официалната версия. И хората повярваха. Аз обаче научих, че е имало и друга причина, която може би е изиграла по-значителна роля, отколкото политическите конфликти, недоволството на Франко и войната в Европа. Научих това, без да мърдам от дома си, чрез моите клиентки знатните испанки, чийто брой в пробните на ателието нарастваше. Според тях истинската причина за отстраняването на Серано беше Кармен Поло. Разказваха, че към това я подтикнало възмущението, когато научила, че на 29 август красивата и нагла маркиза Лянсол родила четвъртата си дъщеря. За разлика от предишните отрочета, бащата на това момиченце с котешки очи не бил съпругът й, а нейният любовник Рамон Серано Сунер. Скандалът бил неимоверно унизителен не само за съпругата на Серано — Сита Поло, сестрата на доня Кармен, но и за семейство Франко Поло, и надхвърлил всичко, което съпругата на каудильото била готова да понесе. Така че тя настъпила мъжа си по болното място, като го убедила да отстрани Сунер. Уволнението било неминуемо. След три дни Франко му съобщил новината насаме, а на следващия я оповести публично. Розалинда би казала, че оттогава Серано е totally out^[3]. Канделария Контрабандистката щеше да го изрази по-решително: изритан на улицата.

Разнесе се слух, че скоро щял да бъде изпратен като посланик в Рим, че може би след време отново щял да се върне във властта. Това никога не се случи. Франко никога повече не прояви интерес към неговата особа. Трябва обаче да кажем в негова защита, че през дългия си живот той се държа достойно и дискретно, като упражняваше адвокатската си професия, участваше в частни предприятия, пишеше материали за вестниците и книги с леко ретуширани спомени. От позицията си на дисидент, използвайки публични трибуни, той дори си позволи да намекне на своя роднина, че е целесъобразно да проведе дълбоки политически реформи. Никога не изгуби чувството си за превъзходство, но и не се поддаде на изкушението — както толкова други — да се обяви за демократ по рождение, когато нещата се обърнаха. С течение на времето личността му спечели известно уважение сред испанското общество. Почина дни преди да навърши сто и две години.

Трийсет години след като бе отнел с такава отмъстителност поста от Бейгбедер, Серано му отреди в мемоарите си няколко изпълнени с уважение редове. „Беше странен и особен човек, с необикновена култура, способен на безразсъдство“, пише той. Честен човек — това бе окончателното му заключение. Само че дойде твърде късно.

Германия капитулира на 8 май 1945 година. Няколко часа по-късно посолството в Мадрид и останалите служби бяха официално запечатани и предадени на Вътрешното и Външното министерство. Съюзниците обаче нямаха достъп до сградите преди подписването на Декларацията за поражението на Германия и за съвместното управление на нейната територия на 5 юни същата година. Когато британските и американските служители най-после успяха да влязат в помещенията, от които нацистите бяха действали в Испания, откриха само следите от усърден грабеж: стените бяха голи, кабинетите без мебели, архивите — изгорени, а касите отворени и празни. В старанието си да не оставят и помен от онова, което е било, бяха отнесли дори лампите. И всичко това под благосклонните погледи на служителите на испанското Министерство на вътрешните работи, отговарящи за охраната. След време някои вещи бяха открити и иззети: килими, картини, старинни скулптури, порцелан и сребърни предмети. Много други обаче така и не бяха намерени. А от компрометиращите документи, които свидетелстваха за тясното сътрудничество между Испания и Германия, остана само пепелта. В замяна на това Съюзниците успяха да възстановят най-ценната плячка на нацистите в Испания: два тона злато във формата на стотици кюлчета, без щемпел и опис, които дълго време стояха, покрити с одеяла, в кабинета на началника на отдел „Икономическа политика“ на правителството. Част от влиятелните германци, чиито съпруги се перчеха с ушитите от мен тоалети на бляскави празненства и приеми, бяха депортирани, други избегнаха репатрирането, като се съгласиха да сътрудничат, а мнозина успяха да се скрият, да избягат, да приемат испанско гражданство, да се изплъзнат като змиорки или да се преобразят мистериозно в порядъчни граждани с чисто като сняг минало. Въпреки настояването на Съюзниците и оказания върху Испания натиск да се присъедини към решенията на международната общност, режимът прояви слаб интерес да участва активно и продължи да закриля доста сътрудници, които фигурираха в черните списъци.

Мнозина мислеха, че каудильото ще падне с капитулацията на Германия. Други вярваха наивно, че скоро монархията ще бъде възстановена или че ще бъде установен един по-либерален режим. Нищо подобно. Франко поизчисти фасадата на правителството, като смени някои министри, отстрани неколцина във Фалангата, укрепи съюза си с Ватикана и продължи напред. А новите господари на света — демократичните държави, които с толкова героизъм и усилия бяха разгромили нацизма и фашизма — го оставиха на спокойствие. Европа, заета със собственото си възстановяване, не се интересуваше от тази размирна и опустошена страна; никой не се интересуваше от мините, пристанищата на Атлантическия океан и твърдия юмрук на нисичкия генерал, който ги управляваше. Отказаха да ни приемат в Обединените нации, изтеглиха посланиците и разбира се, не ни дадоха нито долар от плана „Маршал“. Но и не се намесиха повече. Тяхна си работа. Hands off^[4], казаха Съюзниците след победата. Нямаме работа повече тук, момчета, тръгваме си. Дипломатическият персонал и тайните служби опаковаха багажа си, отърсиха мръсотията от себе си и се отправиха към дома. Години по-късно някои решиха да се върнат и да установят по-близки контакти, но това вече е друга история.

Алън Хилгарт не беше в Испания по това време. През 1944-а той беше преместен като шеф на морското разузнаване към Далекоизточния военноморски флот. Раздели се със съпругата си Мери след войната и се ожени повторно за някакво момиче, с което не успях да се запозная. Пенсионира се и оттогава живее в Ирландия, далеч от тайните операции, които бе ръководил в продължение на години.

Колкото до грандиозната имперска мечта, върху която се градеше Нова Испания, от нея остана само вечният протекторат. С настъпването на мира испанските войски бяха принудени да напуснат Танжер, който бяха окупирали самоволно преди пет години като прелюдия към един пищен колониален рай, който така и не настъпи. Висшите комисари се смениха, Тетуан се разрасна и мароканци и испанци продължиха да съжителстват в хармония под бащинската опека на Испания. В началото на петдесетте години обаче антиколониалните движения във френската зона се засилиха. Въоръжените сблъсъци станаха толкова ожесточени, че Франция бе принудена да започне преговори за отмяна на протектората. На 2 март 1956 г. Франция предостави на Мароко независимост. Испания реши, че това няма да се случи с нея. В испанската зона никога не бе имало напрежение: испанците бяха подкрепили Мохамед V, бяха се опълчили на французите и бяха подслонили националистите. Каква наивност. След като се освободиха от французите, мароканците веднага поискаха независимостта на испанската зона. На 7 април 1956 г. протекторатът бързо бе отменен поради нарастващото напрежение. И докато властта минаваше в ръцете на мароканците и те възвръщаха земята си, за хиляди испанци започна драмата на репатрирането. Цели семейства чиновници и военни, специалисти, служители и собственици на магазини опразниха домовете си и се отправиха към Испания, която мнозина от тях почти не познаваха. Зад тях останаха улиците, на които бяха живели, домовете, попили техните миризми, скъпите им покойници. Прекосиха протока с опакована покъщнина и съкрушена душа, а после, измъчвани от неизвестността за това, което ги очаква в новия им живот, се пръснаха из полуострова с носталгията по Африка, която никога нямаше да ги напусне.

Такава беше съдбата на хората, свързани с историята на тези смутни времена. Техните премеждия, техните възходи и падения са реални факти, които някога занимаваха вестниците, вечеринките и компаниите, а днес се съхраняват в библиотеките и в спомените на старите хора. Малко по-неясна е историята на хората, които бяха до тях през тези години.

За родителите ми биха могли да се напишат различни развръзки на този разказ. В една от тях Гонсало Алварадо е отишъл в Тетуан, за да потърси Долорес, и й е предложил да се върне с него в Мадрид, където са наваксали изгубеното време и повече не са се разделили. В един съвсем друг финал баща ми е останал в столицата, а майка ми се е запознала в Тетуан с един военен — улегнал вдовец, който се е влюбил в нея като ученик, пишел й е нежни писма, канел я е да хапнат пасти в „Ла Кампана“ и да се разхождат в парка при залез-слънце. Благодарение на търпението и упоритостта си, той е успял да я склони да се омъжи за него в едно юнско утро със скромна церемония в тесен кръг в присъствието на децата им.

Би могло да се разкаже нещо и за живота на старите ми приятели в Тетуан. Канделария би могла накрая да се настани в обширния апартамент на „Сиди Мандри“, след като майка ми е затворила ателието. В него може би е устроила най-хубавия пансион в Тетуан. Толкова добре са се развивали нещата, че накрая е купила и съседното жилище, което Феликс Аранда е напуснал, когато в една бурна нощ нервите му не издържали и най-сетне доубил майка си с три кутийки „Опталидон“, разтворени в половин бутилка анасонов ликьор. Може би тогава е полетял като волна птица: може би е избрал да се премести в Казабланка, да отвори антикварен магазин, да има безброй любовници с различен цвят на кожата и все така да се забавлява с дебнене и клюки.

Колкото до Маркъс и мен, може би нашите пътища са се разделили след края на войната. Може би след неспокойна любов, преживяна в продължение на четири години, той се е върнал в родината си, а аз съм останала в Мадрид и съм се превърнала в надменна модистка, ръководеща митично ателие, достъпно само за клиентки, подбрани според настроението ми за деня. Или пък ми е писнало да работя и съм приела предложението за брак на един хирург, готов да ме издържа и да ме глези до края на дните ми. Възможно е също с Маркъс да сме избрали да изминем заедно остатъка от пътя и сме решили да се върнем в Мароко, да си купим в Танжер красива къща в Монте Виехо, да създадем семейство и да започнем истински бизнес, от който да се издържаме, а след предоставянето на независимост на Мароко да се установим в Лондон. Или някъде по крайбрежието на Средиземно море. Или в Южна Португалия. Или, ако предпочитате, може би така и не сме пускали никъде корени и в продължение на десетки години сме пътували от една страна в друга, изпълнявайки разпорежданията на британските тайни служби, предрешени като обаятелен търговски аташе и елегантната му съпруга испанка.

Съдбите ни биха могли да бъдат такива или съвсем други, защото това, което е станало с нас, никъде не е отразено. Може би дори не сме съществували. Или сме съществували, но битието ни е било незабележимо. В края на краищата винаги сме били на обратната страна на историята, невидими във времето, изтъкано от нишките на съдбата.