Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (12)

11.

Добрах се до вратичката в двора на сладкаря Менахем за по-малко от пет минути. По пътя се закачих няколко пъти на гвоздеи и трески, които в тъмнината не успях да видя. Одрасках едната си ръка, настъпих хиджаба, подхлъзнах се и насмалко да изгубя равновесие и да падна по гръб, когато се изкачвах по купчината сандъци, струпани безредно до една стена. Щом стигнах до вратичката, спрях, за да си наглася дрехата, така че да се виждат само очите. После дръпнах ръждивото резе, поех си дълбоко дъх и излязох.

Навън нямаше никой, уличката беше пуста и потънала в тишина. Единственият ми спътник беше блуждаещата сред облаците луна. Тръгнах бавно, като се движех плътно вляво. Почти неусетно стегнах до „Ла Лунета“. Преди да поема по нея, спрях на ъгъла, за да разуча обстановката. От жиците, които пресичаха улицата, висяха жълтеникави лампи — това беше уличното осветление. Огледах се наляво и надясно и разпознах потъналите в тишина сгради, които през деня кипяха от живот. Хотел „Виктория“, аптеката „Сурита“, бар „Леванте“, където често пееха фламенко, магазинчето за тютюн „Галиндо“ и един склад за сол. Театър „Насионал“, индийските базари, четири-пет кръчми, чиито имена не знаех, бижутериен магазин „Ла Перла“ на братята Коен и „Ла Еспига де Оро“, с чиито хляб закусвахме всяка сутрин. Всички те бяха пусти, затворени бездиханни като мъртъвци.

Тръгнах по „Ла Лунета“, като се опитвах да наглася стъпките към тежестта на товара. След като изминах известно разстояние завих към мелаха — Еврейския квартал. Изпитах облекчение при вида на правите му и тесни улички — знаех, че е невъзможно да се изгубя, че Еврейският квартал е идеално разчертан на карета в които няма начин да се объркаш. После навлязох в медината и в началото всичко вървеше добре. Минах през места, които ми бяха познати — сука^[1] за хляб, сука за месо. Не срещнах никого по пътя — нито куче, ни човек, нито слепец, просещ милостиня. Около мен се чуваше единствено шумът от собствените ми бабуши по паважа и ромоленето на някой фонтан в далечината. Забелязах, че вече ми е по-леко да нося пистолетите, че тялото ми се нагажда към новите си размери. От време на време се опипвах, за да се уверя, че всичко е на мястото си: първо хълбоците, после ръцете, след това бедрата. Не успях да се отпусна, бях все така напрегната, но поне вървях по-спокойно по тъмните и криволичещи улички, между варосаните стени и дървените врати, обковани с гвоздеи.

За да пропъдя поне временно тревогата, опитах да си представя какво представляват отвътре тези арабски къщи. Бях чувала, че са красиви и прохладни, с вътрешни дворове, с фонтани и галерии с мозайки и плочки, с тавани от резбовано дърво и облени от слънцето тераси на покривите. Беше невъзможно човек да си представи това от улиците, откъдето се виждаха само варосаните им стени. Крачех, унесена в тези мисли, и след известно време, когато се уверих, че съм вървяла достатъчно и съм стопроцентово сигурна, че не съм събудила и най-малкото подозрение, реших да тръгна към портата „Ла Лунета“. И тогава, точно тогава, съзрях в края на уличката по която вървях, две фигури да се насочват към мен. Двама военни, двама офицери с бричове, с широки колани на кръста и с червените фуражки на редовната армия, стъпваха енергично и ботушите им трополяха по паветата, докато разговаряха помежду си тихо и възбудено. Затаих дъх и хиляди страховити картини избухнаха в съзнанието ми като разбиващи се в стена снаряди. Внезапно си въобразих, че като минават покрай мен, пистолетите ще се изхлузят и ще се разпилеят с трясък по земята, представих си, че на някого от тях може да му хрумне да смъкне покривалото и да открие лицето ми, че ще ме накарат да говоря, че ще разберат, че съм тяхна сънародничка, която продава незаконно оръжие, а не някоя местна жителка, запътила се бог знае накъде.

Двамата мъже минаха покрай мен. Прилепих се плътно към стената, но уличката беше толкова тясна, че почти се докоснахме. Не ми обърнаха никакво внимание. Отминаха ме, сякаш не съществувах, и продължиха спокойно да разговарят по пътя си. Говореха за отряди и муниции, за неща, които не разбирах, нито исках да разбера. „Двеста, най-много двеста и петдесет“, каза единият, когато мина покрай мен. „Не, човече, не, уверявам те“, отвърна другият разпалено. Не видях лицата им, не посмях да ги погледна, но когато потропването на ботушите им заглъхна в далечината, ускорих крачка и най-после задишах спокойно.

Няколко секунди по-късно обаче осъзнах, че не е трябвало да се радвам толкова скоро — когато вдигнах очи, установих, че не знам дали не трябваше да завия надясно преди три или четири пресечки, но ненадейната поява на военните ме разсея и не го направих. Внезапно установих, че съм се изгубила. Студени тръпки плъзнаха по тялото ми. Бях минавала много пъти по улиците на медината, но не познавах потайните й и скрити кътчета. В тъмнината, в отсъствието на хората и характерните шумове от деня, нямах никаква представа къде се намирам. Върнах се назад, за да намеря пътя, но не успях. Когато мислех, че ще изляза на едно познато площадче, оказах се пред арка; когато очаквах да намеря път, сблъсквах се с джамия или стъпала. Продължих да вървя наслуки по криволичещи улички, като се опитвах да свържа всяко място с дейностите през деня, за да се ориентирам. Колкото повече вървях обаче, толкова по-изгубена се чувствах сред тези заплетени улици, които противоречаха на всякакви закони на логиката. Занаятчиите спяха и магазинчетата им бяха затворени, така че не можех да разбера дали се движех в района на медникарите и тенекеджиите, или вървях из зоната, в която работеха предачите, тъкачите и шивачите. Там, където през деня бяха медените сладки, златистите питки, купчините подправки и китките босилек, които щяха да ми помогнат да се ориентирам, сега имаше заключени врати и залостени порти. Времето сякаш беше спряло, пейзажът наоколо бе пуст и безжизнен. Липсваше обичайната глъчка на търговците и купувачите, върволицата от мулета, натоварени с кошове, жените от Риф, седнали на земята сред зеленчуци и портокали, които може би никога нямаше да успеят да продадат. Безпокойствието ми се засили: не знаех колко е часът, но съзнавах, че до шест остава все по-малко време. Ускорих крачка, излязох от една уличка, влязох в друга, във втора, после в трета. Върнах се, тръгнах в друга посока. Нищо. Никаква следа, никакъв знак — внезапно всичко се бе превърнало в дяволски лабиринт, от който нямаше как да изляза.

Лутанията ме отведоха до някаква къща с голям фенер над вратата. Внезапно чух смехове, глъч, нестройни гласове, пеещи „Моето конче“ в акомпанимент на раздрънкано пиано. Реших да се приближа, за да видя някакъв знак, по който да се ориентирам. Когато бях само на няколко метра, една двойка излезе шумно от помещението, разговаряйки на испански: мъжът, явно пиян, се подпираше на изрусена жена на средна възраст, която се заливаше в кикот. Тогава си дадох сметка, че се намирам пред публичен дом, но вече бе твърде късно, за да се престоря на местна старица двамата бяха само на няколко крачки от мен. „Момиче, ела с мен, момиче, искам да ти покажа нещо, виж, виж, хубавице“, каза завалено мъжът, като протегна едната си ръка към мен, докато с другата се държеше безсрамно между краката. Жената се опита да го спре, като се заливаше от смях, докато аз отскочих и хукнах като луда, притиснала здраво хиджаба към тялото си.

Зад мен остана публичният дом, пълен с войници, които играеха на карти, пееха с пълно гърло и опипваха настървено жените, за да избягат за момент от мисълта, че в някой от следващите дни ще пресекат протока и ще се озоват в зловещата реалност на войната.

И точно тогава, когато се отдалечавах от бордея с цялата бързина, на която бях способна, съдбата най-после се смили над мен — след като свих зад ъгъла, се озовах пред площад „Ел Фоки“.

Въздъхнах с облекчение, че отново съм намерила правилната посока най-после знаех как да изляза от лабиринта, в който се бе превърнала медината. Времето летеше и аз трябваше да летя с него. Вървях с дълги и бързи стъпки, доколкото бронята ми позволяваше, и за няколко минути стигнах до портата „Ла Лунета“. Там обаче ме очакваше друга неприятна изненада видях един от страховитите военни постове, които бяха попречили на хората от Лараш да влязат в Тетуан. Няколко войници, предпазни бариери и две коли — достатъчен наличен състав, за да изплаши всеки, който би искал да влезе в града с недотам чисти намерения. Гърлото ми пресъхна, но знаех, че не мога да се върна, нито да спра, за да обмисля какво да правя, така че отново вперих очи в земята и продължих пътя си с тътреща се походка, както ме бе посъветвала Канделария. Преминах поста с пулсиращи слепоочия и със затаен дъх, очаквайки всеки момент да ме спрат и да ме попитат къде отивам, коя съм, какво крия. За мой късмет почти не ме погледнаха. Просто не ми обърнаха внимание, също като офицерите, които бях срещнала по-рано в тясната уличка. Каква опасност за славния бунт можеше да представлява една мароканка с уморена походка, която вървеше като сянка из улиците призори?

Слязох до откритата зона на парка и с усилие на волята успях да се съвзема. Прекосих с престорено спокойствие изпълнените с притихнали сенки градини, толкова странни без шумните деца, без двойките и старците, които денем се разхождаха сред фонтаните и палмите. Колкото повече вървях, толкова по-ясно се очертаваше гарата пред мен. В сравнение с ниските къщи в медината тя ми се стори грандиозна и заплашителна, полумавританска, полуандалуска с куличките си в ъглите, с керемидите и зелените плочки, с огромните арки на входовете. Няколко фенера осветяваха с мъждива светлина фасадата и силуетът й се открояваше на фона на масивния Бени Хосмар — скалистите и внушителни планини, откъдето се предполагаше, че ще дойдат хората от Лараш. Бях минавала край гарата само веднъж, когато комисарят ме закара с кола от болницата до пансиона. Иначе я бях виждала няколко пъти, но винаги отдалече, от „Ла Лунета“, без да мога да преценя размерите й. Сега, когато се озовах пред нея, тя ми се стори толкова заплашително голяма, че ми се прииска да се върна в тесните уютни улички на Арабския квартал.

Не можех обаче да си позволя страхът отново да ме завладее, затова събрах сили и се приготвих да пресека шосето за Сеута, по което в този час не се вдигаше дори прах. Опитах да си вдъхна смелост, като пресмятах времето, като си повтарях, че още малко — и всичко ще свърши, че голяма част от задачата вече е изпълнена. Стопли ме мисълта, че скоро ще се освободя от стягащите ме ленти, от пистолетите, които се впиваха в тялото ми, и от дрехите, с които се чувствах толкова странно. Оставаше малко, още малко.

Влязох в гарата през централния вход, чиито врати бяха широко отворени. Студена ярка светлина обливаше залата, в пълен контраст с тъмната нощ, която остана зад мен. Първото, което забелязах, беше един голям часовник, който показваше шест без петнайсет. Въздъхнах облекчено под плата, покриващ лицето ми — не бях закъсняла много. Нарочно тръгнах бавно през фоайето, докато очите ми, скрити под покривалото, проучваха обстановката. Гишетата бяха затворени, имаше само някакъв арабин, излегнал се на една пейка, с вързоп в краката. В дъното две големи врати водеха към перона. Вляво имаше друга врата с четливо написана табела, която указваше, че това е бюфетът. Потърсих таблото с разписанието и го открих вляво. Не се спрях да го разгледам; просто седнах на пейката под него и се приготвих да чакам. Още щом се докоснах до дървото, усетих приятно чувство на облекчение, което се разля по цялото ми тяло. Едва сега осъзнах колко съм уморена и какво неимоверно усилие ми е струвало да вървя, без да спирам, със зловещия товар, превърнал се в моя втора кожа от метал.

Въпреки че никой не се появи в залата, докато седях неподвижно на пейката, до мен достигаха звуци, по които разбрах, че не съм сама. Някои идваха отвън, от перона. Стъпки и гласове на мъже, едни приглушени, други по-отчетливи. Бяха млади гласове, навярно на войниците, които охраняваха гарата. Опитах се да пропъдя мисълта, че вероятно имат изрична заповед да стрелят без колебание при всяко основателно подозрение. От бюфета също долових шумове. Успокоих се, като ги чух; така поне разбрах, че бюфетчията е на работното си място. Изчаках десет минути, които изминаха отчайващо бавно — нямаше време за двайсетминутния престой, за който ми бе казала Канделария. Когато стрелките на часовника отбелязаха шест без пет, събрах сили, станах с усилие и се отправих към съдбата си.

Бюфетът беше голям и вътре имаше поне дузина маси, които в момента не бяха заети, с изключение на една, на която някакъв мъж дремеше, скрил глава между ръцете си. До него имаше празна стомна за вино. Тръгнах към тезгяха, като тътрех бабушите си, без да имам ни най-малка представа какво трябва да кажа или какво трябва да чуя. Зад плота един слаб мургав мъж с полуугаснал фас в уста подреждаше чинии и чаши на купчини, без да проявява видим интерес към жената със забулено лице, която се приближаваше към него. Когато стигнах до тезгяха, той каза високо и отчетливо: „В седем и половина, влакът тръгва в седем и половина“. А после тихо добави няколко думи на арабски, които не разбрах. „Испанка съм, не ви разбирам“, прошепнах аз иззад булото. Той отвори уста, сякаш не вярваше на ушите си, и фасът падна на земята. После бързо ми прошепна: „Отидете в тоалетната на перона и затворете вратата, чакат ви“.

Запътих се бавно към вратата, върнах се в залата и от там излязох на перона. Преди това се увих с хиджаба и вдигнах булото почти до миглите си. Широкият перон беше пуст и срещу него се издигаше единствено огромният и тъмен скалист силует на Бени Хосмар. Войниците, четирима на брой, пушеха и разговаряха под една от арките, водещи към коловозите. Стреснаха се, когато видяха неясна сянка да излиза — забелязах как застинаха, как събраха токовете на ботушите си, как изопнаха тела, как наместиха пушките си на рамо.

— Стой! — извика един от тях веднага щом ме видя. Почувствах как тялото ми се вцепенява под железния обръч на оръжията.

— Остави я, Чурука, не виждаш ли, че е местна? — каза веднага друг.

Останах на място, без да мръдна напред, нито да се върна назад. Те също не се приближиха — останаха, където бяха, на трийсетина метра от мен, като обсъждаха какво да правят.

— Все ми е едно дали е мюсюлманка или християнка. Сержантът каза да проверяваме самоличността на всички.

— По дяволите, Чурука, много си тъп. Вече десет пъти ти казахме, че говореше за испанците, не за мюсюлманите, а ти нищо не си разбрал, човече — обясни трети.

— Вие не разбирате. Госпожо, документите, ако обичате.

Краката ми се подкосиха, струваше ми се, че ще припадна. Реших, че това е краят. Затаих дъх и усетих студената пот, която се стичаше по цялото ми тяло.

— Голям глупак си, Чурука — дочу се иззад гърба му гласът на друг войник. — Местните не ходят по улиците с документ за самоличност, разбери най-после, че това тук е Африка, а не площадът на родния ти град.

Твърде късно — педантичният войник вече беше на две крачки от мен, протегнал ръка в очакване на някакъв документ, като търсеше погледа ми сред гънките на плата, който ме покриваше. Не го срещна обаче — бях го вперила в земята, в изкаляните му ботуши, в старите ми бабуши и половиния метър, който разделяше двата чифта крака.

— Ако сержантът научи, че си притеснявал една безобидна мароканка, ще отнесеш три дни карцер в крепостта, момче.

Възможността да изтърпи това зловещо наказание най-после вразуми тъй наречения Чурука. Не успях да видя лицето на спасителя си — погледът ми бе все така забит в земята. Заплахата с карцер обаче имаше ефект и педантичният и твърдоглав войник, след като помисли няколко секунди, отдръпна ръката си, обърна се и се отдалечи от мен.

Благослових здравия разум на другаря му, който го възпря, и щом четиримата войници се събраха отново под арката, аз се обърнах и продължих пътя си, без да следвам определена посока. Вървях бавно и се опитвах единствено да възвърна самообладанието си. След като се успокоих, най-после можах да насоча усилията си към търсенето на тоалетните. Огледах се наоколо: имаше двама араби, които спяха на земята с гръб, опрян на стената, и едно измършавяло куче, което пресичаше коловозите. Скоро намерих целта; за мой късмет тоалетните се намираха в противоположния край на перона, далеч от войниците под арката. Със затаен дъх бутнах вратата от армирано стъкло и влязох в нещо подобно на коридор. Вътре бе сумрачно, но не потърсих ключа за осветлението, предпочетох очите ми да свикнат с тъмнината. Съзрях знака за мъже вляво и този за жени вдясно. А в дъното до стената различих някаква купчина дрехи, която бавно се раздвижи. От вързопа внимателно се подаде покрита с качулка глава и в полумрака нечии очи срещнаха моите.

— Носиш ли стоката? — попита на испански. Говореше бързо и отчетливо.

Кимнах утвърдително и вързопът предпазливо се изправи, докато се превърна във фигура на мъж, облечен като мен в арабски дрехи.

— Къде е?

Свалих булото, за да мога да говоря по-лесно, разтворих хиджаба и му показах омотаното си в ленти тяло.

— Тук.

— Мили боже! — успя само да прошепне той. В тези две думи се съдържаше цял свят от емоции: изненада, тревога, нетърпение. Говореше загрижено и имаше вид на възпитан човек. — Можете ли да ги свалите сама? — попита тогава той.

— Ще ми трябва време — прошепнах аз.

Посочи една кабинка за жени и двамата влязохме. Помещението беше тясно, осветено само от избледняващата лунна светлина, която проникваше през малкото прозорче, но това ни бе напълно достатъчно.

— Побързайте, не бива да губим нито минута. Скоро ще дойде сутрешната смяна — тогава претърсват основно цялата гара, преди да потегли първият влак. Налага се да ви помогна — заяви той, като затвори вратата след себе си.

Пуснах хиджаба на земята и скръстих ръце, за да дам възможност на непознатия да ме опипва, да развързва възли, да развива ленти ида освобождава тялото ми от зловещата му обвивка.

Преди да започне, свали качулката си и пред мен се появи сериозното и приятно лице на испанец на средна възраст с набола няколкодневна брада. Имаше кестенява къдрава коса, разрошена от дрехите, под които вероятно се бе крил доста време. Пръстите му заработиха, но задачата не бе никак лесна. Канделария се беше постарала съвестно и нито едно от оръжията не беше помръднало, но възлите бяха толкова стегнати, а лентите от плат — толкова много, че свалянето им ни отне повече време, отколкото ние с непознатия бихме желали. Двамата мълчахме, затворени в тясната кабина със сини плочки и клекало на пода. Чуваше се само шумът от равномерното ни дишане и някоя откъслечна фраза, която бележеше хода на процеса: „този вече е свален, сега тук, мръднете малко, така е добре, вдигнете още ръката, внимавайте.“ Въпреки липсата на време, мъжът от Лараш действаше безкрайно внимателно, почти свенливо, като избягваше, доколкото бе възможно, да доближава по-интимните ми места или да докосва кожата ми повече от необходимото. Сякаш се страхуваше да не омърси с ръцете си целостта ми, сякаш товарът, който носех прилепен до тялото си, беше фина обвивка от копринена хартия, а не черна броня от предмети, предназначени да убиват. Физическата му близост не ме притесни нито за миг нито неволните му ласки, нито близостта на почти долепеното до мен тяло. Това несъмнено беше най-приятният момент от нощта — не защото един мъж докосваше тялото ми след толкова месеци, а защото мислех, че с това действие настъпва началото на края.

Всичко вървеше с добро темпо. Пистолетите излизаха един по един от скривалищата си и се натрупваха на купчина на пода. Вече оставаха много малко, не повече от три-четири. Пресметнах, че след пет, най-много десет минути всичко ще свърши. И тогава, най-неочаквано, тишината бе нарушена. Двамата затаихме дъх и преустановихме работата си. Отвън, все още отдалече, до нас достигнаха звуци от някакво оживление, бележещи началото на нова дейност.

Мъжът пое дълбоко въздух и извади от джоба си часовник.

— Дошла е новата смяна, подранили са — каза той. В тихия му глас долових нервност, тревога и желание да не ми предаде нито едно от тези чувства.

— Сега какво ще правим? — прошепнах аз.

— Ще излезем от тук незабавно — отвърна веднага той. — Облечете се, побързайте.

— А останалите пистолети?

— Оставете ги. Сега трябва да бягаме. Войниците скоро ще влязат, за да проверят дали всичко е наред.

Докато аз се увивах с треперещи пръсти в хиджаба, той развърза от колана си мръсна платнена торба и напъха с шепи пистолетите в нея.

— Откъде ще излезем? — попитах тихо.

— От там. — Той вдигна глава и посочи с брадичка прозореца. — Първо ще скочите вие, после аз ще хвърля пистолетите и ще изляза. Но чуйте — ако не успея да тръгна с вас, вземете пистолетите и тичайте успоредно на релсите. Оставете ги до първата табела на някоя спирка или гара, ще има кой да ги вземе. Не се обръщайте назад и не ме чакайте, просто излезте и бягайте. Хайде, качвайте се, стъпете на ръцете ми.

Погледнах разположения високо тесен прозорец. Стори ми се невъзможно да минем през него, но не му казах нищо. Бях толкова уплашена, че просто се приготвих да изпълня нарежданията му, доверявайки се сляпо на решенията на този непознат масон, чието име никога нямаше да узная.

— Почакайте — каза тогава той, сякаш бе забравил нещо.

Разкопча с едно дръпване ризата си и извади малка платнена торбичка, подобна на кесия.

— Приберете я, това са уговорените пари. За всеки случай, ако нещата вън се усложнят.

— Но има още пистолети… — заекнах аз, като заопипвах тялото си.

— Няма значение. Вие вече изпълнихте вашата част, така че трябва да ви платя — каза той, докато окачваше кесията на врата ми. Аз стоях неподвижно, като упоена. — Хайде, не бива да губим и секунда.

Най-после реагирах. Опрях крак върху подложените му на кръст длани и с усилие се хванах за перваза на прозореца.

— Бързо, отворете го — подкани ме той. — Погледнете навън. Кажете ми накратко какво виждате и чувате.

Прозорецът гледаше към тъмното поле, звуците долитаха от другата страна, която беше извън полезрението ми. Шум на мотори, хрущене на гуми върху чакъла, твърди стъпки, поздрави и заповеди, властни гласове, разпределящи задачите. Стремително, възбудено, сякаш наближаваше краят на света, макар че утрото още не беше настъпило.

— Писаро и Гарсия — в бюфета. Руис и Ллбадалехо — при гишетата. Вие — в канцелариите, а вие двамата — в тоалетните. Хайде, размърдайте си задниците — извика някой гневно и властно.

— Не виждам никого, но идват насам — съобщих аз с все още подадена навън глава.

— Скачайте — заповяда тогава той.

Не скочих. Височината ме безпокоеше, преди това трябваше да провра тялото си навън, несъзнателно отказвах да изляза сама. Исках мъжът от Лараш да ме увери, че ще дойде с мен, че ще ме отведе за ръка там, където трябваше да отида.

Шумовете се чуваха все по-близо. Скърцането на ботушите върху земята, силните гласове, раздаващи нареждания: „Кинтеро — в Дамската тоалетна; Вилярта — в мъжката“. Явно не бяха мудните новобранци, които срещнах при пристигането си, а патрул от отпочинали мъже, нетърпеливи да оползотворят активно началото на работния ден.

— Скочете и бягайте! — повтори енергично мъжът, като ме сграбчи за краката и ме повдигна.

Скочих. Скочих, паднах и върху мен се стовари торбата с пистолетите. Почти веднага след това чух трясъка от отворени с ритници врати. Последното, което стигна до ушите ми, бяха хрипливите викове, насочени към мъжа, когото никога повече не видях:

— Какво правите в дамската тоалетна, арабино? Какво изхвърляш през прозореца? Вилярта, бързо отиди да видиш дали е изхвърлил нещо навън.

Хукнах да бягам. Слепешката, отчаяно. Под прикритието на нощта, влачейки торбата с пистолетите; глуха, безчувствена, без да знам дали ме преследват, без да се питам какво е станало с мъжа от Лараш, озовал се пред насочената към него пушка. Чехълът ми се изхлузи, един от последните пистолети се развърза и падна, но не се спрях да ги търся. Просто продължих да тичам в тъмнината полу боса, следвайки линията на релсите, без да спирам, без да мисля. Прекосях равни поля, градини, насаждения с тръстика, малки плантации. Спънах се, изправих се и продължих да тичам без почивка, без да пресмятам какво разстояние съм изминала. Живо същество не излезе насреща ми, нищо не попречи на трескава бързина, с която краката ми се движеха, докато най-сетне сред сенките успях да съзра табела с надпис. Спирка Малалиен, гласеше тя. Това навярно беше мястото.

Станцията се намираше на стотина метра от надписа, осветена единствено от един жълтеникав фенер. Не стигнах до нея — спрях лудешкия си бяг веднага щом се озовах до надписа. Огледах се във всички посоки, за да видя дали вече има някой, на когото да предам оръжията. Сърцето ми биеше до пръсване, устата ми беше пълна с прах; опитах се, но безуспешно, да приглуша шумното си пресекливо дишане. Никой не дойде при мен. Никой не чакаше стоката. Може би щяха да дойдат по-късно, а може би никога нямаше да се появят.

За по-малко от минута взех решение. Оставих торбата на земята, сплесках я максимално и започнах трескаво да ровя и да трупам върху оръжията пръст, камъни и вейки, с които ги прикрих. Когато реших, че вече не изглеждат подозрително, си тръгнах.

Поех дъх и поднових лудешкия си бяг натам, където се виждаха светлините на Тетуан. Вече се бях отървала от товара, така че реших да се освободя и от останалия баласт. Без да спирам, разтворих робата и с труд успях да развържа последните възли. Трите последни пистолета се изхлузиха и паднаха по пътя: първо единият, после вторият, накрая третият. Когато стигнах покрайнините на града, носех единствено товара на изтощението, тъгата и раните. И една пълна с банкноти кесия, окачена на врата ми. От оръжията — нито следа.

Тръгнах по канавката край шосето за Сеута, като вече крачех бавно. Бях изгубила и втория чехъл, така че отново влязох в ролята на босонога и забулена мюсюлманка, която с мъка се изкачва към портата „Ла Лунета“. Вече не вървях с престорено тътреща се походка — просто краката едва ме държаха. Крайниците ми се бяха схванали, цялото ми тяло беше в пришки, мръсотия и синини; чувствах се изтощена до крайност.

Когато влязох в града, сенките започваха да избледняват. От близката джамия мюезинът призоваваше мюсюлманите за първата молитва, а тръбата на казармата в Интендантството свиреше утринна заря. От „Ла Гасета де Африка“ излизаха току-що отпечатаните вестници, а по „Ла Лунета“ вървяха с прозевки най-ранобудните ваксаджии. Сладкарят Менахем вече бе запалил пещта, а дон Леандро подреждаше стоката в магазина си с пристегната на кръста престилка.

Всички тези сцени от ежедневието минаха пред очите ми като чужди, без да привлекат вниманието ми, без да оставят следа. Знаех, че Канделария ще бъде доволна, когато й връча парите, и ще реши, че съм извършила чутовен подвиг. Аз обаче не изпитвах ни най-малко задоволство. Чувствах само как ме разяжда едно огромно, мъчително безпокойство.

Докато тичах лудешки по полето, докато забивах нокти в пръстта и заривах с нея торбата, докато вървях по шосето, по време на последните перипетии през тази дълга нощ, в съзнанието ми бяха изникнали хиляди картини, съставящи различни епизоди с един-единствен герой: мъжа от Лараш. В един от тях войниците установяваха, че не е хвърлил нищо през прозореца, че всичко е било фалшива тревога, че този човек е просто един сънлив и объркан арабин; тогава го пускаха, защото им беше наредено да не безпокоят местното население, ако не се констатира нещо нередно. В друг, много по-различен епизод още с отварянето на вратата войникът установяваше, че пред себе си има предрешен испанец; приклещваше го в ъгъла, насочваше пушката към главата му и извикваше подкрепления. После го разпитваха, арестуваха го и го отвеждаха в казармата. А може би мъжът се бе опитал да избяга и го бяха убили с изстрел в гърба, докато е прескачал релсите. Между тези две предположения имаше място за стотици други; знаех само, че никога няма да узная кое е било най-близо до истината.

Стигнах до входа на пансиона на края на силите си, изпълнена със страхове. Над Мароко се зазоряваше.