Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (50)

49.

Слязох от „Лузитания Експрес“ на гара Санта Аполония една сутрин в средата на май. Носех два огромни куфара с най-хубавите си тоалети, няколко точни указания и невидим багаж, демонстрирана самоувереност; надявах се, че това е достатъчно, за да се измъкна невредима от всяко затруднение.

Дълго се колебах, преди да убедя себе си, че трябва да приема тази задача. Мислих, претеглях възможности и алтернативи. Знаех, че решението зависи от мен: само аз можех да избера дали да продължа с този неспокоен живот, или да оставя всичко и да се върна към нормалното ежедневие.

Вероятно второто щеше да бъде най-разумното. Беше ми дошло до гуша да лъжа всички, да не мога да бъда откровена с никого, да изпълнявам неприятни заповеди и да живея в постоянно напрежение. Наближавах навършването на тридесет години, а бях безскрупулна измамница и биографията ми беше само поредица от превъплъщения и маскировки, празнота и лъжи. И въпреки предполагаемата изтънченост, която обгръщаше живота ми, в края на деня — както беше отгатнал Игнасио няколко месеца по-рано — от мен оставаше само един самотен призрак, който обитаваше изпълнена със сенки къща. След като излязох от срещата с Хилгарт, изпитах лека неприязън към него и хората му. Бяха ме замесили в опасна и чужда на натурата ми авантюра, която — предполагаше се — би трябвало да е благотворна за страната ми, но месеците минаваха и страхът, че Испания ще влезе във войната, все така витаеше във въздуха. Въпреки това, аз стриктно спазих условията му: принудиха ме да стана себична и безчувствена, да живея в един нереален Мадрид и да изневеря на моята среда и на миналото си. Заради тях бях преживяла мигове на страх и объркване, безсънни нощи, безкрайни, изпълнени с тревога часове. А сега искаха да ме отделят и от баща ми, единствения човек, който внасяше малко светлина в мрачното ми ежедневие.

Все още имах време да кажа „не“, да се опълча и да извикам: бяхме дотук. По дяволите британските тайни служби и глупавите им изисквания. По дяволите подслушванията в пробните, смехотворният живот на жените на нацистите и кодираните в кройките съобщения. Не ме интересуваше кой кого ще победи в тази война; не ме беше грижа дали германците ще нахлуят във Великобритания и ще избиват мирните жители, или англичаните ще бомбардират Берлин и ще го изравнят като маса за гладене. Това не беше моят свят — да вървят по дяволите всички.

Да изоставя всичко и да се върна към нормалния живот — да, това без съмнение бе най-добрият избор. Но къде можех да открия този нормален живот? Дали беше на улица „Редондиля“ от моята младост, сред момичетата, с които израснах и които се бореха за оцеляването си, след като бяха изгубили войната? Дали Игнасио Монтес го беше отнесъл в деня, в който си тръгна от площада с пишещата машина в ръка и с разбито сърце, или ми го открадна Рамиро Арибас, когато ме изостави сама, бременна и без пукната пара в стаята в „Континентал“? Дали нормалният живот беше в Тетуан от първите месеци, сред тъжните обитатели на пансиона на Канделария, или се бе изгубил в тъмните сделки, с които двете успяхме да се измъкнем от калта? Дали го оставих в дома на „Сиди Мандри“, окачен на конците в ателието, което с толкова усилия разработих? Може би си го присвои Феликс Аранда в някоя дъждовна нощ или го отнесе Розалинда Фокс, когато напусна склада на „Дийнс Бар“ и се изгуби като прокрадваща се сянка из улиците на Танжер? Дали нормалният живот беше до майка ми, докато се трудехме мълчаливо през африканските следобеди? Може би го беше отнел един уволнен и арестуван министър или го беше взел със себе си един журналист, когото не посмях да обикна от най-обикновен страх? Къде беше, кога го изгубих, какво стана с него? Търсих го навсякъде: в джобовете, из шкафовете и чекмеджетата, сред плисетата и шевовете. Тази нощ си легнах, без да го открия.

На следващия ден се събудих в друго разположение на духа, веднага щом отворих очи, го забелязах: близо до мен, прилепнал към кожата ми. Нормалният живот не беше в отминалите дни — той беше единствено в това, което съдбата ни поднасяше всяка сутрин. В Мароко, в Испания или Португалия, в шивашкото ателие или в служба на британското разузнаване — на мястото, където аз бих искала да положа устоите на съществуването си, там щеше да бъде той, нормалният ми живот. Сред сенките, под палмите на ухаещ на мента площад, сред блясъка на осветените от полилеи салони или в бурните води на войната. Нормалният живот беше това, което собствената ми воля, дългът и думата ми решаваха да бъде, и затова винаги щеше да бъде с мен. Беше безсмислено да го търся на друго място или да се опитвам да си го възвърна от миналото.

Същия ден отидох в „Ембаси“ с ясни мисли и бистър ум. Уверих се, че Хилгарт е там — подпрял лакът на барплота, пиеше аперитива си и разговаряше с двама военни в униформи. Тогава изпуснах чантата си с безцеремонна нехайност. Четири часа по-късно получих първите заповеди за новата мисия — имах час за козметична процедура на лицето в салона за красота, в който ходех всяка седмица. Пет дни по-късно пристигнах в Лисабон.

Слязох на перона, облечена с рокля от шифон, с бели пролетни ръкавици и огромна широкопола сламена шапка — бляскаво и ефирно петно сред саждите на локомотива и сивотата на забързаните пътници. Чакаше ме анонимен автомобил, който щеше да ме откара до местоназначението ми — Ещорил.

Минахме по улиците на Лисабон — ветровит и облян в светлина, без купони и прекъсвания на електричеството, изпъстрен с цветя, азулежу и сергии със зеленчуци и пресни плодове. Нямаше руини от разрушени сгради, дрипави просяци, следи от снаряди, нямаше вдигнати високо ръце, нито ярем и стрели^[1], изрисувани с четка по стените. Минахме през аристократични и елегантни райони с широки каменни тротоари и внушителни сгради, охранявани от статуи на крале и мореплаватели; прекосихме също простолюдни квартали с лъкатушещи улички, изпълнени с глъч, здравец и мирис на сардини. Всичко ме изпълваше с удивление: величието на река Тежу, воят на сирените в пристанището и скърцането на трамваите. Бях пленена от Лисабон, град, който не беше нито в мир, нито във война — неспокоен, оживен, пулсиращ.

Зад нас останаха Алкантара, Белем и неговите паметници. Морето ставаше все по-бурно, докато пътувахме по крайбрежната магистрала. Вдясно се нижеха старинни къщи с огради от ковано желязо, по които се виеха пълзящи растения, отрупани с цветове. Всичко изглеждаше своеобразно и колоритно, но може би под това своеобразие и колорит се криеше нещо друго. Бяха ме предупредили за това: живописният Лисабон, който току-що бях съзерцавала през прозореца на автомобила, и Ещорил, в който щях да пристигна след няколко минути, бяха пълни с шпиони. И най-незначителният слух си имаше цена, затова всеки, който имаше две уши, беше потенциален доносник — от най-високите длъжности на всяко посолство до сервитьорите, продавачите, камериерките и таксиметровите шофьори. Лайтмотивът отново беше: „Бъдете крайно предпазлива“.

Имах резервирана стая в хотел „Ду Парке“, прекрасно място за една интернационална клиентела, където традиционно отсядаха повече германци, отколкото англичани. Наблизо, съвсем наблизо — в хотел „Паласио“, се наблюдаваше обратното. А после вечерта всички се събираха под един покрив в казиното: в тази теоретично неутрална страна игрите и хазартът нехаеха за войната. Веднага щом колата спря, едно пиколо в униформа ми отвори вратата, а друго се погрижи за багажа ми. Влязох във фоайето с походка, внушаваща самоувереност и безгрижие, и свалих тъмните очила, които носех от мига, в който стъпих на гарата. После обходих огромното помещение със заучено надменен поглед. Останах равнодушна пред блясъка на мрамора, пред килимите и тапицерията от кадифе, пред колоните, издигащи се до високия като в катедрала таван. Не се впечатлих и от елегантните гости, които поотделно или на групи четяха пресата, пиеха коктейли или просто бездействаха. Способността ми да оставам невъзмутима пред този лукс и блясък беше повече от тренирана — не ги удостоих с никакво внимание и с решителна крачка се отправих към рецепцията, за да се регистрирам.

Обядвах сама в ресторанта, а следващите два часа прекарах, изтегнала се на леглото, с поглед, вперен в тавана. В шест без петнадесет телефонът ме изтръгна от унеса. Изчаках да иззвъни три пъти, събрах смелост, вдигнах слушалката и отговорих. И тогава събитията се отприщиха като лавина.