Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (23)

22.

Бяха ми казали, че преди началото на войната имало няколко автобуса дневно по седемдесеткилометровия път до Танжер. Сега обаче трафикът бе ограничен, а разписанието непостоянно, поради което никой не можа да ми го каже със сигурност. На следващата сутрин тръгнах със свито сърце към гаража на „Ла Валенсиана“, готова да понеса каквото и да било, за да стигна до дестинацията си с една от техните големи червени коли. Щом предния ден бях могла да издържа час и половина в полицейското управление сред онези глупаци с похотливи погледи, предположих, че ще понеса и чакането сред шофьори и изцапани с грес монтьори. Отново облякох най-хубавия си костюм, сложих си копринен шал на главата и големи слънчеви очила, зад които да скрия нервността си. Малко преди девет часа вече се намирах на няколко метра от гаража на автобусната компания в покрайнините на града. Вървях бързо, вглъбена в мислите си — представях си срещата с управителя на „Континентал“ и аргументите, които смятах да му приведа. Към тревогата заради парите, които дължах, се прибавяше и друго, не по-малко неприятно чувство. Това бе първото ми завръщане в Танжер — град, в който всяко ъгълче щеше да ми напомня за Рамиро. Знаех, че ще бъде мъчително и че спомените от времето, което бял преживяла с него, щяха да оживеят отново. Предчувствах, че денят ще бъде тежък.

По пътя срещнах малко минувачи и още по-малко коли — още беше рано. Затова се учудих, когато един автомобил спря до мен. Средно голям, нов-новеничък черен „Додж“. Колата ми беше напълно непозната, но не и гласът, който дойде от нея.

— Morning, dear^[1]. Каква изненада да те срещна тук. Да те откарам ли някъде?

— Не, благодаря. Вече пристигнах — казах аз, като посочих гаража на „Ла Валенсиана“.

Огледах я крадешком и установих, че е облечена с един от тоалетите, който й бях ушила няколко седмици по-рано. Тя също бе покрила косата си със светъл шал.

— Смяташ да пътуваш с автобус? — попита ме с недоверчива нотка в гласа.

— Да, отивам в Танжер. Но ви благодаря за предложението.

Розалинда Фокс се изсмя звънко, сякаш току-що беше чула забавен виц.

— No way, sweetie. Никакви автобуси, скъпа. Качвай се, и аз отивам в Танжер. И не ми говори повече на „вие“, please. Вече сме приятелки, нали?

Обмислих набързо предложението и реших, че с нищо не противоречи на заповедите на дон Клаудио, така че приех. По този начин щях да си спестя неудобното пътуване с автобус, който щеше да ми навява тъжни спомени, а и компанията на англичанката навярно щеше да ми помогне да забравя собствената си тревога.

Тя потегли и гаражът остана зад нас. Тръгна по булевард „Лас Палмерас“, покрай големи и красиви къщи, почти скрити сред зеленината на градините. Посочи една от тях.

— Това е къщата ми, макар и за кратко. Вероятно скоро отново ще се преместя.

— Напускате Тетуан?

Тя се изсмя, сякаш беше чула нелепа шега.

— Не, не. За нищо на света. Може би ще се преместя в малко по-удобна къща. Тази вила е чудесна, но дълго време не е била обитавана и се нуждае от основен ремонт. Водопроводната инсталация е в ужасно състояние, водата не стига дори за пиене и не мога да си представя какво би било да прекарам цяла зима в такива условия. Казах на Хуан Луис и той вече търси друго жилище, a bit more I comfortable^[2].

Спомена любовника си съвсем непринудено и уверено, без недомлъвките и увъртанията в деня на приема с германците. Аз не показах никаква реакция — сякаш бях напълно в течение на връзката им; сякаш споменаването на висшия комисар с малкото му име беше нещо, с което бях напълно свикнала в ежедневието си на шивачка.

— Обожавам Тетуан, it’s so, so beautiful^[3]. Напомня ми донякъде за европейската зона в Калкута — с растителността и къщите в колониален стил. Но това беше преди много време.

— Не възнамеряваш ли да се върнеш?

— Не, не, в никакъв случай. Всичко вече е минало. Случиха се неприятни неща и някои хора се отнесоха неособено добре към мен. Освен това обичам да живея на нови места — преди в Португалия, сега в Мароко, утре who knows, кой знае. В Португалия живях около година; първо — в Ещорил, след това — в Кашкайш. После обстановката се промени и реших да поема в друга посока.

Говореше без пауза, съсредоточена в пътя. Имах чувството, че испанският й се беше подобрил след първата ни среща. Вече почти не се долавяха следи от португалския, но все още вмъкваше тук-там думи и изрази на родния си език. Гюрукът на колата беше свален и шумът от двигателя бе оглушителен. Трябваше почти да вика, за да я чуя.

— До сравнително неотдавна в Ещорил и Кашкайш имаше чудесна британска колония, както и други преселници: дипломати, европейски аристократи, английски винопроизводители, американци от петролните компании… Организирахме безкрайни празненства, всичко беше много евтино: напитките, наемите, домашната прислуга. Играехме бридж като луди. Беше толкова, толкова забавно. Но неочаквано, почти изведнъж, всичко се промени. Ненадейно половината свят сякаш реши да се установи там. Зоната се напълни с нови англичани и английски поданици, които, след като бяха живели из четирите краища на империята, не желаеха да харчат пенсиите си под дъжда в old country^[4] и избираха мекия климат на португалското крайбрежие. Дойдоха и испанци монархисти, които предусещаха какво ще се случи. И немски евреи, притеснявани в страната си, които преценяваха потенциала на Португалия, за да преместят там дейностите си. Цените скочиха неимоверно. — Сви рамене с детински жест и добави: — Мисля, че мястото изгуби своя чар.

В продължение на дълги участъци от пътя жълтеникавият пейзаж бе разнообразяван единствено от кактуси и тръстика. Минахме през планинска местност, обрасла с иглолистна растителност, и отново се спуснахме в безводната равнина. Вятърът развяваше краищата на искрящите под слънцето копринени шалове, които покриваха косите ни, докато тя разказваше за своите преживелици преди пристигането си в Мароко.

— В Португалия ми бяха разказвали много за Мароко, особено за Тетуан. Тогава бях близка приятелка с генерал Санхурхо и неговата очарователна Кармен, so sweet, знаеш ли, че е била балерина? Джони, синът ми, играеше всеки ден с малкия им син Пепито. Бях съкрушена от смъртта на Хосе Санхурхо в онази ужасна самолетна катастрофа. Притежаваше невероятно обаяние; външно не беше привлекателен, to tell you the truth^[5], но беше толкова симпатичен, толкова жизнерадостен. Винаги ме наричаше „красавице“; от него научих първите си думи на испански. Той ме запозна с Хуан Луис в Берлин по време на зимните игри през февруари миналата година и разбира се, останах очарована от него. Потеглихме от Португалия заедно с приятелката ми Ниеша, две сами жени, прекосили Европа с мерцедес, за да отидат в Берлин, can you imagine?^[6] Отседнахме в хотел „Адлон“, предполагам, че ти е познат.

Направих жест, който не означаваше нито „да“, нито „не“. Тя междувременно продължаваше да говори, без да ми обръща особено внимание:

— Берлин, какъв град, господи! Кабаретата, приемите, нощните клубове, всичко беше толкова бурно, толкова жизнено. Преподобната абатиса на англиканския пансион би умряла от ужас, ако можеше да ме види там. Една вечер срещнах случайно двамата във фоайето на хотела having a drink, на по питие. Санхурхо беше в Германия на посещение на оръжейни фабрики; Хуан Луис, който бе живял там няколко години като военен аташе към испанското посолство, го придружаваше в обиколката му. Проведохме a little chit-chat, поговорихме си малко. В началото Хуан Луис се стараеше да бъде дискретен и да не обсъжда нищо пред мен, но Хосе знаеше, че съм добра приятелка. „Тук сме за зимните игри, но се подготвяме за военната игра“, каза той, като се изсмя. Скъпият ми Хосе, ако не беше онази ужасна катастрофа, навярно той, а не Франко сега щеше да бъде начело на армията на националистите, so sad^[7]. Както и да е, когато се върнахме в Португалия, Санхурхо постоянно ми припомняше тази среща и говореше за приятеля си Бейгбедер — за чудесното впечатление, което съм му направила, за живота му в прекрасното Испанско Мароко. Знаеш ли, че Хосе е бил висш комисар в Тетуан и през двайсетте години? Той самият е проектирал градините на Висшия комисариат, so beautiful. Крал Алфонсо Тринайсети му присъдил титлата маркиз на Риф. Затова го наричали Лъва на Риф, poor dear José^[8].

Продължавахме да напредваме през пустинната местност. Неукротима, Розалинда шофираше и говореше неспирно, като скачаше от тема на тема, прекосяваше граници и периоди от време, без да се интересува дали съумявам да я следвам в този лабиринт от житейски перипетии, които ми поднасяше хаотично и откъслечно. Внезапно спряхме насред пустошта, като вдигнахме облак прах и спечена пръст. Пропуснахме да мине стадо мършави кози и пастир с мръсен тюрбан и прокъсана кафеникава джелаба. Когато и последното животно прекоси пътя, той вдигна пръчката, която му служеше за кривак, за да ни извести, че можем да продължим пътя си, и каза нещо с уста, пълна с проядени и почернели зъби, което не разбрахме. Тогава тя поднови шофирането и разговора.

— Няколко месеца по-късно, през юли миналата година, настъпиха събитията. Аз just^[9] бях напуснала Португалия и се намирах в Лондон, за да подготвя преместването си в Мароко. Хуан Луис ми разказа, че задачата по време на бунта била на момента bit difficult^[10]; имало огнища на съпротива, стрелба и експлозии, кръв имало дори във фонтаните на любимите градини на Санхурхо. Но бунтовниците постигнали целта си, за което Хуан Луис допринесъл по свой начин. Лично той информирал за случващото се халиф Мулей Хасан, великия везир и останалите мюсюлмански сановници. Говори перфектно арабски — завършил е Училището за източни езици в Париж и е живял дълги години в Африка. Той е голям приятел на мароканския народ и почитател на културата му — нарича ги свои братя и казва, че испанците сте маври; толкова е остроумен, so funny.

Не я прекъснах, но в съзнанието ми изплуваха смътни образи на гладни мюсюлмани, които воюваха в чужда земя и рискуваха живота си срещу мизерна заплата и няколко килограма захар и брашно, които, както разправяха, армията раздавала на берберските семейства, докато мъжете се сражават на фронта. С организацията по вербуването на тези нещастни араби — както ми беше казал Феликс се занимаваше добрият приятел Бейгбедер.

— Anyway — продължи тя, — същата вечер успял да привлече ислямските власти на страната на бунтовниците, а това било от съществено значение за успеха на военната операция. По-късно, в знак на признателност, Франко го назначил за висш комисар. Познават се отпреди, известно време са имали едно и също местоназначение. Но не са били приятели, не, не. Всъщност, въпреки че придружавал Санхурхо в Берлин няколко месеца по-рано, в началото Хуан Луис бил извън съзаклятието за бунта: не знам защо, но организаторите не го посветили в плановете си. По онова време заемал по-скоро административна длъжност, занимавал се с местните дела и живеел извън казармите и конспирациите, в свой собствен свят. Той е много особен, по-скоро е интелектуалец, отколкото военен, you know what I mean^[11] — обича да чете, да разговаряла обсъжда, да учи чужди езици… милият ми Хуан Луис, толкова е романтичен.

Все още ми беше трудно да свържа образа на очарователния и романтичен мъж, който клиентката ми рисуваше, с образа на властния висш военен от бунтовническата армия, но и не възнамерявах да й го кажа. В този момент стигнахме до контролния пункт, охраняван от въоръжени до зъби местни войници.

— Дай ми паспорта си, please.

Извадих го от чантата заедно с пропуска, който дон Клаудио ми беше дал предния ден. Подадох й двата документа; тя взе първия, а втория дори не погледна. Събра моя с нейния паспорт и един сгънат лист хартия, който навярно беше пропуск с неограничени пълномощия, гарантиращ й достъп до самия край на света, ако реши да го посети. Прибави към документите най-хубавата си усмивка и ги подаде на един от мароканските войници. Той отнесе всичко в една варосана къщичка. Веднага от там излезе испански офицер — застана мирно пред нас, козирува и без да каже дума, ни даде знак да продължим пътя си. Тя подхвана отново монолога си, но не от същото място, на което го бе прекъснала преди няколко минути. През това време аз се опитах да възвърна самообладанието си. Съзнавах, че нямам причини да съм нервна, че формално всичко е наред, но въпреки това, при преминаването през контролния пункт тревожното чувство плъзна по кожата ми като обрив.

— So^[12], през октомври миналата година се качих на един товарен кораб за Западните Индии^[13], който спираше в Танжер. И останах там, както бях планирала. Слизането от кораба беше absolutely crazy, пълна лудост, защото пристанището в Танжер е толкова, толкова awful, толкова ужасно. Познаваш го, нали?

Този път казах „да“ с чиста съвест. Нима можех да забравя пристигането си на пристанището с Рамиро преди повече от година? Светлините, корабите, плажът, белите къщи, спускащи се от зелената планина до морето. Сирените и мирисът на сол и смола. Побързах да насоча вниманието си към Розалинда и нейните пътешествия: моментът не беше подходящ да се отдавам на меланхолията.

— Представяш ли си, пътувах с Джони, сина ми, и кокер шпаньола Джокер, плюс колата и шестнайсет сандъка с вещи: дрехи, килими, порцелан, книгите на Киплинг и Ивлин Уо, фотоалбуми, стиковете за голф и моя „Ейч Ем Ви“, you know, портативен грамофон с всичките ми плочи: Пол Уайтман и оркестърът му, Бинг Кросби, Луис Армстронг… И разбира се, носех цял куп препоръчителни писма. Това беше едно от най-важните неща, на които ме научи моят баща, докато бях just a girl, още дете, както и да яздя и да играя бридж, of course^[14]. Никога не пътувай без препоръчителни писма, казваше той, poor daddy^[15], почина преди няколко години от heart attack… как се казва на испански? — попита тя, като притисна с ръка гръдта си отляво.

— Сърдечен удар?

— That’s it^[16], сърдечен удар. Така че веднага се сприятелих с неколцина англичани благодарение на моите препоръки: пенсионирани чиновници от колонните, армейски офицери, представители на дипломатическия корпус, you know, обичайните хора. Повечето бяха доста скучни в интерес на истината, макар че благодарение на тях се запознах с други очарователни хора. Наех една прелестна къщичка до холандското посолство, намерих си прислужница и настаних там за няколко месеца.

Покрай пътя започнаха да се появяват тук-там малки бели сгради, които предизвестяваха скорошното ни пристигане в Танжер. Увеличи се също броят на хората, които вървяха край пътя — групичка мюсюлманки, натоварени с вързопи, припкащи деца, чиито голи крака се мятаха изпод късите джелаби, мъже с качулки и тюрбани, животни — магарета с ведра вода, стадо мършави овце, някоя подплашена кокошка. Градът постепенно се появи и Розалинда уверено се насочи към центъра, като вземаше завоите с пълна скорост, продължавайки да описва къщата в Танжер, която толкова харесваше и от която наскоро се беше изнесла. Очите ми вече съзираха познати места и аз се опитвах да пропъдя спомена за мъжа, с когото бях минавала от там във време, което някога смятах за щастливо. Най-после тя паркира на площад „Франция“, като така рязко спря колата, че десетки минувачи насочиха погледите си към нас. Без да им обръща внимание, тя свали шала от главата си и освежи червилото си пред огледалото за обратно виждане.

— Копнея да изпия един morning cocktail^[17] в бар „Ел Минзах“. Но преди това трябва да свърша една дреболия. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— В Лондонската и Южноамериканска банка. Да проверя дали противният ми съпруг ми е изпратил най-после издръжката.

Аз също си свалих шала, като се питах кога тази жена ще престане да опровергава предположенията ми. Оказа се любяща майка, докато я смятах за лекомислено момиче. Молеше ме да й заема дрехи, за да ходи на прием с нацисти преселници, докато си мислех, че разполага с луксозен гардероб, ушит от известни международни дизайнери. Любовникът й бе могъщ, двойно по-стар от нея военен, докато я смятах за влюбена в суетен млад чужденец. Всичко това съвсем не беше достатъчно, за да разбие на пух и прах догадките ми. Сега се оказваше, че в живота й има съпруг — отсъстващ, но жив, — който явно не беше особено щастлив да й плаща издръжката.

— Не мога да дойда с теб, и аз трябва да свърша някои неща — отвърнах й в отговор на поканата. — Но можем да се срещнем по-късно.

— All right^[18]. Тя погледна часовника си. — В един?

Съгласих се. Още нямаше единайсет, щях да имам предостатъчно време за мисията си. Късмет — кой знае, но време поне имах.