Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (45)

44.

Няколкостотин човека, добре нахранени и празнично облечени, посрещнаха новата 1941 г. в кралския салон на Мадридското казино под звуците на кубински оркестър. Сред тях бях и аз.

Първоначалното ми намерение беше да прекарам вечерта сама, може би щях да поканя доня Мануела и момичетата на печен петел и бутилка сайдер, но две мои клиентки — сестрите Алварес-Викуня, бяха толкова настойчиви, че промених плановете си. Макар и без особено въодушевление, аз се подготвих старателно за вечерта: косата ми беше прибрана в нисък кок, очите ми бяха гримирани с марокански кхол, за да придобия екзотичния вид на чуждоземка, каквато се предполагаше, че съм. Бях си ушила за вечерта подобие на туника от сребрист плат със свободни ръкави и широк колан, вталяващ силуета; дреха, която беше нещо средно между екзотичен арабски кафтан и елегантен вечерен европейски тоалет. Нежененият брат на двете сестри ме взе от къщи — някой си Ернесто, от когото си спомням единствено птичето лице и мазната почтителност, с която ме удостои. Изкачих се смело по голямата мраморна стълба и се престорих, че не забелязвам нито великолепието на салона, нито няколкото чифта очи, които се забиха безочливо в мен. Дори не обърнах внимание на огромните кристални полилеи от Ла Гранха, висящи от таваните, на изящните фризове и внушителните картини по стените. Увереност, самообладание — ето това излъчваше моят образ. Сякаш пищната обстановка беше естествената ми среда. Сякаш разкошът за мен бе същото, което бе водата за рибата.

Де да беше така. Въпреки че живеех сред коприна и дантели, като тези, които носеха дамите около мен, ритъмът на предходните месеци съвсем не се беше оказал безгрижен и спокоен — напротив, беше низ от дни и нощи, през които двете ми занимания изсмукваха като пиявици все по-оскъдното ми време.

Срещата с Хилгарт два месеца по-рано, непосредствено след посещенията на Бейгбедер и Игнасио, беше повратна точка в начина ми на действие. Дадох му подробна информация за първото, за второто обаче не споменах. Може би трябваше да го направя, но нещо ме възпря — свян, нерешителност, може би страх. Съзнавах, че появата на Игнасио бе последица от непредпазливостта ми: би трябвало да уведомя морския аташе още при първите си подозрения, че ме следят. Може би така щях да попреча на представителя на Министерството на вътрешните работи да проникне с лекота в жилището ми и да ме чака в салона. Тази среща обаче беше твърде лична, твърде емоционална и болезнена, за да я вместя в бездушните калъпи на тайните служби. Премълчавайки за срещата, аз престъпвах инструкциите, които ми бяха дали, и разбира се, пренебрегвах най-елементарните условия за изпълнението на задачата си. Въпреки това рискувах. А и не за първи път скривах нещо от Хилгарт: не му бях казала също, че доня Мануела е част от миналото към което той ми бе забранил да се връщам. За щастие нито наемането на бившата ми работодателка, нито посещението на Игнасио бяха имали непосредствени последици — в ателието не беше пристигнала заповед за депортиране, никой не ме беше извикал на разпит в зловещ кабинет, а призраците с шлифер най-после престанаха да ме преследват. Все още не беше ясно обаче дали това е окончателно, или е само затишие пред буря.

На срещата, която ми определи по спешност след отстраняването на Бейгбедер, Хилгарт се държа привидно равнодушно, както в деня, в който се запознах с него, но интересът му да чуе и най-малката подробност за посещението на полковника ми подсказа, че посолството му е разтревожено и смутено от новината за уволнението.

Намерих лесно адреса, който ми бе посочил, първия етаж на една старинна сграда — на пръв поглед нищо подозрително. Секунди след като натиснах звънеца, вратата се отвори и една възрастна медицинска сестра ме покани да вляза.

— Имам час при доктор Рико — обявих аз, следвайки указанията от панделката на бонбониерата.

— Последвайте ме, ако обичате.

Както и очаквах, когато ме въведе в широкото помещение, не заварих никакъв лекар — там беше само англичанинът с гъсти надвиснали вежди, зает със съвсем различна дейност. Няколко пъти преди това го бях виждала в „Ембаси“ със синята флотска униформа, но този ден беше облечен цивилно: светла риза, вратовръзка на точки и елегантен костюм от сив фланелен плат. Въпреки облеклото си, той изглеждаше съвсем не на място в този кабинет, оборудван за упражняването на професия, която нямаше нищо общо с неговата: метален параван с памучни завески, шкафове със стъклени витрини, пълни с бурканчета и апарати, една болнична кушетка встрани, свидетелства и дипломи по стените. Стисна енергично ръката ми, без да губи време за излишни поздрави и любезности.

Заговорих веднага щом седнахме. Възстанових секунда по секунда вечерта, когато Бейгбедер дойде, като се опитвах да не пропусна нито една подробност. Предадох всичко, което той каза, описах изчерпателно състоянието му, отговорих на десетки въпроси и му връчих недокоснати писмата за Розалинда. Говорих повече от час, през който той ме слушаше, седнал неподвижно, с напрегнато изражение, като методично, цигара след цигара, изпуши цяла кутия „Крейвън Ей“.

— Още не знаем до каква степен тази министерска смяна ще ни се отрази, но положението никак не е оптимистично — поясни той накрая, гасейки последния фас. — Информирахме Лондон, но до момента още нямаме отговор, така че засега изчакваме. Поради това ви моля да бъдете изключително предпазлива. Не бива да допускате най-незначителна грешка. Проявили сте смелост, като сте приели Бейгбедер в дома си. Разбирам, че не сте могли да му затворите вратата и добре сте сторили, че сте го успокоили и така сте предотвратили една още по-опасна развръзка, но сте се изложили на много голям риск. От сега нататък ви моля да бъдете по-внимателна. Постарайте се да избягвате подобни ситуации. И се оглеждайте за подозрителни лица около вас, особено близо до дома ви: възможно е да ви следят.

— Ще внимавам, не се безпокойте. — Предположих, че може би подозира нещо за Игнасио и следенето, но предпочетох да не питам.

— Всичко ще се обърка още повече, само това знаем засега — добави той, като ми протегна отново ръката си, този път на сбогуване. — След като се освободиха от неудобния министър, предполагаме, че натискът на Германия над Испания ще се засили. Затова бъдете внимателна и готова за всякакви непредвидени случаи.

През следващите месеци действах съобразно указанията: намалих минимум рисковете, гледах да се появявам на публични места колкото е възможно по-малко и се съсредоточих изцяло върху задачите си. Продължавахме да шием — все повече и повече. Относителното спокойствие, което настъпи с включването на доня Мануела в работата на ателието, продължи едва няколко седмици: нараслата клиентела и наближаващите коледни празници ме накараха да дам всичко от себе си. При все това обаче, от проба на проба, аз изпълнявах и другата си задача — тайната, паралелната. И така, докато нагласях талията на някой тоалет за коктейл, получавах информация за поканените на приема, който даваше германското посолство в чест на Химлер, началника на Гестапо, а докато вземах мерки за новия тайор на една баронеса, научавах за въодушевлението, с което германската колония в Мадрид очаква предстоящото откриване на ресторанта на Ото Хорхер, любимеца на висшите нацистки кръгове в собствената им столица. За всичко това и за много други неща осведомих най-стриктно Хилгарт: анализирах най-внимателно материала, подбирах най-точните думи, като кодирах съобщенията сред предполагаемите шевове, и ги предавах редовно, както винаги. Вслушах се в предупрежденията му и непрекъснато бях нащрек за всичко, което ставаше около мен. И благодарение на това през тези дни забелязах, че някои неща се промениха: дребни подробности, които може би бяха резултат от новите обстоятелства или може би бяха плод на обикновена случайност. Една събота не заварих в музея „Прадо“ мълчаливия плешив мъж, който обикновено вземаше папката ми с кодирани съобщения. Никога повече не го видях. Няколко седмици по-късно момичето от гардероба на фризьорския салон беше заместено от друга жена — възрастна и дебела, но почти толкова непроницаема. Забелязах засилено наблюдение по улиците и в заведенията, като постепенно се научих да различавам хората, които бяха натоварени с тази задача: едри като гардероби германци, мълчаливи и заплашителни, с дълги почти до земята палта; мършави испанци, които пушеха нервно пред някой вход, до някое заведение, зад някой афиш. Макар че не бях обект на вниманието им, гледах да ги заобиколя, като променях посоката или сменях тротоара веднага щом ги забележех. Понякога влизах в магазин или се спирах пред близката сергия или витрина, за да не се озова лице в лице с някого от тях. В други случаи обаче ми беше невъзможно да ги избегна, защото се натъквах на тях неочаквано и нямах възможност да маневрирам. Тогава се въоръжавах със смелост — казвах си „хайде“, ускорявах крачка и отправях дръзко поглед напред. Самоуверена, безразлична, почти надменна, сякаш това, което носех в ръце, беше някоя лекомислена покупка или козметичен несесер, а не кодирани данни за личния живот на най-изтъкнатите личности на Третия райх в Испания.

Следях също така политическите събития в страната. Всяка сутрин пращах Мартина — също както Жамила в Тетуан — да купи вестници: „АВС“, „Ариба“, „Ел Алкасар“. По време на закуската, докато отпивах от кафето с мляко, четях жадно статиите за това, което става в Испания и Европа. Така научих, че Серано Сунер е встъпил в длъжност като нов министър на външните работи, и проследих буква по буква новините за пътуването, по време на което той и Франко се бяха срещнали с Хитлер в Андай. Прочетох също за тристранния пакт между Германия, Италия и Япония, за нахлуването в Гърция и за хилядите събития, които се случваха с шеметна бързина в тези бурни времена.

Четях, шиех и информирах. Информирах, шиех и четях — това бе ежедневието ми в края на отиващата си година. Затова може би приех предложението да отпразнувам настъпването на Новата година в казиното — имах нужда от малко развлечение, за да се отърся от огромното напрежение.

Марита и Тете Алварес-Викуня се запътиха към брат си и мен веднага щом ни видяха да влизаме в салона. Направихме си взаимни комплименти за тоалетите и прическите, обсъдихме банални и незначителни неща и аз, както винаги, вмъкнах няколко думи на арабски и претенциозни изрази на френски. През това време огледах салона крадешком и забелязах няколко познати лица, доста униформи и тук-там по някой пречупен кръст. Запитах се колко ли от гората, които се разхождаха спокойно наоколо, са прикрити доносници и информатори като мен. Предположих, че вероятно не са малко, така че реших да не се доверявам на никого и да бъда нащрек. Може би щях да успея да получа някаква информация, която да представлява интерес за Хилгарт и хората му. Докато кроях такива планове и едновременно с това се преструвах, че внимавам в разговора, моята домакиня Марита се отлъчи от нас за кратко. Върна се, хванала под ръка един мъж, и аз веднага разбрах, че вечерта се е променила безвъзвратно.