Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (48)

47.

Присъстваше огромно множество — тълпи пред гишетата, опашка от десетки метри за оформяне на талоните със залозите, пейките и зоната до пистата бяха препълнени с нетърпелива и шумна публика. Щастливците обаче, които заемаха запазените ложи, бяха в много по-изгодно положение — без притеснения и викове, седнали на истински столове, а не на циментовите стъпала, обслужвани от сервитьори с белоснежни сака, готови тутакси да изпълнят желанията им.

Веднага щом стигнахме до ложата, усетих свиване под лъжичката. Трябваха ми две секунди, за да осъзная мащабите на абсурдната ситуация, в която се бях озовала: там имаше малка група испанци, пръснати сред солидно множество англичани, мъже и жени, които с чаша в ръка и въоръжени с бинокли, пушеха, пиеха и разговаряха на родния си език в очакване началото на състезанията. И за да няма никакво съмнение относно каузата и произхода им, над главите им имаше навес от огромно британско знаме, завързано за перилата.

Искаше ми се да потъна вдън земя, но моментът още не беше настъпил — вцепених се от ужас, когато направих няколко крачи; и отправих поглед наляво. В съседната ложа, практически още празна, се вееха три знамена: върху червения фон на всяко от тях имаше бял кръг с черна свастика в центъра. Ложата на германците, разделена от нашата с еднометрова преграда, очакваше пристигането на гостите. В момента там имаше само двама войници, които охраняваха входа, и няколко сервитьори, подготвящи храната и напитките, но като се имаха предвид часът и бързината, с която работеха, нямаше никакво съмнение, че германците всеки момент ще пристигнат.

Преди да успея да се успокоя достатъчно, за да мога да реагирам и да реша как най-бързо да се измъкна от този кошмар, Гонсало тихичко ми обясни на ухото кои са поданиците на Негово величество.

— Забравих да ти кажа, че ще бъдем с едни стари приятели, които не съм виждал отдавна. Те са английски инженери в мините в Рио Тинто, дошли с техни сънародници от Гибралтар; предполагам, че ще дойдат и хора от посолството. Всички се радват много на откриването на хиподрума: както знаеш, те са страстни любители на конните спортове.

Не знаех, нито ме интересуваше. В този момент ме занимаваха други грижи, които нямаха нищо общо с пристрастията на тези хора. Трябваше да бягам от тях като от чума. Думите на Хилгарт в Американската легация в Танжер още отекваха в ушите ми: никакви контакти с англичаните. И още по-малко под носа на германците. Когато приятелите на баща ми ни забелязаха, сърдечно поздравиха Гонсало old boy и младата му и неочаквана спътница. Отвърнах на поздравите им с няколко думи, като се опитвах да прикрия нервността си с лека престорена усмивка и в същото време преценявах степента на риска, на който се излагах. Докато стисках ръцете, които непознатите хора ми подаваха, аз се оглеждах наоколо, за да открия някаква пролука, през която да изчезна, без да излагам баща си. Само че не беше лесно. Съвсем не бе лесно. Вляво беше трибуната на германците с веещите се знамена; в тази отдясно имаше неколцина мъже с шкембета и огромни златни пръстени, които пушеха големи като торпеда пури в компанията на жени с изрусени коси и червени като макове устни, на които не бих ушила дори кърпичка в ателието си. Отвърнах поглед от тях — спекулантите и техните натруфени любовници изобщо не ме интересуваха.

Бях блокирана отляво и отдясно, а пред мен имаше парапет, надвесен над празното пространство, така че единственият път за бягство беше този, по който бяхме дошли, макар да знаех, че това е истинско безразсъдство. Съществуваше само един вход за тези ложи: бях установила това на идване. Беше нещо като настлан с плочи коридор, широк около три метра. Ако се опитах да се измъкна през него, щях да се изложа на твърде вероятния риск да се сблъскам с германците лице в лице. А най-много се страхувах, че сред тях ще срещна мои клиентки, от чиито непредпазливи уста често се изплъзваха ценни сведения, които събирах с фалшива усмивка и после предавах на тайните служби на вражеската страна; щях да бъда принудена да спра и да поздравя тези жени, които със сигурност щяха да се питат с подозрение защо тяхната мароканска шивачка бяга като дявол от тамян от ложа, препълнена с англичани.

Оставих Гонсало да раздава поздрави и седнах в най-закритата част на трибуната със свити рамене, вдигнати ревери на сакото и полу сведена глава. Опитвах се да остана незабелязана в открито пространство, където знаех, че е невъзможно да се скрия.

— Добре ли се чувстваш? Пребледняла си — попита баща ми, докато ми поднасяше чаша с плодов коктейл.

— Имам лек световъртеж, но ще ми мине — излъгах аз.

Ако в гамата на цветовете съществуваше цвят, по-тъмен от черното, то душевното ми състояние щеше да се обагри в него веднага щом в германската ложа настъпи оживление. Видях с крайчеца на окото как влизат още войници; след тях пристигна началникът им — едър германец, който започна да раздава заповеди, като сочеше тук и там и хвърляше изпълнени с презрение погледи към ложата на англичаните. Последваха го няколко офицери с лъснати до блясък ботуши, сребристи фуражки и неизменния пречупен кръст на ръкава. Не благоволиха дори да погледнат към нас — просто стояха надменно и равнодушно, показвайки с високомерно си държание явно презрение към хората от съседната трибуна. След малко дойдоха няколко цивилни мъже и аз с ужас установих, че сред тях има лица, които са ми познати. Вероятно и военни, и цивилни от някое предишно събитие, защото се появиха на групи и точно навреме, за да видят първата гонка. За момента имаше само мъже — не се съмнявах, че съпругите им скоро ще ги последват.

Атмосферата ставаше все по-оживена и безпокойството ми се засилваше: британската група се бе увеличила, биноклите минаваха от ръка на ръка, а разговорите за хиподрума, конюшните и жокеите се водеха със същата непринуденост, с която англичаните коментираха нахлуването в Югославия, жестоките бомбардировки над Лондон и последната реч на Чърчил по радиото. И точно тогава го видях. Видях го и той ме видя. Внезапно усетих, че дъхът ми секва. Капитан Алън Хилгарт току-що бе влязъл в ложата с елегантна руса жена под ръка — вероятно съпругата му. Очите му се задържаха върху мен за една десета част от секундата, а после, сдържайки почти незабележимия жест на тревога и недоумение, който само аз долових, отправи бърз поглед към германската ложа, в която непрекъснато прииждаха хора.

Изправих се, за да избегна погледа му, убедена, че това е краят, че вече не съществува начин да се измъкна от този капан. Не бих могла да предвидя по-жалка развръзка на кратката ми кариера на сътрудник на британските тайни служби: бях на крачка от възможността да бъда публично разкрита пред клиентките ми, пред началника ми и пред собствения ми баща. Хванах се с всички сили за парапета и пожелах горещо този ден никога да не бе настъпвал — никога да не бях напускала Мароко, никога да не бях приемала това безумно предложение, което ме бе превърнало в непредпазлива и неумела конспираторка. Прозвуча изстрелът за първата гонка, конете се впуснаха в бесен галоп и въодушевените гласове на публиката пронизаха въздуха. Погледът ми бе насочен към пистата, но мислите ми препускаха далеч от конските копита. Предположих, че германките сигурно вече пълнят ложата, и си представих как Хилгарт с тревога се опитва да намери начин да се справи с неизбежния провал, пред които бяхме изправени. И тогава като в някакво просветление решението изникна пред мен, когато забеляза двама санитари от Червения кръст облегнати нехайно на стената в очакване на евентуален инцидент. Щом не можех да изляза сама от тази пагубна ложа, някои трябваше да ме измъкне от нея.

Обяснението би могло да бъде силното вълнение или умората, натрупана през месеците, може би нервите или напрежението. Нито едно от тях не бе истинската причина; направих го от инстинкт за самосъхранение. Избрах подходящото място — дясната страна на трибуната, която беше най-далече от германците. И прецених точния момент — няколко секунди след като завърши първата гонка, когато глъчката беше неимоверна и въодушевените викове се смесва с възгласи на разочарование. Точно в този момент се свлякох на земята. Нарочно извърнах глава, за да може косата да покрие лицето ми, в случай че нечий любопитен поглед от съседната ложа успее да открие пролука между краката, които веднага ме наобиколиха. Лежах неподвижно, със затворени очи и отпуснато тяло; слухът ми обаче беше нащрек, улавяйки гласовете, които прозвучаха около мен. „Припадък, въздух, Гонсало, бързо, пулсът, вода, още въздух, бързо, бързо, вече идват, аптечка“ и още думи на английски, които не разбрах. Санитарите дойдоха след две минути. Прехвърлиха ме от земята на носилката и ме покриха с одеяло до шията. Едно, две, нагоре — усетих как ме вдигат.

— Ще дойда с вас. — Това бе гласът на Хилгарт. — Ако е необходимо, може да извикаме лекаря на посолството.

— Благодаря, Алън — отвърна баща ми. — Едва ли е нещо сериозно, обикновен припадък е. Ще отидем в здравния пункт. После ще видим.

Санитарите пристъпваха бързо с носилката в тунела към изхода; зад тях вървяха баща ми, Алън Хилгарт и двама англичани, които не успях да разпозная, колеги или заместници на морския аташе. Погрижих се косата отново да покрие лицето ми поне отчасти, но когато ме вдигнаха на носилката, преди да ме изведат от ложата, познах твърдата ръка на Хилгарт, който вдигна одеялото до челото ми. Не можах да видя нищо повече, но чух ясно всичко, което се случи след това.

В началото на коридора към изхода не срещнахме никого, но към средата на пътя положението се промени. А с това се потвърдиха и най-мрачните ми предчувствия. Първо чух стъпки и мъжки гласове, които говореха бързо на немски. Schnell, schnell die haben en begonnen^[1]. Вървяха в обратна на нашата посока, почти тичаха. По твърдата им стъпка реших, че са военни; увереността и категоричността, с която говореха, ме накараха да предположа, че са офицери. Помислих, че носилката с покрито с одеяло тяло, придружавана от английския морски аташе, може би ще ги заинтригува, но те не спряха; просто размениха недружелюбни поздрави и продължиха енергично по пътя си към ложата на германците. Само няколко секунди по-късно чух потропване на токчета и женски гласове. Приближаваха се с твърди стъпки, решително и самоуверено. Санитарите, стреснати от целеустремеността им, се отдръпнаха встрани, за да ги пропуснат да минат; почти ни докоснаха. Затаих дъх и усетих как сърцето ми бие до пръсване; после чух как се отдалечават. Не разпознах конкретен глас, нито успях да преценя с точност колко са, но пресметнах, че са поне шест. Шест германки, може би седем, може би повече; вероятно някои от тях бяха мои клиентки от онези, които избираха най-скъпите платове и ми плащаха както с банкноти, така и с пресни новини.

Престорих се, че идвам в съзнание няколко минути по-късно, когато шумовете и гласовете затихнаха и предположих, че вече съм в безопасност. Казах няколко думи, успокоих ги. Пристигнахме до здравния пункт; Хилгарт и баща ми освободиха англичаните и носачите: първите ги отпрати морският аташе с кратки заповедни на техния език; вторите — Гонсало с щедър бакшиш и пакет цигари.

— Аз ще се погрижа по-нататък, Алън, благодаря — каза накрая баща ми, когато тримата останахме насаме. Премери пулса ми и установи, че вече съм добре. — Мисля, че няма нужда да викаме лекар. Ще се опитам да докарам автомобила тук и ще я заведа до дома й.

Забелязах, че за секунди Хилгарт се подвоуми.

— Добре — кимна най-после. — Ще стоя при нея, докато се върнете.

Раздвижих се едва когато прецених, че баща ми е достатъчно далече, за да не ме види. Чак тогава се въоръжих със смелост, станах и се изправих лице в лице с него.

— Добре сте, нали? — попита той, като ме гледаше строго.

Бих могла да му кажа, че не, още съм слаба и объркана, бих могла да се престоря, че още не съм се съвзела от предполагаемия припадък. Но знаех, че няма да ми повярва. И с право.

— Напълно — отвърнах.

— Той знае ли нещо? — попита тогава, имайки предвид дали баща ми е запознат с работата ми за англичаните.

— Абсолютно нищо.

— Нека си остане така. И в никакъв случай не показвайте лицето си на излизане — нареди ми. — Легнете на задната седалка и се покрийте. Когато стигнете до дома си, проверете дали не ви следят.

— Разбира се. Нещо друго?

— Елате утре при мен. На същото място и в същия час.