Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (10)

9.

В края на месеца заваля — един следобед, още един, още един. Слънцето се появи едва на третия ден. Имаше гръмотевици, светкавици, бурен вятър; земята се покри с опадали листа. Аз продължавах да шия дрехите, които съседките ми поръчваха. Дрехи, лишени от изящество и финес, ушити от прости платове и предназначени да пазят тялото от суровата зима, без особени претенции за естетика. Но един ден, докато се трудех над сакото за внука на една съседка и над плисираната пола, поръчана от дъщерята на портиерката, Канделария пристигна, силно развълнувана.

— Готово, момиче, готово, всичко е уредено!

Идваше отвън, облечена с новото си шевиотно сако, силно пристегнато на талията, с кърпа на главата и със старите си обувки с изкривени и оплескани с кал токчета. Започна да съблича дрехите си, без да престава да говори припряно, като ми разказваше подробности за великото си откритие. Мощният й бюст ритмично се повдигаше и снижаваше, докато тя задъхано ми съобщаваше новините и сваляше дрехите една по една, все едно че белеше глава лук.

— Идвам от фризьорския салон, където работи приятелката ми Ремедиос, трябваше да уредя едни неща с нея, та докато Реме правеше трайно къдрене на една жабарка…

— Една какво? — прекъснах я аз.

— Жабарка, французойка, фръцла — поясни тя припряно и после продължи: — Всъщност на мен ми се стори, че е жабарка, но после разбрах, че не е французойка, а е германка, която не познавах, защото останалите — жената на консула и на Гумперт, и на Бернхарт, и на Лангенхайм, която не е германка, а е италианка, тях всичките ги познавам добре, имала съм вземане-даване с тях. Както и да е. Докато й правеше косата, Реме ме попита къде съм купила това толкова елегантно сако, с което съм облечена. Аз, разбира се, й отговорих, че ми го е ушила една приятелка, и тогава жабарката, която после, както ти казах, се оказа германка, а не жабарка, ме погледна, после пак и се включи в разговора, и с този неин акцент с който, вместо да ти казва нещо, сякаш ще ти напъха камък в устата, ми заяви, че има нужда от човек, който да й шие, но да шие добре, и че търси някоя първокласна модна къща, но наистина да е първокласна, че отскоро е в Тетуан и ще остане известно време тук и с една дума, трябва й човек. И аз й казах…

— Да дойде тук, за да й шия аз — предположих.

— Какво говориш, момиче, да не си откачила! Тук не мога да приема такава жена, тези богаташки общуват с генерали и полковници, свикнали са с други неща и други места. Представа нямаш колко шик беше и колко пари трябва да има.

— Тогава?

— Ами тогава — не знам какво ме прихвана — казах й, че съм чула, че ще откриват модна къща.

Преглътнах шумно.

— И се предполага, че с това ще се занимавам аз?

— Разбира се, душко, че кой друг?

Отново се опитах да преглътна, но този път не успях съвсем. Гърлото ми внезапно беше пресъхнало.

— А аз как ще отворя модна къща, Канделария? — попитах уплашено.

Вместо отговор, тя се изсмя. После произнесе няколко думи с такава самоувереност, че не остави място и за най-малкото съмнение:

— С мен, момиче, с мен.

Издържах вечерята със свит на топка стомах. Преди това хазяйката не успя да ми обясни нищо, защото веднага щом ми съобщи новината, в трапезарията влязоха сестрите, коментирайки възторжено освобождаването на крепостта Алкасар в Толедо. Скоро към тях се присъединиха останалите гости, като едните ликуваха, а другите изразяваха разочарованието си. Жамила започна да слага масата и на Канделария не й оставаше друго, освен да отиде в кухнята, за да се погрижи за вечерята: задушен карфиол и омлети от по едно яйце; всичко икономично, всичко меко, да не би на гостите да им хрумне да повторят подвига на фронта, като се замерят по главата с кокалите от пържолите.

Вечерята премина сред неизбежните словесни престрелки и двата фланга бързо се оттеглиха от коридора. Жените и подобният на кашалот Пакито се отправиха към стаята на сестрите, за да чуят вечерната реч на Кейпо де Ляно^[1] по Радио Севиля. Мъжете отидоха в „Унион Меркантил“, за да изпият последното кафе за деня и да поговорят за развитието на войната. Жамила вдигаше масата и аз се готвех да й помогна да измие чиниите в коритото, когато Канделария, с властно изражение на мургавото си лице, ми посочи коридора.

— Отиди в стаята си и ме чакай там, аз ще дойда след малко.

Дойде след две минути, през които успя набързо да си облече нощницата и пеньоара, да провери от балкона, че мъжете вече са се отдалечили до улица „Интендансия“, и да се увери, че жените са напълно погълнати от налудничавото красноречие на генерала метежник по радиото: „Добър вечер, господа! Горе главата!“. Аз я чаках, приседнала на ръба на леглото, на тъмно, неспокойна, нервна. Когато я чух да идва, изпитах облекчение.

— Трябва да поговорим, момиче. Двете трябва да поговорим много сериозно — каза тя тихо, като седна до мен. — Да видим — готова ли си да отвориш ателие? Готова ли си да бъдеш най-добрата модистка в Тетуан, да шиеш дрехи, каквито тук никой досега не е шил?

— Разбира се, че съм готова, Канделария, но…

— Никакво „но“. Сега ме чуй добре и не ме прекъсвай. Ето какво: след срещата с германката във фризьорския салон на моята приятелка поразпитах тук-там и се оказа, че напоследък в Тетуан пребивават хора, които не са живели тук преди. Както се е случило на теб, на кльощавите сестри, на Пакито и дебелата му майка и на Матиас с мазилата му за коса. Заради въстанието всички сте останали тук, хванати като мишки в капан, без да можете да прекосите протока и да се върнете у дома. Е, има и други хора, на които им се е случило горе-долу същото. Но не са стадо голтаци, каквито ми се паднахте на мен, оказва се, че са хора с възможности. Хора, които преди ги е нямало, но сега са тук, разбираш ли какво ти говоря? Има една много известна актриса, която е дошла с трупата си и е била принудена да остане. Има доста чужденки, най-вече германки, които, както се говори, заедно с мъжете си са помагали на армията да изведе войските на Франко на полуострова. Както виждаш, има, немного наистина, но достатъчно, за да получиш работа, ако ги спечелиш за клиентки, защото си нямат постоянна шивачка, нали не са от тук. И най-важното — разполагат с пари и понеже са чужденки, не ги е грижа за войната, с други думи, искат да се забавляват и докато трае суматохата, няма да се обличат с парцали и да се тормозят кой ще спечели поредната битка, схващаш ли, душко?

— Схващам, Канделария, разбира се, че схващам, но…

— Шшшт! Качах, че не искам да ми възразяваш, докато не свърша да говоря! Да видим: това, което ще ти трябва, и то още сега веднага, е едно шикозно помещение, където да предложиш на клиентелата си най-доброто. Кълна се в паметта на моите покойници, в живота си не съм виждала някой да шие като теб, така че трябва да се захванем час по-скоро за работа. Да, знам, че нямаш пукната пара, но Канделария е насреща.

— Но вие също нямате пари. По цял ден се жалвате, че не стигат дори за да ни нахраните.

— Вярно е, хич не съм добре с парите: напоследък е много трудно да се намери стока. На граничните постове са поставили въоръжени до зъби войници и няма начин да преминеш през тях и да стигнеш до Танжер, за да търсиш стока, ако нямаш сума ти пропуски, които никой няма да даде на моя милост. Още по-сложно е да стигнеш до Гибралтар. Протокът е затворен и военните самолети летят ниско над земята, готови да бомбардират де що мръдне. Имам обаче нещо, срещу което ще намерим пари, за да отворим ателието; нещо, което за пръв път в скапания си живот съм получила, без да го търся, и за което дори не трябва да излизам от къщи. Ела да ти го покажа.

И тя се запъти към ъгъла, където беше купчината ненужни вехтории.

— Преди това огледай коридора и се увери, че сестрите още слушат радио — нареди ми шепнешком.

Когато се върнах с утвърдителен отговор, тя вече бе преместила клетките, кошницата, нощните гърнета и легените. Пред нея беше само сандъкът.

— Затвори вратата, пусни резето, запали лампата и се приближи — заповяда ми властно, леко повишавайки тон.

Голата крушка на тавана внезапно освети стаята с мъртвешка светлина. Когато отидох при нея, тя вече бе вдигнала капака. На дъното на сандъка имаше само къс от смачкано и мръсно одеяло. Вдигна го внимателно, почти грижовно.

— Погледни.

Гледката ме накара да занемея. Сърцето ми замря, дъхът ми секна. Куп тъмни пистолети — десет, дванайсет, може би петнайсет, може би двайсет бяха безредно поставени на дъното на сандъка, с насочени във всички посоки дула, подобно на заспал взвод убийци.

— Видя ли ги? — прошепна тя. — Ще затворя. Дай ми вехториите, ще ги поставя отгоре. Ти угаси лампата.

Гласът на Канделария, макар и тих, си беше все същият; що се отнася до мен, шокът от това, което току-що бях видяла, ми отне дар словото за доста време. Отново се върнахме при леглото и тя заговори шепнешком:

— Някои може да си мислят, че въстанието е избухнало неочаквано, но това е лъжа. Знаеше се, че се готви нещо сериозно. Нещата се подготвяха от доста време, и то не само в казармите и в Ляно Амарильо. Говори се, че дори в казино „Еспаньол“ е имало цял арсенал, скрит зад тезгяха, но един господ знае дали е вярно или не. През първите седмици на юли тук, в тази стая, бях настанила един митнически агент, който чакаше назначение или поне така разправяше. На мен ми се струваше подозрителен, честно казано, защото според мен този мъж изобщо не беше митнически агент, нито приличаше на такъв. Но аз никога не разпитвам, защото самата не обичам някой да си вре носа в работите ми, затова му оправях стаята, сервирах му топла храна на масата и всичко беше мирно и тихо. След осемнайсети юли повече не го видях. Може да се е присъединил към въстанието, може да е тръгнал пеш през териториите на кабилите^[2] към френската зона, може да са го отвели на Монте Ачо и да са го разстреляли призори нямам никаква представа какво е станало с него, нито поисках да проверя. Въпросът е, че след четири-пет дни ми изпратиха едно лейтенантче за вещите му. Дадох му — без да го питам нищо каквото имаше в гардероба му, казах му: „Бог да ви пази“, и сметнах въпроса с агента за приключен. Но когато Жамила почистваше стаята за следващия гост и почнала да мете под леглото, чух я да крещи, сякаш бе видяла самия дявол с тризъбеца в ръка или каквото там носи дяволът на мюсюлманите. Оказа се, че в ъгъла, в дъното, беше разровила с метлата купчината пистолети.

— И тогава вие ги видяхте и ги скрихте? — попитах аз с глас, който едва се чуваше.

— А какво да направя? Да хукна да търся лейтенанта в батальона му, когато всичко ври и кипи?

— Можело е да ги дадете на комисаря.

— На дон Клаудио? Ти не си с всичкия си, момиче!

Този път аз изисках тишина и дискретност с едно звучно „шшшт“.

— Как ще дам на дон Клаудио пистолетите? Какво искаш, да ме тикне до живот зад решетките? И без това ме държи пол око. Задържах ги, защото бяха в къщата ми, а освен това митническият агент изчезна, без да ми плати за петнайсет дни, така че оръжия бяха един вид плащане в натура. Това струва много, момиче, особено в днешно време, така че пистолетите са мои и мога да правя с тях каквото си искам.

— И смятате да ги продадете? Може да е много опасно.

— И още как, разбира се, че е опасно, но парите ни трябват, за да отворим ателието.

— Не мога да повярвам, Канделария, че ще се забъркате в тази каша само заради мен…

— Не, скъпа, не — прекъсна ме тя. — Нека да ти обясня. В кашата няма да се забъркам сама — ще се забъркаме и двете. Аз ще се погрижа да намеря купувач за стоката и с това, което ще получа за нея, ще отворим ателието ти и ще делим поравно.

— А защо не ги продадете и не живеете с полученото, без да ми отваряте ателие?

— Защото един ден парите ще свършат, а аз предпочитам да е нещо, от което ще получавам доход дълго време. Ще продам стоката и два-три месеца ще имам какво да ям, но после от какво ще живея, ако войната се проточи?

— А ако ви хванат, докато се опитвате да продадете пистолетите?

— Тогава ще кажа на дон Клаудио, че и ти си замесена, и ще отидем заедно там, където ни изпрати.

— В затвора?

— Или на градското гробище, зависи от късмета.

Въпреки че бе произнесла зловещото предсказание с насмешливо намигване, паниката ме завладяваше с всяка изминала секунда. Споменът за стоманения поглед на комисар Васкес и неговите предупреждения бе съвсем пресен. „Не се замесвайте в неприятности, не ми играйте никакви номера, дръжте се прилично.“ Думите излезли от устата му, съставяха цял списък от нежелани неща. Полицейско управление, женски затвор. Кражба, измама, дълг обвинение, съд. А сега, за капак, продажба на оръжие.

— Не се замесвайте в това, Канделария, много е опасно — помолих я аз, примряла от страх.

— И какво ще правим тогава? — попита тя със задъхан шепот. — От въздуха ли ще живеем? Сополите си ли ще ядем? Ти дойде тук без пукната пара, а аз няма откъде да намеря. От всичките ми наематели плащат само майката, учителят и телеграфистът, а и не се знае докога ще им стигне малкото, което имат. Останалите трима нещастници и ти нямате нищо, освен дрехите на гърба си, но не мога да ви изгоня на улицата: тях от състрадание, а теб, защото сега само това ми липсваше, дон Клаудио да ме преследва и да ми иска обяснения. Така че ти ми кажи какво да измисля.

— Мога да продължа да шия за същите жени. Ще работя повече, няма да спя нощем, ако се наложи. Ще си делим всичко, което спечеля…

— Колко е това? Колко смяташ, че можеш да спечелиш, като шиеш парцали за съседките? Няколко дребни монети? Забрави ли колко вече дължиш в Танжер? До края на живота си ли мислиш да останеш в тази стаичка? — Тя говореше бързо и думите се изливаха от устата й като водопад от задъхан шепот. — Виж, момиче, имаш златни ръце и ще е грехота да не се възползваш от тях както подобава. Знам, че си преживяла много, че годеникът ти се е отнесъл ужасно с теб, че си в град, в който не искаш да бъдеш, далече от родината и от семейството си, но това е положението, миналото е минало и времето никога няма да се върне. Трябва да гледаш напред, Сира. Трябва да бъдеш смела, да рискуваш и да се бориш за себе си. При всичките тези беди, които са ти се струпали, нито едно богаташко синче няма да дойде и да ти предложи да те издържа, а и след това, което си преживяла, едва ли скоро ще поискаш отново да зависиш от мъж. Много си млада и на твоята възраст все още можеш сама да устроиш живота си, вместо да прекараш дните си в шиене на подгъви и във въздишки по това, което си изгубила.

— Но това с пистолетите, Канделария, това с продажбата на пистолетите… — прошепнах страхливо аз.

— Няма друго, момиче. Само това имаме и ти се кълна, че ще получа за тях възможно най-високата цена. Да не мислиш, че не бих предпочела да е нещо по-интересно и вместо пистолети да ми бяха оставили швейцарски часовници или копринени чорапи? Разбира се, че да. Оказва се обаче, че имаме само пистолети, а сме във война и има хора, които може да поискат да ги купят.

— Но ако ви хванат? — отново попитах аз нерешително.

— Пак същата песен! Ако ме пипнат, ще се молим на Исус от Мединасели дон Клаудио да се смили над нас. Ще прекараме известно време в дранголника и това е всичко. Пък и не забравяй, че ти остават по-малко от десет месеца, за да изплатиш дълга си, а както се помайваш, няма да успееш да го направиш — дори двайсет години да шиеш за съседките. Така че колкото и да ти се ще да си почтена, ако продължаваш да се инатиш, дори свети Кустодио няма да те спаси от затвора. От затвора или от някой долнопробен бар, където ще служиш за отдушник на войниците, които се връщат осакатени от фронта, което също е изход, като се има предвид положението ти.

— Не знам, Канделария, не знам. Много ме е страх…

— И мен ме побиват тръпки, да не мислиш, че съм от желязо? Едно е да търгуваш с вехтории, а съвсем друго — да се опитваш да пробуташ дузина револвери във време на война. Но нямаме друг избор, момиче.

— И как ще го направите?

— Ти не се безпокой за това, ще се свържа с когото трябва. Мисля, че за няколко дни ще пласирам стоката. И тогава ще потърсим помещение на най-хубавото място в Тетуан, ще го обзаведем и започваш.

— Как така „започваш“? А вие? Вие няма ли да бъдете с мен в ателието?

Тя тихичко се засмя и поклати отрицателно глава.

— Не, скъпа, не. Аз ще се погрижа да намеря пари, за да платим наема за първите няколко месеца и да купим каквото ти трябва. А после, когато всичко е готово, ти ще започнеш да работиш, а аз ще остана тук, в къщата си, и ще чакам края на месеца, за да разделим печалбата. Освен това не е хубаво да те свързват с мен — не съм известна и не принадлежа към дамите, които ни трябват като клиентки. Така че аз ще се погрижа да дам първоначалния капитал, а ти — ръцете си. А после ще делим. Това се нарича инвестиция.

Последните думи събудиха в тъмната стая горестния аромат на спомена за школите „Питман“ и плановете на Рамиро и за малко да се пренеса в едно отминало време, което изобщо не исках да изживявам отново. Пропъдих това усещане и се върнах в реалността, за да поискам още обяснения.

— А ако не спечеля нищо? Ако не намеря клиентки?

— Тогава зле ни се пише. Но не се отчайвай преждевременно, душко. Не трябва да мислим за най-лошото, трябва да вярваме и да се хващаме за работа. Никой няма да дойде да ни оправя живота след всичките злощастия, които са ни се струпали на главата, така че или ще се борим за себе си, или не ни остава друг изход, освен да си гризем ноктите от глад.

— Но аз обещах на комисаря да не се забърквам в неприятности.

Канделария с усилие сдържа смеха си.

— И моят Франсиско обеща пред свещеника в селото, че ще се грижи за мен и ще ме почита до края на дните си, а ме скъсваше от бой, кучият му син. Не е за вярване, момиче, че си още толкова наивна след бедите, които съдбата ти е поднесла напоследък. Мисли за себе си, Сира, мисли за себе си и забрави всичко останало, защото в тези лоши времена, в които живеем, който не яде, става храна за другите. Освен това нещата не са толкова страшни: няма да стреляме по никого, просто ще продадем стока, която не ни трябва, а каквото Господ дава, свети Петър го благославя. Ако всичко бъде наред, дон Клаудио ще види едно обзаведено, чисто и луксозно ателие. Ако те попита някой ден откъде си намерила пари, ще кажеш, че аз съм ти ги дала назаем от спестяванията си, а ако не повярва или идеята не му хареса, ще му кажа, че е трябвало да те остави в болницата при монахините, вместо да те доведе в къщата ми и да ме кара да се грижа за теб. Той винаги е зает с хиляди неща и не желае допълнителни проблеми, така че ако го поставим пред свършен факт, няма да си направи труда да проверява. Повярвай ми, познавам го добре, от много години мерим сили, така че бъди спокойна.

Въпреки нейната безцеремонност и необичайната й житейска философия, знаех, че тя е права. Колкото и да обсъждахме въпроса, колкото и да го оглеждахме отгоре, отдолу и отстрани, в крайна сметка този отчаян план просто беше единственият изход от нещастията за две бедни, самотни, останали извън родината си жени, върху чиито плещи в тези смутни времена тежеше черно като катран минало. Праволинейността и почтеността бяха красиви понятия, но не даваха храна, не плащаха дълговете, нито пропъждаха студа в зимните нощи. Моралните принципи и безукорното поведение бяха останали за друг род хора, не и за две нещастници с разбити сърца, каквито бяхме ние през онези дни. Канделария изтълкува мълчанието ми като знак за съгласие.

— Тогава какво? Да започна ли утре да търся купувач?

Имах чувството, че танцувам със завързани очи на ръба на пропаст. В далечината все още се разнасяше хрипливият глас на Кейпо от Севиля, прекъсван от радиосмущения. Въздъхнах силно. Гласът ми най-сетне прозвуча тихо и уверено. Или почти.

— Добре.

Доволна, бъдещата ми съдружничка ме щипна нежно по бузата, усмихна се и се приготви да излезе. Оправи пеньоара и извиси внушителното си тяло върху овехтелите платнени чехли, които вероятно я придружаваха през по-голямата част от живота й на факир по оцеляване Канделария Контрабандистката — свадлива, лицемерна, безсрамна и сърдечна — вече беше на вратата, когато аз поставих последния си въпрос. Всъщност той нямаше почти нищо общо с това, за което бяхме разговаряли тази вечер, но бях любопитна да чуя отговора.

— Канделария, вие на чия страна сте в тази война?

Тя се обърна изненадано, но не се поколеба нито за миг да отговори с властен шепот:

— Аз? Аз съм предана до смърт на този, който я спечели, скъпа.