Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (34)

33.

След заминаването на Маркъс и пристигането на майка ми животът ми се преобърна изцяло. Тя дойде в един облачен следобед, слаба като скелет, с празни ръце и наранена душа, без какъвто и да е друг багаж, освен старата си чанта, роклята, която бе облякла, и един фалшив паспорт, захванат с безопасна игла за презрамката на сушена. Тялото й сякаш бе остаряло с двайсет години: очите й бяха хлътнали от слабост, ключиците й бяха изхвръкнали и вместо няколкото бели косъма, които си спомнях, в косите й имаше цели кичури. Влезе в дома ми като дете, изтръгнато посред нощ от леглото — изгубена, объркана, отнесена. Сякаш все още не проумяваше, че дъщеря й живее тук и че отсега нататък това ще бъде и неин дом.

Бях си представяла тази повторна и толкова жадувана среща като момент на неудържима радост. Не беше така. Ако трябва да избера една-единствена дума, за да опиша сцената, най-подходящата дума е „тъга“. Почти нищо не каза, не прояви и най-малък интерес към каквото и да е. Само ме прегърна силно и продължи да ме държи заръка, сякаш се боеше да не избягам някъде. Нито усмивка, нито сълза, промълви няколко думи — и това беше всичко. Едва опита от храната, която бяхме приготвили с Канделария и Жамила: пиле, омлет, салата от домати, аншоа, арабски хляб; всичко, което предположихме, че в Мадрид отдавна не са вкусвали. Не каза дума за ателието, нито за стаята, която й бях приготвила, с голямо дъбово легло и ушита от мен покривка от кретон. Не ме попита какво е станало с Рамиро, не прояви любопитство за причината, която ме бе подтикнала да се установя в Тетуан. И естествено, не пророни нито дума за опасното пътуване до Африка, не спомена нито веднъж за ужаса, който бе оставила след себе си.

Приспособи се бавно; никога не бях предполагала, че ще видя майка си в такова състояние. Решителната Долорес, която винаги бе имала последната дума с точните слова в подходящия момент, бе отстъпила мястото си на предпазлива и свита жена, която не можех да позная. Посветих й се изцяло, практически престанах да работя скоро не се предвиждаха важни светски събития и клиентките ми можеха да почакат. Ден след ден й носех закуската в леглото: кифли, мекици, препечен хляб с масло и захар, всичко, от което можеше да възвърне малко от теглото си. Помогнах и да се изкъпе и подстригах косата й, уших й нови дрехи. Едва я изведа от къщи, но постепенно сутрешната разходка се превърна в задължителен ритуал. Вървяхме, хванати под ръка, по улица „Генералисимус“, стигахме до площада пред черквата; понякога, ако имах време, присъствах с нея на службата. Показах й различни места и кътчета, накарах я да ми помогне в избора на платове, да слуша песни по радиото и да решава какво ще ядем. И много бавно, стъпка по стъпка, тя възвърна истинската си същност.

Никога не я попитах какви мисли я бяха занимавали през този преходен период, който сякаш продължи цяла вечност: надявах се да ми разкаже някой ден, но тя не го направи и аз не настоях. А и не изпитвах любопитство — предположих, че това е средство да се справи с неувереността, която облекчението поражда, когато е примесено с мъка и болка. Затова просто я оставих да се приспособи, като стоях неизменно до нея, готова да й помогна, ако се нуждае от подкрепа, с кърпичка в ръка за сълзите, които тя никога не проля.

Разбрах, че се подобрява, когато започна да взема някои по-маловажни решения: „днес мисля да присъствам на службата в десет; какво ще кажеш да отида с Жамила на пазара и да купя подправки, за да сготвя ориз“. Постепенно престана да се сепва всеки път, когато чуеше шума от някой паднал предмет, звука от мотора на прелитащ над града самолет; посещенията на църковната служба и пазара скоро се превърнаха в рутина, а по-късно към тях се добавиха още някои неща. Най-важно от всичко бе, че отново започна да шие. Въпреки старанията ми, дълго време тя не проявяваше и най-малък интерес към шиенето, сякаш то не бе основата на съществуването й повече от трийсет години. Показвах й чуждестранните списания, които вече купувах сама от Танжер, разказвах й за клиентките си и за техните капризи, опитвах се да я развеселя, като и припомнях някои истории за тоалети, които някога бяхме шили заедно. Нищо. Не постигнах нищо, сякаш й говорех на неразбираем език. Докато една сутрин тя надникна в ателието и попита: „Да ти помогна ли?“. Тогава разбрах, че майка ми отново се е върнала към живота.

На четвъртия месец от пристигането й задишахме спокойно. След като тя се включи, дните вече не бяха толкова натоварени. Работата вървеше с добро темпо, можехме да плащаме всеки месец на Канделария и да отделяме за себе си достатъчно, за да живеем охолно, вече не се налагаше да се трудя без почивка. Отново се разбирахме чудесно, макар вече да не бяхме същите и всяка от нас знаеше, че пред нея стои една различна жена. Силната Долорес бе станала уязвима, малката Сира вече беше самостоятелна жена. Но ние се приехме, одобрихме се и след като ролите бяха ясно определени, между нас никога повече не възникна напрежение.

Изпълненият с активност живот през първия етап от пребиваването ми в Тетуан вече ми се струваше нещо далечно, сякаш принадлежеше на епоха, отминала преди векове. Назад останаха неустановеността и приключенията, връщанията призори и животът без ограничения; всичко остана назад и настъпи покой, вяло и безжизнено ежедневие. Спомените от миналото обаче все още живееха с мен. Вече не чувствах с такава острота отсъствието на Маркъс, но споменът за него остана в мен като невидим спътник, чиито очертания само аз можех да съзра. Колко пъти съжалих, че не бях задълбочила връзката си с него, колко пъти се проклех за въздържаността си, колко пъти си спомнях с тъга за него. Въпреки това, в дъното на душата си се радвах, че не се бях подала на чувствата си: ако го бях сторила, неговото отсъствие вероятно щеше да бъде много по-болезнено.

Продължих да се виждам с Феликс, но пристигането на майка ми сложи край на нощните посещения и сноването от врата до врата, на чудноватите уроци по обща култура и щедрото му сърдечно приятелство.

Отношенията ми с Розалинда също се промениха. Мъжът й удължи престоя си много повече от предвиденото, като поглъщаше времето и здравето й като пиявица. За щастие — след почти седем месеца — Питър Фокс изясни намеренията си и реши да се върне в Индия. Никой не успя да проумее как в замъгленото му от алкохолните пари съзнание проблесна лъч здравомислие, но истината е, че той самият взе това решение една сутрин, когато жена му вече беше на ръба на срива. Заминаването му не доведе до някакъв прелом, и донесе на всички безкрайно облекчение. Естествено, той така и не стигна до убеждението, че най-разумно би било да се съгласи най-после на развод и да приключи с този брак, който беше истински фарс. Напротив, предполагаше се, че ще ликвидира бизнеса си в Калкута и ще се върне окончателно при жена си и сина си, за да се възползва заедно с тях от ранното си пенсиониране в испански протекторат. И за да не свикват преждевременно с охолния живот, реши, че след толкова години без промени, и сега няма да им повиши издръжката с нито една лира.

— В случай на нужда, нека ти помогне твоят скъп приятел Бейгбедер — каза той на сбогуване.

За радост на всички той никога повече не се върна в Мароко. Но Розалинда бе толкова изтощена от това противно съжителство, че й беше нужна половин година да се съвземе. След заминаването на Питър тя остана на легло в продължение на месеци, като излезе само три-четири пъти от дома си. Висшият комисар практически премести работното си място в спалнята й, където двамата прекарваха дълго време — тя четеше сред възглавниците, а той работеше с книжата си на една малка маса до прозореца.

Лекарското предписание да пази леглото, докато се възстанови, не я лиши напълно от светския живот, но в голяма степен го ограничи. Веднага щом се появиха първите симптоми на подобрение, тя отново започна да приема приятелите си, като организираше малки празненства, без да става от леглото. Присъствах на почти всички: приятелството ми с Розалинда оставаше непокътнато. Нищо обаче не беше същото.