Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (40)

39.

Обядвахме сами в едно помещение на Американската легация, до което стигнахме, като отново прекосихме коридори и стълби. По пътя ми обясни, че целият този лабиринт е резултат от няколко допълнителни пристройки към централната старинна сграда — това обясняваше липсата на единство и хармония. Помещението, в което се озовахме, не беше точно трапезария; беше по-скоро малък, оскъдно мебелиран салон с многобройни старинни картини, изобразяващи батални сцени, поставени в позлатени рамки. Прозорците, плътно затворени въпреки великолепното време, гледаха към вътрешен двор. В средата на стаята беше приготвена маса за двама. Един сервитьор, подстриган по военному, ни поднесе телешко алангле с гарнитура от картофи и салата. На помощната масичка постави две чинии с нарязани на резени плодове и сервиз за кафе. Веднага щом напълни чашите с вино и вода, изчезна, като затвори безшумно вратата след себе си. Върнахме се към разговора си.

— След като пристигнете в Мадрид, ще отседнете за една седмица в „Палас“, направихме резервация на ваше име. Искам да кажа — на новото ви име. Настанете се и се постарайте да излизате колкото е възможно по-често, нека ви виждат. Обикаляйте магазините и посетете новото си жилище, за да свикнете с него. Разхождайте се, ходете на кино. С една дума, ходете където искате. С две ограничения.

— Какви?

— Не излизайте извън най-изисканите квартали. Не напускайте периметъра на елитната зона и не общувайте с хора извън тази среда.

— Искате да кажете, да не стъпвам в предишния си квартал, нито да се срещам със старите си приятели и познати?

— Именно. Никой не трябва да ви свързва с вашето минало. Вие сте новопристигнала в града — не познавате никого и никой не ви познава. Ако случайно срещнете някой и той ви разпознае, отричайте. Бъдете груба, ако се наложи, използвайте каквато и да е стратегия, но в никакъв случай не допускайте да се разбере, че не сте тази, за коя го се представяте.

— Ще го имам предвид, не се тревожете. А второто ограничение?

— Никакви контакти с лица с британско гражданство.

— Искате да кажете, че не мога да се виждам с Розалинда Фокс? — попитах, без да успея да скрия разочарованието си. Знаех, че връзката ни не може да е публична, но се надявах да прибягвам тайно до помощта й, до опита и интуицията й в моменти на затруднение.

Хилгарт преглътна хапката, която дъвчеше, избърса се със салфетката и поднесе чашата с вода към устата си.

— Съжалявам, но така трябва да бъде. Не бива да се виждате нито с нея, нито с който и да било друг англичанин, с изключение на мен самия, и то само в изключителни случаи. Госпожа Фокс е наясно с това условие: ако случайно се озовете на едно и също място, знае че не бива да се доближава до вас. И избягвайте, доколкото е възможно общуването с американски граждани. Те са наши приятели, виждате колко добре се отнасят с нас — каза той и разпери ръце, сякаш искаше да обгърне стаята с тях. — Но те също не са сред приятелите на Испания и страните от Оста, така че по-добре стойте настрани и от тях.

— Добре — съгласих се аз. Ограничението да не се срещам с Розалинда не беше по вкуса ми, но знаех, че нямам друг избор.

— И като говорим за публични места, бих искал да ви посоча някои, където е препоръчително да ви виждат — продължи той.

— Слушам ви.

— „Палас“, вашият хотел. Пълен е с германци, затова е добре да ходите там под всякакъв претекст, дори и след като го напуснете. Например да обядвате в грил бара му, който е на мода. Да изпиете едно питие или да се срещнете с някоя клиентка. В Нова Испания не се гледа с добро око на жени, които излизат сами, пушат, пият или се обличат по-фрапантно. Не забравяйте обаче, че вие вече не сте испанка, а чужденка, току-що пристигнала в столицата от една екзотична страна, и се придържайте към този модел. Минавайте през „Риц“, той също е свърталище на нацисти. Но най-често посещавайте „Ембаси“, салона за чай на булевард „Кастеляна“, знаеш ли го?

— Разбира се — отвърнах. Премълчах колко пъти в младостта си бях гледала витрините му през стъклата, докато устата ми се пенеше със слюнка при вида на вълшебните сладкиши, изложения тях. Торти със сметана, украсени с ягоди, руски пасти с шоколадов крем, маслени сладкиши. По онова време дори не си представяла, че някой ден ще бъде възможно и по джоба ми да прекрача прага на „Ембаси“. Каква ирония — години по-късно ме караха да посещавам това заведение колкото се може по-често.

— Собственичката му — Маргарет Тейлър, е ирландка, моя добра приятелка. Може би сега „Ембаси“ е най-интересното място в Мадрид в стратегически план, защото там, в помещение, което не изхвърля седемдесет квадратни метра, се събираме без видимо напрежение представителите на Оста и на Съюзниците. Поотделно, разбира се, всеки със своите. Често се случва обаче барон Фон Щорер, германският посланик, да се сблъска с представители на британския дипломатически корпус, докато пие чая си, или аз самият да се окажа рамо до рамо с моя германски колега на бара. Германското посолство е практически отсреща, нашето също е наблизо, на ъгъла на „Фернандо ел Санто“ и „Монте Ескинса“. Освен че е посещаван от чужденци, „Ембаси“ е и място за среща на много знатни испанци: трудно можеш да намериш толкова хора аристократични титли, събрани накуп, колкото там в часа на аперитива. В по-голямата си част тези аристократи са монархисти и англофили, с една дума, са на наша страна и не представляват за нас ценни източници на информация. Но би било добре да спечете клиентки от тези среди, защото германките се възхищават от аристократичните дами и ги ценят. Съпругите на висшите представители на новата власт обикновено са от друг вид: не познават почти никого, много по-стеснителни са, не се обличат с дрехи от висшата мода, забавляват се значително по-малко и естествено, нямат навика да ходят в „Ембаси“, за да пият коктейли преди хранене, нали разбирате какво искам да ви кажа?

— Започвам да придобивам представа.

— Ако, за нещастие, се появи някакъв сериозен проблем или сметнете, че трябва спешно да ни предадете някаква информация, можете да се свържете с мен всеки ден от седмицата в „Ембаси“ в един часа на обяд. Да речем, че това е мястото за среща с неколцина наши агенти — толкова е явно, че трудно може да предизвика и най-малкото подозрение. За да се свържем, ще използваме много прост код: ако искате да говорите с мен, влезте в салона с чантата си в лявата ръка; ако всичко е наред и отивате само за да изпиете аперитива си и да ви видят, носете я в дясната. Запомнете: лява проблем; дясна — всичко наред. А ако положението е критично, изпуснете чантата си веднага щом влезете и се престорете, че е станало случайно.

— Какво разбирате под критично положение? — попитах аз. Предчувствах, че зад тази фраза, която не разбирах напълно, се крие нещо твърде неприятно.

— Пряка заплаха. Насилие. Физическо нападение. Нахлуване в дома ви.

— Какво ще предприемете в такъв случай? — запитах, след като се окопитих.

— Зависи. Ще анализираме положението и ще действаме според степента на риска. Ако опасността е значителна, ще отменим операцията, ще се опитаме да ви скрием на сигурно място и ще ви отведем от страната възможно най-бързо. Ако рискът не е толкова голям, ще намерим начин да ви поставим под закрила. Но бъдете сигурна, че винаги можете да разчитате на нас, никога няма да ви изоставим.

— Благодаря ви.

— Не ни благодарете, това ни е работата — каза той, докато съсредоточено режеше една от последните хапки месо. — Надяваме се всичко да протече добре: планът, който сме начертали, е много надежден, а материалът, който ще ни предавате, не предполага голям риск. Засега. Желаете ли десерт?

И този път не дочака да му отговоря; просто стана, взе чиниите, отнесе ги на помощната масичка и се върна с другите две, пълни с нарязани плодове. Проследих го с поглед; имаше бързите и точни движения на човек, за когото ефикасността бе жизненоважен приоритет; човек, който не беше свикнал да губи нито секунда от времето си, нито да се разсейва с дреболии и общи приказки. Отново седна, бодна парче ананас и продължи инструкциите си, сякаш не ги беше прекъсвал:

— В случай че ние трябва да се свържем с вас, ще използваме два канала. Единият ще бъде цветарският магазин „Бургиньон“ на улица „Алмагро“. Собственикът е холандец и също е наш голям приятел. Ще ви изпратим цветя. Бели или жълти. Червените ще оставим на почитателите ви.

— Много мило — подхвърлих иронично аз.

— Прегледайте добре букета — продължи той, все едно че не ме бе чул. — В него ще има съобщение. Ако е нещо по-елементарно, ще бъде написано на обикновена картичка. Прочетете го няколко пъти, за да проверите дали баналните на пръв поглед думи нямат двойно значение. Когато става дума за нещо по-сложно, ще използваме същия код като вас, морзовата азбука в обратен ред, написана панделката, с която ще са завързани цветята. Развържете я и дешифрирайте текста по същия начин, по който ще пишете вашите съобщения, тоест отдясно наляво.

— Добре. А вторият канал?

— Отново „Ембаси“, но не салонът, а бонбоните. Ако получите неочаквано кутия с бонбони, бъдете сигурна, че е от нас. Ще се погрижим да напусне заведението със съответното съобщение, което също ще бъде кодирано. Огледайте добре кутията и хартията, с която е опакована.

— Колко галантно — подметнах с лека язвителност. Той отново сякаш не я забеляза, а и да беше, не го показа.

— Ето за това става дума. Да се използват неподозирани методи за обмяна на поверителна информация. Кафе?

Още не бях довършила плодовете, но приех. Напълни чашите от метален съд, след като разви горната му част. За моя изненада течността беше гореща. Нямах никаква представа какво е това изобретение, от което кафето излизаше като току-що направено, макар че стоеше там поне от час.

— Термос, едно велико изобретение — обяви той, сякаш бе забелязал любопитството ми. После извади от куфарчето си няколко тънки папки от светъл картон, които натрупа на купчина пред мен. — Сега ще ви представя лицата, които най-живо ни интересуват. С времето интересът ни към тези дами може да се засили или да спадне. Може и да изчезне, макар че се съмнявам. Вероятно ще добавим нови имена, ще ви помолим да засилите наблюдението над някои от тях или да следите за конкретни данни; ще ви уведомяваме в зависимост от развоя на събитията. За момента обаче това са лицата, чиято светска програма бихме искали да узнаем възможно най-скоро.

Отвори първата папка и извади няколко напечатани на машина листа. В горния ъгъл имаше снимка, закрепена с кламер.

— Баронеса Петрино, от румънски произход. По бащино име — Елена Борковска. Омъжена за Йозеф Ханс Лацар, прессекретар на германското посолство. Съпругът й е обект с приоритетно значение за нас: става дума за човек с изключителна власт. Много е ловък и е в чудесни отношения с представителите на режима, особено с най-могъщите фалангисти. Освен това притежава прекрасни способности за създаване и поддържане на контакти: организира прословутите празненства в двореца си на „Кастеляна“ и е купил десетки журналисти и предприемачи, като ги угощава с деликатеси и напитки, които внася от Германия. Води скандален живот в потъналата в мизерия днешна Испания: епикуреец и страстен почитател на антиките, почти сигурно е, че купува най-ценните предмети на смешни цени. По ирония на съдбата, изглежда, е евреин от турски произход факт, които той се опитва да скрие. Съпругата споделя бурния му светски живот и също като него се слави с непрестанните си публични изяви, така че със сигурност ще бъде една от първите ви клиентки. Надяваме се да е една от тези, които ще ви създадат най-много работа — както в шиенето, така и по отношение на информацията.

Не ми даде време да видя снимката, защото веднага затвори папката и я плъзна по покривката към мен. Понечих да я отворя, но той ме спря:

— Оставете това за по-късно. Ще вземете тези папки с вас. Трябва да запаметите данните и да унищожите документите и снимките веднага щом се уверите, че сте ги запомнили. Изгорете всичко. В никакъв случай не трябва да носите тези документи в Мадрид и никой друг, освен вас не бива да се запознава със съдържанието им, ясно ли е?

Преди да успея да отговоря, той отвори следващата папка и продължи:

— Глория фон Фюрстенберг. С мексикански произход въпреки името си. Трябва да внимавате какво говорите пред нея, защото разбира всичко. Тя е изумителна красавица, много елегантна, вдовица на немски благородник. С две малки деца и в доста лошо финансово положение, затова непрекъснато е на лов за богат съпруг или по липса на такъв, на някой богат наивник, който да й осигури необходимата издръжка, за да продължава да живее в разкош. Винаги се прилепя до силните на деня; приписват й няколко любовници, сред които посланикът на Египет и милионерът Хуан Марч. Води оживен светски живот, винаги е на страната на нацистката общност. Със сигурност ще ви създаде доста работа, макар че може би ще бави изплащането на сметките.

Затвори папката. Подаде ми я и аз я поставих върху предишната, без да я отварям. Мина към третата.

— Елза Брукман, родена княгиня Кантакузино. Милионери, поклонничка на Хитлер, макар че е много по-възрастна от него. Твърдят, че тя го е въвела в пищния светски живот на Берлин. Дарила е истинско състояние за нацистката кауза. Напоследък живее в Мадрид, в резиденцията на посланика, по незнайна за нас причина. Въпреки това се чувства в свои води и не пропуска нито едно светско събитие. Има славата на леко ексцентрична и недискретна жена, така че може да се окаже отворена книга и да ви предостави важна информация. Още кафе?

— Да, но нека аз да налея. Вие говорете, слушам ви.

— Добре, благодаря. Последната германка — графиня Мехтилд Подевилс, висока, красива, около трийсетгодишна, разведена, близка приятелка на един от главните действащи шпиони в Мадрид — Арнолд, с висок ранг в SS и фамилно име Волф, когото тя нарича галено wolfchen — „вълче“. Поддържа отлични контакти както с германци, така и с испанци, принадлежащи към аристократичните и правителствените кръгове — сред тях са Мигел Примо де Ривера и Саенс де Ередия, брат на Хосе Антонио, основателя на Фалангата. Той е нацистки агент, но Мехтилд може и да не знае това. Обича да повтаря, че не разбира нищо от политика и от шпионаж, но й плащат петнайсет хиляди песети на месец, за да съобщава каквото види и чуе, а това в днешна Испания е истинско състояние.

— Не се съмнявам.

— Сега да минем към испанките. Пиедад Итурбе фон Шолц — Пиедита за приятелите й. Маркиза Белвис де лас Навас, съпруга на принц Макс Хоенлое-Лангенбург, богат австрийски земевладелец, представител на висшата европейска аристокрация, който живее в Испания отдавна. Принципно подкрепя германската кауза, защото е кауза и на страната му, но поддържа постоянни контакти с нас и американците заради бизнес интересите си. Двамата са истински космополити и изглежда, никак не им се нравят бълнуванията на фюрера. Всъщност те са очарователна и високоуважавана двойка в Испания, но да кажем, че черпят от два източника. Смятаме да ги държим под око, за да разберем накъде клонят — на страната на германците или на нашата, разбирате ли? — каза той, като затвори папката.

— Разбирам.

— И последната от тези интересни дами — Сонсолес де Икаса, маркиза Лянсол. Единствено тя не ни интересува заради съпруга си, военен и аристократ, с трийсет години по-възрастен от нея. Нашата цел тук е не съпругът, а любовникът — Рамон Серано Сунер, министър на вътрешните работи и генерален секретар на Националното движение. Наричаме го министър на Оста.

— Баджанакът на Франко? — попитах изненадано аз.

— Същият. Поддържат доста недискретна връзка. Тя обича да се перчи и демонстрира без ни най-малък свян връзката си с най-могъщия човек в Испания след Франко. Високомерието й е пропорционални на нейната елегантност, освен това има силен характер, така че внимавайте. Всяка информация, която бихте могли да получите чрез нея за действията и контактите на Серано Сунер, които не са публично достояние, би била безценна.

Прикрих изненадата, която тези думи предизвикаха у мен. Знаех, че Серано е галантен мъж, лично се уверих в това, когато вдигна пудриерата, която изпуснах в краката му, но тогава ми се стори също така дискретен и сдържан; трудно беше да си го представя като герой в скандална извънбрачна връзка с ослепителна дама от знатно потекло.

— Остана още една папка с информация за няколко души — продължи Хилгарт. — Според данните, с които разполагаме, едва ли съпругите на фигуриращите тук лица ще посетят модно шивашко ателие веднага след отварянето му, но няма да е излишно да запаметите имената им за всеки случай. И на всяка цена запомнете имената на съпрузите им — те са истинските ни цели. Много с възможно да бъдат споменати в разговорите на други клиентки — така че бъдете нащрек. Започвам, ще чета бързо; по-късно ще имате възможност да прочетете списъка на спокойствие. Паул Виндер, силният човек на Гестапо в Мадрид. Изключително опасен — дори много от сънародниците му се боят от него и го мразят. Той човек на Химлер, началника на германските тайни служби. Четирийсетгодишен е, но е „старо куче“. Отнесен поглед, очила с кръгли рамки. Има десетки сътрудници, разпръснати из цял Мадрид, затова внимавайте. Следващият: Валтер Юнгханс, истински кошмар за нас. Той е най-големият саботьор на доставките на плодове за Великобритания — слага експлозиви в пратките, вече има убити работници. Следващият: Карл Ернст фон Мерк, изтъкнат представител на Гестапо с голямо влияние в Нацистката партия. Следващия е Йоханес Франц Бернхарт, предприемач…

— Познавам го.

— Моля?

— Познавам го от Тетуан.

— Колко добре го познавате? — попита бавно той.

— Малко. Много малко. Никога не съм говорила с него, но сме се срещали на приеми, когато Бейгбедер беше висш комисар.

— Той познава ли ви? Би ли могъл да ви разпознае на публично място?

— Съмнявам се. Никога не сме разговаряли и не вярвам да си спомня за тези срещи.

— Откъде знаете?

— Просто знам. Ние, жените, различаваме отлично кога един мъж ни заглежда с интерес и кога го прави, като че вижда мебел.

Замълча, сякаш размишляваше върху нещо.

— Женска интуиция, предполагам — каза накрая той скептично.

— Не се съмнявайте.

— А съпругата му?

— Веднъж й уших костюм. Прав сте, не принадлежи към кръга на най-елегантните дами. Тя е от жените, които спокойно носят тоалетите си от предишния сезон.

— Смятате ли, че ще си спомни за вас и ще ви познае, ако се срещнете някъде?

— Не знам. Мисля, че не, но не съм сигурна. Във всеки случай, едва ли ще бъде проблем, ако ме познае. Животът ми в Тетуан не бе много по-различен от онова, с което ще се занимавам тук.

— Не бъдете толкова сигурна. Там сте били приятелка на госпожа Фокс, а следователно и на полковник Бейгбедер. В Мадрид никой не трябва да знае това.

— На публичните събития не съм била близо до тях, а за личните ни срещи Бернхарт и жена му няма как да знаят. Не се тревожете, това не е проблем.

— Надявам се. Освен това Бернхарт е доста встрани от въпросите на разузнаването. Неговата стихия са сделките. Той е подставено лице на нацисткото правителство в една твърде сложна мрежа от германски компании, които действат в Испания: транспорт, банки, застрахователни дружества…

— Има ли нещо общо с HISMA — Испано-мароканската транспорта компания?

— Тя стана малка за тях, когато се прехвърлиха на полуострова. Сега работят под прикритието на друга, още по-могъща компания — SOFINDUS^[1].

Но кажете ми, откъде знаете за HISMA?

— Чух да говорят за нея в Тетуан по време на войната — отвърнах уклончиво. Сега не беше моментът да се впускам в подробности за споразумението между Бернхарт и Серано Сунер — това бе останало в миналото.

— Бернхарт — продължи той — е подкупил цял взвод доносници, но той търси предимно информация с търговска стойност. Да се надяваме, че никога няма да го срещнете; всъщност той дори не живее в Мадрид, а на източното крайбрежие. Говори се, че самият Серано Сунер му е купил там къща в знак на благодарност за оказаните услуги. Не знаем дали това е вярно или не. Както и да е, едно последно и много важно нещо за него.

— Слушам ви.

— Волфрам.

— Моля?

— Волфрам — повтори той. — Метал с изключително значение в производството на компоненти за артилерийски снаряди. Смятаме, че Бернхарт преговаря с испанското правителство, за да получи концесии в Галисия и Естремадура, където има находища на волфрам. Съмнявам се, че в ателието ви ще се говори за това, но ако чуете нещо, незабавно ни информирайте. Запомнете: волфрам. Наричат го също тунгстен. Записано е тук, при името на Бернхарт — каза той, като посочи с пръст документа.

— Ще го имам предвид.

Запалихме по още една цигара.

— Е, да пристъпим сега към нещата, които не е желателно да правите. Уморена ли сте?

— Никак. Моля ви, продължете.

— Има една група клиентки, които трябва да избягвате на всяка цена — чиновничките в нацистките служби. Лесно ще ги разпознаете — бият на очи, арогантни са, обикновено ходят силно гримирани, парфюмирани и облечени крещящо. Това са жени без родословие и с доста ниска професионална подготовка, но заплатите им са астрономически за днешна Испания и те ги харчат по демонстрантивен начин. Съпругите на могъщите нацисти ги презират, а самите те въпреки привидната си самонадеяност, не смеят дори да се изкашлят в присъствието на началниците си. Ако се появят в ателието ви, отпратете ги без угризения — не ви подхождат, ще пропъдят клиентелата, която желаем да имате.

— Ще го направя, бъдете спокоен.

— Що се отнася до публичните места, не ви съветваме да посещавате заведения като „Чикоте“, „Рискал“, „Казабланка“ и „Пасапога“. Пълни са с новобогаташи, спекуланти, парвенюта от режима и хора от развлекателния бизнес — твърде неподходяща за положението ви компания. Посещавайте, доколкото е възможно, само хотелите, които преди малко посочих, „Ембаси“ и други сигурни места — като клуб „Пуерта де Йеро“ и казиното. И разбира се, ако ви поканят на вечери или празненства с германци в частни домове, приемете незабавно.

— Ще го направя — отвърнах аз. Въздържах се да изразя съмнението си, че някой би ми отправил подобно предложение.

Погледна часовника си, аз погледнах моя. В стаята се беше смрачило, скоро щеше да се свечери. Около нас — никакъв шум; единствено тежка миризма на непроветрено помещение. Минаваше седем вечерта, бяхме заедно от десет сутринта, като през цялото това време Хилгарт бълваше информация, а аз я поемах с всички пори на кожата си; ушите, носът и устата ми бяха готови да уловят и най-малката подробност, предъвквах данни, поглъщах ги, стараех се и последният милиметър от тялото ми да попие думите, които той изричаше. Кафето отдавна бе свършило, а пепелникът беше препълнен с угарки.

— Е, да привършваме — обяви той. — Остават само няколко препоръки. Първата е от госпожа Фокс. Моли ме да ви предам, че както във външния си вид, така и в шиенето трябва да бъдете смела, дръзка и абсолютно, недостижимо елегантна. Във всеки случай, насърчава ви да избягвате конвенционалното и най-вече да не се отказвате насред пътя, защото, ако го сторите, според нея рискувате ателието ви да се напълни с близки до режима надути дами, на които ще шиете скучни костюми за неделната литургия.

Усмихнах се. Розалинда — все същата дори в заръките си отдалеч.

— Щом съветът идва от нея, ще го следвам безрезервно — казах аз.

— И накрая; нашите препоръки. Първо: четете пресата, следете политическото положение както в Испания, така и в чужбина, но не забравяйте, че цялата информация ще бъде представяна едностранчиво в полза на германците. Второ: никога не губете хладнокръвие. Вживейте се в ролята си, убедете себе си, че сте тази, за която се представяте, и никоя друга. Действайте уверено и без страх — не можем да ви предоставим дипломатически имунитет, но ви обещавам, че при евентуална опасност винаги ще бъдете под наша закрила. И третата и последна препоръка: бъдете изключително предпазлива в личния си живот. Една красива и самотна чужденка ще привлича като магнит всевъзможни покорители на женски сърца и използвачи. Не може да си представите колко поверителна информация е била разкрита най-безотговорно от невнимателни агенти в моменти на страст. Бъдете нащрек и моля ви, не споделяйте с никого нищо, абсолютно нищо от това, което чухте тук.

— Няма, обещавам.

— Чудесно. Вярваме във вас и очакваме мисията ви да бъде напълно успешна.

Той започна да прибира документите и да подрежда куфарчето си. Беше настъпил моментът, който очаквах със страх през целия ден — готвеше се да си тръгне и аз едвам се сдържах да не го помоля да остане с мен, да продължи да говори и да ми даде още инструкции, да не ме пуска да полетя толкова скоро. Но той вече не гледаше към мен, затова вероятно не забеляза реакцията ми. Действаше със същата отмереност, с която бе произнасял фразите си една по една през изминалите часове: бързо, директно, методично; стигайки до същността на всеки въпрос, без да губи нито секунда за баналности. Докато прибираше последните принадлежности, той ми даде последните си препоръки:

— Не забравяйте какво ви казах за досиетата — разучете ги и ги унищожете незабавно. Сега ще ви придружат до страничния изход, една кола ще ви чака наблизо, за да ви откара у дома. Ето самолетния ви билет и пари за първоначалните разходи.

Връчи ми два плика. Първият беше тънък и съдържаше документа, с който щях да прекося небето до Мадрид. Вторият беше обемен и в него имаше дебела пачка банкноти. Продължи да говори, като затваряше сръчно закопчалките на куфарчето:

— Парите ще покрият първоначалните ви разходи. Престоят в „Палас“ и наемът на новото ви ателие са за наша сметка, вече всичко е уредено, както и възнаграждението на момичетата, които ще работят за вас. Печалбата от труда ви ще бъде изцяло ваша. Въпреки това, ако се нуждаете от допълнителна сума, уведомете ни бавно: разполагаме с открита сметка за тези операции, ще ви финансираме без проблем.

Аз също бях готова. Притисках с ръце папките към гърдите си сякаш бяха детето, което изгубих преди години, а не сведения за неколцина противни личности. С усилие на волята обуздах ударите на сърцето си, което заплашваше да се пръсне. Станахме най-после от масата, върху която имаше само безобидни остатъци от един продължителен престой след хранене: празни чаши, пълен с угарки пепелник и два разместени стола. Сякаш тук бе протекъл приятен разговор между двама приятели, които, бъбрейки и пушейки безгрижно, бяха споделили неща от живота си. Само че ние с капитан Хилгарт не бяхме приятели. Никой от двамата не се интересуваше от миналото на другия, нито от настоящето. И двамата се интересувахме единствено от бъдещето.

— Една последна подробност — предупреди ме той.

Бяхме до вратата, той вече бе хванал дръжката. Отдръпна ръката си и ме погледна втренчено изпод гъстите си вежди. Въпреки продължителната среща, видът му бе същият като сутринта: изряден възел на вратовръзката, безукорни маншети на ризата, подаващи се изпод ръкавите на сакото, всеки косъм бе на мястото си. Изражението на лицето му беше все така невъзмутимо, нито напрегнато, нито отпуснато. Идеалният образ на човек, способен да действа хладнокръвно във всяка ситуация. Снижи гласа си до дрезгав шепот.

— Нито вие ме познавате, нито аз вас. Никога не сме се виждали. Що се отнася до причисляването ви към Секретната разузнавателна служба на Великобритания, от този момент за нас вече не сте испанската гражданка Сира Кирога или мароканката Арис Агорик. Ще бъдете само специален агент на УСО с кодово име Сиди и оперативна база в Испания. Най-необичайният агент сред новите попълнения, но вече несъмнено един от нашите.

Протегна ми ръка. Твърда, студена, уверена. Най-твърдата, най-студената, най-уверената ръка, която бях стискала през живота си.

— На добър час, агент. Ще поддържаме връзка.