Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (55)

54.

Жуау хвърли угарката на земята, каза „добро утро“, докато я размазваше с подметката на обувката си, и отвори вратата на колата. Отново ме изгледа от горе до долу. Този път обаче не се налагаше да съобщава нещо на шефа си за мен, защото аз самата щях да се видя с него след половин час.

Офисът на Да Силва се намираше на централната улика „Оро“, улицата на златото, която свързваше площад „Росио“ с площад „Комерсио“ в Байша. Сградата беше елегантна, но без всякаква показност, макар че всичко наоколо излъчвате мирис на пари, сделки и доходни дейности. Банки, заложни къщи, офиси, облечени с костюми господа, забързани служители и тичащи пикола съставяха панорамата отвън.

Слязох от колата и бях посрещната от същия слаб мъж, който прекъсна разговора ни вечерта, когато се запознахме с Да Силва. Внимателен и любезен, този път той ми стисна ръката и се представи лаконично като Жоаким Гамбоа; веднага след това ме поведе почтително към асансьора. В началото помислих, че офисът се намира на някой от етажите, но скоро разбрах, че всъщност цялата сграда е седалище на компанията.

— Дон Мануел ще ви приеме веднага — обяви той, след което изчезна.

Стените на приемната, където ме настани, бяха облицовани с ламперия, която изглеждаше прясно лакирана. Шест кожени кресла оформяха чакалнята; малко по-навътре, близо до двукрилата врата, водеща към кабинета на Да Силва, имаше две бюра, едното от които беше заето. На първото работеше около петдесетгодишна секретарка, която, ако се съди по сериозността, с която ме поздрави, и по възхитителното старание, с което записа нещо в една дебела тетрадка, сигурно беше дискретна и делова служителка, мечтата на всеки началник. Колежката й, доста по-млада, се появи след две минути от кабинета на Да Силва, придружавайки мъж с невзрачен вид. Вероятно бе клиент или търговски партньор.

— Господин Да Силва ви очаква, госпожице — каза тя с неприветливо изражение. Престорих се, че не й обръщам особено внимание, но един поглед ми беше достатъчен, за да я преценя. Приблизително на моята възраст. С очила за късогледство, със светла коса и кожа, добре облечена, макар че качеството на дрехите й беше по-скоро скромно. Не успях да я огледам повече, защото в този момент самият Мануел да Силва излезе да ме посрещне.

— За мен е удоволствие да ви посрещна тук, Арис — каза той на перфектния си испански.

Благодарих му, като умишлено бавно протегнах ръка, за да му дам време да ме види и да реши дали все още съм достойна за вниманието му. Ако съдех по реакцията му, явно беше така. Бях се постарала — за тази делова среща бях облякла сребристосив тоалет от две части с тясна пола, вталено сако и бяло цвете на ревера, което освежаваше дрехата. Резултатът беше оценен с одобрителен поглед и галантна усмивка.

— Моля, заповядайте. Тази сутрин ми донесоха всичко, което искам да ви покажа.

В единия ъгъл на просторния кабинет, под голяма карта на света имаше няколко топа плат. Коприни. Естествени коприни, лъскави и гладки, прекрасни коприни в искрящи цветове. Достатъчно бе да ги докосна, за да си представя колко красиво ще падат в тоалетите, които можех да ушия от тях.

— Отговарят ли на очакванията ви?

Гласът на Мануел да Силва прозвуча зад гърба ми. За няколко секунди, може би минута, бях забравила за него и за неговия свят. Удоволствието, което изпитах, когато се уверих в красотата на платовете, когато усетих тяхната мекота и си представих готовите дрехи, ме беше откъснало за миг от реалността. За щастие не се наложи да хваля престорено стоката, която ми предлагаше.

— Надхвърлят ги. Прекрасни са.

— Тогава ви съветвам да вземете колкото се може повече метра, защото се опасявам, че скоро ще ги изкупят.

— Толкова голямо ли е търсенето?

— Така предполагаме. Макар и не точно за дрехи.

— А за какво друго? — попитах изненадано.

— За много по-належащи нужди в тези времена — за войната.

— За войната? — запитах аз, като се престорих на учудена. Знаех, че в други страни е така, Хилгарт ме беше предупредил в Танжер.

— Използват коприната за изработка на парашути, за предпазване на барута и дори за велосипедни гуми.

Изсмях се престорено.

— Какво безразсъдно разхищение! От коприната, необходима за един парашут, могат да се ушият поне десет вечерни тоалета.

— Да, но времената са трудни. А воюващите страни скоро ще са готови да платят добра цена за тях.

— А вие, Мануел, на кого ще продадете тази красота на германците или на англичаните? — попитах шеговито, сякаш не приемах сериозно думите му. Самата аз се учудих от наглостта си, но той прие шегата.

— Ние, португалците, поддържаме традиционни търговски връзки с англичаните, макар че в тези смутни времена никога не се знае… — Довърши обезпокоителния си отговор със смях, но преди да разтълкувам думите му, той отклони разговора към по-практични и близки теми. — Тук има папка с подробни данни за платовете: справки, качество, цени — с една дума, обичайното — каза, като се приближи до писалището си. — Вземете я в хотела, разгледайте я и когато направите избора си, попълнете формуляр за поръчка и аз ще се погрижа да ви доставят всичко директно в Мадрид; ще го получите за по-малко от седмица. Можете да извършите плащането от там при получаването на стоката, за това не се безпокойте. И не забравяйте да свалите двайсет процента отстъпка от цената на всеки артикул — жест от страна на компанията.

— Но…

— А тук — добави той, като не ме остави да се доизкажа — имате друга папка със списък на местните доставчици на артикули и стоки, които може да ви заинтересуват. Конци, галантерия, копчета, кожи… Позволих си от ваше име да ви уредя срещи с всички тях; ето това е графикът ви, в това каре: този следобед ще ви чакат братята Соареш, имат най-добрите конци в Португалия; утре, петък сутрин, ще ви приемат в „Каза Барбоза“, където изработват копчета от африканска слонова кост. В събота сутринта имате посещение при кожаря Алмейда и това е всичко до следващия понеделник. Но се пригответе, защото седмицата ще започне отново с много срещи.

Разгледах изпълнения с квадратчета лист и скрих изненадата си от отлично свършената работа.

— Виждам, че освен неделята, вие сте оставили свободен и утрешния следобед — казах, без да вдигам поглед от листа.

— Грешите.

— Едва ли. В графика мястото е празно, вижте.

— Наистина е празно, защото помолих секретарката си да го остави така, но съм предвидил нещо, с което да го запълним. Бихте ли вечеряли утре с мен?

Взех от него втората папка, която той продължаваше да държи в ръце, и не отговорих. Първо разгледах съдържанието й: няколко страници с имена, данни и цифри, които се престорих, че изучавам с интерес, макар че в действителност само прокарах поглед по тях, без да се спирам на никое от тях.

— Добре, приемам — потвърдих, след като изчаках да минат няколко дълги секунди. — Но само ако ми обещаете нещо.

— Разбира се, стига да е във възможностите ми.

— Условието ми е следното: ще вечерям с вас, ако ми обещаете че нито един войник няма да скочи във въздуха с тези прекрасни коприни, вързани на гърба му.

Той се разсмя весело и установих за пореден път, че се смее прекрасно. Мъжествено, силно и едновременно с това елегантно. Спомних си думите на съпругата на Хилгарт: Мануел да Силва наистина беше привлекателен мъж. И тогава сянката на Маркъс Логан премина пред очите ми с бързината на комета.

— Ще направя каквото мога, обещавам, но знаете как е в бизнеса… — каза той, като сви рамене, а в ъгълчето на устата му се появи лека иронична усмивка.

Неочаквано звънене прекъсна думите му. Звукът излизаше от бюрото му, от един сив апарат, на който мигаше зелена светлинна.

— Извинете ме за момент, моля. — Внезапно бе възвърнал сериозността си. Натисна един бутон и гласът на младата секретарка се разнесе, деформиран от апарата:

— Чака ви хер Вайс. Казва, че е спешно.

— Въведете го в заседателната зала — нареди той. Държането му коренно се бе променило — хладнокръвният предприемач бе изместил очарователния мъж. Или беше обратното. Още не го познавах добре, за да разбера кой от двамата е истинският Мануел да Силва.

Обърна се към мен и се опита да си възвърне предишната любезност, но не успя да го постигне напълно.

— Извинете ме, но понякога ми се струпва много работа.

— Моля ви, вие ме извинете, че ви отнемам от времето…

Не ме остави да довърша — въпреки че се опитваше да го прикрие, излъчваше известно нетърпение. Протегна ми ръка.

— Ще ви взема утре в осем, съгласна ли сте?

— Напълно.

Сбогувахме се набързо, моментът не беше подходящ за кокетничене. Назад останаха шегите и лековатите приказки, щяхме да ги подновим друг път. Изпрати ме до вратата. Когато излязох в приемната, потърсих с поглед въпросния хер Вайс, но заварих само двете секретарки: едната съвестно тракаше на пишещата машина, а другата поставяше в пликове купчина писма. Те се сбогуваха с мен демонстрирайки любезност в доста различна степен, но аз не им обърнах внимание: много по-важни въпроси занимаваха ума ми.