Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (42)

41.

Когато отвори вратата, не казах нищо. Само я гледах, едва сдържайки желанието си да я прегърна. Стоеше объркана, като ме разучаваше с поглед. После потърси очите ми, но може би воалетката й попречи да ги види.

— Кажете, госпожо — рече накрая.

Беше отслабнала. Времето бе оставило отпечатък върху нея. Дребничка както винаги, но по-слаба и по-стара. Усмихнах се. Тя все така не ме разпознаваше.

— Нося ви вести от майка ми, доня Мануела. В Мароко е, отново шие.

Погледна ме учудено, недоумяващо. Изглеждаше все така спретната, но косата й не бе боядисвана от няколко месена, а тъмният костюм, с който беше облечена, бе излъскан от носенето няколко зими поред.

— Аз съм Сира, доня Мануела. Сирита, дъщерята на вашата шивачка Долорес.

Отново ме изгледа от горе до долу и обратно. Тогава се наведох към нея и вдигнах воалетката на шапката, за да види по-добре лицето ми.

— Аз съм, доня Мануела, Сира. Не мели помните? — прошепнах.

— Света Богородице! Сира, дъще, колко се радвам! — каза тя накрая.

Прегърна ме и заплака, аз самата едва се сдържах да не я последвам.

— Влез, дъще, влез, не стой на вратата — подкани ме, когато най-после се съвзе от вълнението. — Но колко си елегантна, скъпа. Не мога да те позная. Влез в салона, разкажи ми какво правиш в Мадрид, как върви животът ти, как е майка ти.

Въведе ме в салона и тъгата отново ме връхлетя. Колко пъти влизала в тази стая като малка в Деня на тримата влъхви, хваната за ръката на майка си, с какво вълнение се опитвах да отгатна какъв подарък ме очаква в дома на доня Мануела. Спомнях си жилището й на улица „Санта Енграсия“ като голям и разкошен апартамент; не толкова голям и разкошен, колкото другия на „Сурбано“, където беше ателието й, но несравнимо по-обширен от нашия на улица „Редондиля“. Сега обаче си дадох сметка, че спомените от детството, врязали се в паметта ми, бяха съхранили един изопачен образ на действителността. Домът, в който доня Мануела винаги бе живяла сама, не беше нито голям, нито разкошен. Беше само едно средно голямо жилище с неособено добро разпределение, студено мрачно и пълно с тъмни мебели и овехтели кадифени пердета, през които едва влизаше светлина. Обикновен апартамент с петна от течове, в който картините бяха избелели щампи, а ъглите бяха запълнени с вехти дантелени покривчици.

— Седни, дъще, седни. Искаш ли нещо за пиене? Да ти направя едно кафенце? Всъщност не е истинско кафе, а е печена цикория, знаеш колко е трудно в тези времена да се снабдиш с храна, но с малко мляко вкусът му се оправя. Вярно, млякото става все по-разредено, но какво да се прави. Нямам захар, дадох купоните си на една съседка за децата й; на моята възраст вече ми е все едно…

Прекъснах я, като я хванах за ръката.

— Не искам нищо за пиене, доня Мануела, не се безпокойте. Дойдох при вас, за да ви попитам нещо.

— Слушам те тогава.

— Още ли шиете?

— Не, дъще, не. Не шия, откакто затворихме ателието през трийсет и пета. Правила съм по нещичко за приятелките или по задължение, но нищо повече. Доколкото си спомням, булчинската ти рокля беше последната голяма поръчка, която изпълних, а виж какво стана накрая…

Предпочетох да избегна темата и не я оставих да довърши.

— А бихте ли искали да дойдете да шиете при мен?

— Да работя отново, така ли? Отново да шием, както преди?

Потвърдих с усмивка, като се опитвах да внеса малко оптимизъм в объркването й. Не ми отговори веднага. Преди това отклони посоката на разговора.

— А майка ти? Защо не шиеш с нея, а търсиш мен?

— Вече ви казах, че още е в Мароко. Дойде там по време на войната, може би не знаете.

— Знаех, знаех… — прошепна тя, сякаш се боеше стените да не я и да издадат тайната. — Дойде тук един следобед съвсем неочаквано, както ти сега. Каза, че всичко е уредено, за да замине в Африка, че ти си там и че по някакъв начин си издействала да я изведат от Мадрид. Не знаеше какво да прави, беше уплашена. Дойде да се посъветва с мен, да й кажа какво мисля.

Безукорният ми грим прикри учудването, което думите й предизвикаха у мен: никога не бях предполагала, че майка ми се е колебаела дали да остане, или да замине.

— Казах й да върви, да тръгне възможно — най-скоро продължи тя. — Мадрид беше истински ад. Всички изстрадахме много, дъще, всички. Левите се бореха ден и нощ, за да попречат на националистите да влязат в града. Десните желаеха противното и се криеха, за да не ги намери тайната полиция. Други — като мен и майка ти — не бяха на ничия страна и чакаха ужасът да приключи, за да могат най-сетне да заживеят в мир. Нямаше правителство. Нямаше кой да сложи малко ред в онзи хаос. Така че я посъветвах да замине, да се махне от този ужас и да не пропуска възможността да се събере с теб.

Въпреки изумлението ми, реших да не питам нищо за тази вече далечна среща. Бях отишла при моята стара наставница с план за непосредственото бъдеще, затова реших да се насоча към него.

— Добре сте направили, че сте я насърчили, много ви благодаря, доня Мануела — казах аз. — Тя е много добре, щастлива е и отново работи. Открих ателие в Тетуан през трийсет и шеста, само няколко месеца след като войната започна. Там положението беше спокойно и въпреки че на испанците не им беше до празненства и тоалети, имаше чужденки, които малко се интересуваха от войната. Тъкмо те ми станаха клиентки. Когато майка ми пристигна, продължихме да шием заедно. Но сега реших да се върна в Мадрид и да открия друго ателие.

— Сама ли се върна?

— Отдавна съм сама, доня Мануела. Ако питате за Рамиро, връзката ни не продължи дълго.

— Значи Долорес е останала там без теб? — попита тя изненадано. — Но нали замина, за да бъдете заедно…

— Харесва й Мароко — климатът, атмосферата, спокойният живот… Имаме добра клиентела, намерила си е и приятелки. Предпочете да остане. Докато на мен ми беше мъчно за Мадрид — излъгах аз. — Затова решихме да дойда сама на първо време, да започна да работя тук, а когато и второто ателие потръгне, тогава да му мислим какво ще правим.

Гледа ме в продължение на няколко безкрайни секунди. Клепачите й бяха увиснали, лицето й — сбръчкано. Беше прехвърлила шейсетте, сигурно вече наближаваше седемдесетте. Прегърбеното й тяло и мазолите по ръцете носеха следите от годините, прекарани в усилена работа с иглата и ножицата. Първо като обикновена шивачка, после като майстор шивачка и като собственичка на ателие. И накрая, като моряк без кораб — обречена на бездействие. В нея обаче имаше още хляб. Живите й очи, малки и тъмни като маслини гледаха с проницателността на човек, който все още мислеше с главата си.

— Не ми казваш всичко, нали? — рече тя накрая.

Стара лисица, помислих си аз с възхищение. Бях забравила колко е хитра.

— Не, доня Мануела, не ви казвам всичко — признах. — Не ви казвам, защото не мога да го направя. Мога обаче да ви кажа част от истината. Вижте, в Тетуан се запознах с важни хора, които и днес са влиятелни. Те ме подтикнаха да дойда в Мадрид, да отворя ателие и да шия за клиентки от висшата класа. Не за дами, близки до режима, а преди всичко за чужденки, за аристократки и монархистки от онези, които смятат, че Франко е узурпирал мястото на краля.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо приятелите ти искат да шиеш за тези дами?

— Не мога да ви кажа. Но имам нужда от помощта ви. Донесох великолепни платове от Мароко, а тук има огромен недостиг на тъкани. Слухът се разнесе и станах известна, но имам повече клиентки от предвидените и не мога да обслужвам сама всичките.

— Защо, Сира? — повтори тя бавно. — Защо шиеш на тези жени, какво искате ти и приятелите ти от тях?

Стиснах устни, решена да не казвам нито дума. Не можех. Не трябваше. Една странна сила обаче сякаш изтласка гласа ми от стомаха нагоре. Сякаш доня Мануела отново командваше и аз бях само млада начинаеща шивачка; както по времето, когато имаше пълното право да ми иска обяснения за отсъствието ми от ателието цяла една сутрин, когато ме бяха изпратили да купя дузина седефени копчета от площад „Понтехос“. Заговориха чувствата и миналото ми, не аз.

— Шия за тях, за да получа информация за това, което правят германците в Испания. После предавам сведенията на англичаните.

Прехапах устните си веднага щом произнесох последната сричка, узнавайки непредпазливостта си. Съжалих, че бях престъпила обещанието, което бях дала на Хилгарт да не казвам на никого за задачата си, — но вече го бях направила и нямаше връщане назад. Реших тогава да изясня положението, да добавя, че е добре Испания да запази неутралитет, че не сме в състояние да водим още една война; всички онези неща, които бяха изтъкнали пред мен. Не се наложи обаче, защото, преди да успея да кажа нещо, забелязах странен блясък в очите на доня Мануела. Блясък в очите и лека усмивка в ъгълчето на устата.

— Със сънародниците на доня Виктория Юджиния, дъще, съм готова на всичко. Само ми кажи кога искаш да започна.

Разговаряхме целия следобед. Обсъдихме разпределението на работата и в девет часа на следващия ден тя беше в дома ми. Прие с удоволствие да заеме второстепенно място в ателието. Изпита облекчение, когато разбра, че няма да се среща с клиентките. Разбирахме се чудесно, както майка ми и тя се бяха разбирали толкова години, но този път в обърнат ред. Пое новата си длъжност със скромността на великите: включи се в живота ми и се нагласи към ритъма ми, сближи се с Дора и Мартина, привнесе опита си и енергия, за която биха й завидели много жени, с трийсет години по-млади от нея. Приспособи се без възражения към второстепенната си роля, към моите по-нетрадиционни силуети и идеи и пое безброй дребни задачи, които толкова пъти преди бяха изпълнявали обикновените шивачки под нейните заповеди. За нея беше истинска благословия да се върне отново на работа след трудните години на бездействие и подобно на семе, напоено от априлския дъжд, тя се събуди от мъртвешкия сън и се върна към живота.

Сега, когато доня Мануела ръководеше тила в ателието, дните протичаха по-спокойно. Двете все така се трудехме часове наред, но най-после можех да намаля темпото и да се радвам на мигове свободно време. Водех светски живот: клиентките ми ме канеха на безброй събития, нетърпеливи да ме покажат като голямото откритие на сезона. Присъствах на концерт на германски военни оркестри в парка Ретиро, на коктейл в посолството на Турция, на вечеря в посолството на Австрия и на няколко обяда в модни заведения, почнаха да ме наобикалят досадници: приходящи ергени, женени мъже с шкембета и възможности да издържат три любовници, живописни дипломати от екзотични краища на света. Обикновено се освобождавах от тях след две питиета и един танц — последното, нещо от което се нуждаех в този момент, беше мъж в живота ми.

Не всичко обаче беше празници и удоволствия. Доня Мануела облекчи всекидневната ми работа, но с нея не настъпи мечтаното спокойствие. Малко след като разтоварих от раменете си тежкото бреме на самотния труд, нов облак се появи на хоризонта. Обстоятелството, че вече можех да вървя по улиците по-спокойно, да се спра пред някоя витрина и да намаля темпото на ежедневните дейности, ми позволи да забележа нещо, което дотогава ми бе убягнало; нещо, за което Хилгарт ме беше предупредил по време на дългия ни разговор след обяда в Танжер. Наистина забелязах, че ме следят. Може би го правеха отдавна, но покрай постоянното бързане го бях пропуснала. А може би беше нещо ново, което случайно съвпадаше с включването на доня Мануела в „При Арис“. Но една сянка сякаш се настани в живота ми. Една сянка, която не беше постоянна, нито ежедневна; може би затова ми беше трудно да осъзная напълно близостта й. В началото помислих, че сянката е плод на въображението ми. Беше есен, Мадрид беше пълен с мъже с шапки и шлифери с вдигната яка. Всъщност така изглеждаха повечето мъже в тези следвоенни времена и стотици почти еднакви копия изпълваха всекидневно улиците, канцелариите и кафенетата. Мъжът, който се спря едновременно с мен, за да пресече „Кастеляна“, може и да не бе същият, който два дни по-късно се престори, че се спира да даде милостиня на дрипав слепец, докато аз разглеждах обувките в един магазин. Нямах основателна причина да смятам, че това е същият облечен с шлифер мъж, който вървя след мен до входа на „Прадо“. Или че съм видяла именно неговия гръб да се скрива зад една колона в грила на „Риц“, след като бе установил с кого обядвам — бях си определила там среща с клиентката ми Агата Ратинборг, една предполагаема европейска принцеса с твърде съмнителен произход. Наистина нямаше обективен начин, чрез който да установя, че всички тези шлифери, появили се на различни места и в различни дни, принадлежат на един човек, но въпреки това инстинктът ми подсказа, че притежателят им е един и същи мъж.

Рулото с кройки, които приготвих тази седмица, за да оставя във фризьорския салон, съдържаше седем средно дълги съобщения от обичайните и едно лично, съставено от две думи: „Следят ме“. Приготвих ги късно: през деня имахме много проби и много работа. Доня Мануела и момичетата си бяха отишли след осем. Написах две сметки, които трябваше да бъдат готови за следващата сутрин, после се изкъпах и увита в дългия си пеньоар от червено кадифе изядох права две ябълки и изпих чаша мляко, като се подпирах на кухненския умивалник. Бях толкова уморена, че не изпитвах никакъв глад. Когато свърших, седнах да кодирам съобщенията и след като ги написах и изгорих бележките, които бяхме водили през деня, угасих лампите и се отправих към спалнята. В коридора внезапно спрях. Първо ми се стори, че чух някакво почукване, после второ, трето, четвърто. След това — тишина. И отново се подновиха. Беше ясно откъде идват — някой чукаше на вратата. Чукаше с кокалчета на ръката си по дървото, вместо да натисне звънеца. С резки и все по-чести потропвания, които се превърнаха в непрекъснато трополене. Стоях неподвижно, примряла от страх, неспособна да направя и крачка.

Ударите обаче не преставаха и настойчивостта им ме накара да реагирам: който и да беше, нямаше никакво намерение да си тръгне, без да ме види. Завързах здраво колана на пеньоара и тръгнах бавно към входа. Събрах смелост, приближих се до вратата. Много бавно, без да вдигам и най-малкия шум и все още уплашена, погледнах през шпионката.

— Влезте, за бога, влезте, влезте! — успях само да прошепна, след като отворих.

Влезе забързан, нервен. Съсипан.

— Край, край. Вече съм вън, всичко свърши.

Дори не ме гледаше — говореше като отнесен, като на себе си, на въздуха или на нищото. Въведох го бързо в салона, почти го избутах, ужасена от мисълта, че някой в сградата може да го е видял. Всичко тънеше в полумрак, но преди да запаля лампите, го поканих да седне, да се успокои. Отказа. Продължи да крачи възбудено от единия до другия край на помещението, като повтаряше едно и също:

— Край, край. Всичко свърши, всичко приключи.

Запалих една малка лампа в ъгъла и без дори да го питам, му налях щедра доза коняк.

— Заповядайте — казах аз, като го принудих да поеме чашата с дясната си ръка. — Пийте. — Подчини се, треперейки. — Седнете, отпуснете се, а после ми разкажете какво се е случило.

Нямах и най-малка представа за причината, която го бе накарала да дойде в дома ми след полунощ; надявах се, че се е придвижвал дискретно, но поведението му подсказваше, че може би вече му е все едно. Не го бях виждала от година и половина, от деня на официалното му сбогуване с Тетуан. Предпочетох да не го питам нищо, да не го притискам. Очевидно това не беше посещение от любезност, но реших, че е по-добре да изчакам да се успокои — може би тогава той сам щеше да ми каже какво иска от мен. Седна с чашата в ръка отпи отново. Беше облечен цивилно: с тъмен костюм, бяла раирана вратовръзка; липсваха фуражката, галоните и лентата през гърдите, която толкова пъти бях виждала на официалните събития и която сваляше веднага щом събитието приключеше. Поуспокои се малко и запали цигара. Пушеше, загледан пред себе си, обгърнат от дима и потънал в мислите си. Аз не казах нищо: просто седнах на близкото кресло, кръстосах крака и зачаках. Когато изпуши цигарата, той се надигна да я угаси в пепелника, вдигна очи и заговори:

— Отстраниха ме. Утре ще го оповестят. Съобщението вече е изпратено в Държавен вестник и на пресата, след седем-осем часа новината ще гръмне. Знаете ли с колко думи ще ме унищожат? Осемнайсет. Преброил съм ги, вижте.

Извади от джоба на сакото изписан на ръка лист хартия. Показа ми го — съдържаше само два реда, които той ми изрецитира:

— „Отстранява се от поста министър на външните работи дон Хуан Бейгбедер Атиенса, комуто изказвам благодарност за извършената работа.“ Седемнайсет думи, ако изключим думичката „дон“ пред името ми, която вероятно ще бъде съкратена; в противен случай ще бъдат осемнайсет. Под тях ще е името на каудильо. Изразява благодарността си за извършената работа, какво нахалство.

Изпи коняка на един дъх и аз му налях отново.

— От месеци знаех, че положението ми е несигурно, но не очаквах да стане толкова внезапно. Нито толкова позорно.

Запали нова цигара и продължи да говори сред облачета тютюнев дим:

— Вчера следобед бях при Франко в „Ел Пардо“. Срещата продължи дълго, в непринудена обстановка, изобщо не отправи критики към мен, нито намекна за възможно отстраняване, макар че в последно време, откакто започнах да се срещам открито с посланик Хор, положението беше напрегнато. Всъщност си тръгнах от срещата доволен, като мислех, че ще помисли върху идеите ми, че може би накрая е решил да обърне внимание на мнението ми. Как да предположа, че веднага щом съм си тръгнал, той е наострил ножа, за да го забие в гърба ми на следващия ден? Помолих го да ме приеме, за да обсъдя с него някои въпроси относно предстоящата му среща с Хитлер в Андай, с пълно съзнание за унижението, което представлява за мен фактът, че не ме е поканил да го придружа. Въпреки това, поисках да говоря с него, да му съобщя важна информация, която бях получил чрез адмирал Канарис, началника на германското военно разузнаване. Знаете ли за кого говоря?

— Да, чувала съм името.

— Въпреки че постът му може да изглежда отблъскващ, Канарис е любезен и обаятелен човек и аз поддържам прекрасни отношения с него. Двамата сме от онази странна порода сантиментални военни, които не харесват униформите, ордените и казармите. Формално е подчинен на Хитлер, но на практика действа доста самостоятелно. Говори се, че дамоклевият меч е надвиснал и над неговата глава, както вися над моята в продължение на месеци.

Стана от мястото си, направи няколко крачки и се насочи към един от балконите. Пердетата не бяха спуснати.

— По-Добре не се приближавайте — предупредих го аз. — Може да ви видят от улицата.

Тогава той се заразхожда от единия до другия край на салона, като продължаваше да говори:

— Наричам го Гилермо, на испански. Говори много добре езика ни, живял е известно време в Чили. Преди няколко дни обядвахме ведно в „Каса Ботин“, обожава печено прасенце. Стори ми се отдалечен повече от всякога от влиянието на Хитлер; до такава степен, че не бих се учудил, ако разбера, че заговорничи срещу фюрера с англичаните. Двамата сме абсолютно убедени, че Испания не бива да влиза във войната на страната на Оста, и по време на обяда обсъдихме условията, които Франко трябва да постави на Хитлер, в случай че приеме Испания да се намеси в конфликта. Аз познавам отлично стратегическите ни нужди, а Канарис е в течение на германския дефицит, така че двамата съставихме списък от искания, които Испания трябва да предяви като неотменно условие за присъединяването си и които Германия няма да е в състояние да изпълни дори наполовина. Предложението включваше невъзможни претенции — от територии във Френско Мароко и Оранесадо^[1] до огромни количества зърно и оръжие, както и завземането на Гибралтар само от испански войски; всичко това, както ви казах, абсолютно неизпълнимо. Канарис ме посъветва също да изчакаме с възстановяването на щетите от гражданската война; според него е по-добре да оставим железопътните линии разрушени, мостовете взривени, и пътищата — разбити: така германците ще си дадат сметка за плачевното състояние, в което се намира страната, и за това колко ще бъде трудно на армията да я прекоси.

Седна отново и отпи от коняка. За щастие алкохолът го отпускаше. Аз, от своя страна, бях все така напълно объркана: не разбирах причината, поради която Бейгбедер беше дошъл в дома ми в този късен час и в това състояние, защо ми говори тези чужди за мен неща като срещите му с Франко и контактите му с германски военни.

— Отидох в „Ел Пардо“ с цялата информация и я разказах подробно на каудильо — продължи той. — Изслуша ме внимателно, взе документа и ми благодари за загрижеността. Беше толкова сърдечен с мен, че дори спомена за времето, когато бяхме заедно в Африка. С генералисимуса се познаваме отдавна, знаете ли? Всъщност, освен безценния му баджанак, мисля, че аз съм — простете, бях — единственият член на кабинета, който му говореше на „ти“. Франкито начело на славното Национално движение, кой можете да предположи. В интерес на истината, никога не сме били близки приятели. Всъщност мисля, че никога не ме е ценил: не одобряваше слабия ми интерес към войската и предпочитанията ми към цивилни, административни длъжности, по възможност в чужбина. И аз не го харесвах особено; какво да ви кажа, винаги беше толкова сериозен, толкова праволинеен и скучен, толкова амбициозен и обсебен от повишенията и йерархичната стълбица… откровено казано, истински сухар. Искате ли да ви разкажа една история? Привечер всички офицери обикновено се събирахме да изпием по чаша чай в едно кафене на площад „Еспаня“, помните ли тези заведения?

— Помия ги много добре — потвърдих аз. Не бих могла да изтрия от паметта си спомена за столовете от ковано желязо под палмите, уханието на пинчитос и ментов чай, минувачите с джелаби и европейски облекла, които бавно шестваха покрай централния павилион с керемиди и бели арки в мавритански стил.

Той за пръв път се усмихна леко, явно под влияние на носталгията. Запали нова цигара и се облегна на дивана. Говорехме в полумрачната стая, осветявана единствено от малката лампа в ъгъла. Аз бях все така по пеньоар — не успях да намеря подходящ момент, за да отида да се преоблека, не исках да го оставя сам нито за секунда, докато не се успокои напълно.

— Един следобед престана да идва и всички започнахме да правим догадки за отсъствието му. Стигнахме до заключението, че тук е замесена жена, и решихме да проверим: с една дума, глупости на офицери, които разполагат със свободно време. Хвърлихме жребий и на мен се падна да го шпионирам. На следващия ден изясних загадката. Когато излезе от крепостта, проследих го до медината и видях, че влиза в една къща, типично арабско жилище. Макар че ми беше трудно да повярвам, първоначално реших, че има връзка с някоя арабка. Влязох в къщата под някакъв претекст, дори не си спомням точно какъв. И какво мислите, че открих? Нашият човек вземаше уроци по арабски, ето това правеше. Защото великият генерал, бележитият и непобедим каудильо на Испания, спасителят на родината, не говори арабски въпреки усилията си. Не разбира мароканския народ, изобщо не се интересува от хората. Аз обаче се интересувам. Интересувам се, при това искрено. И се разбирам с тях, защото са мои братя. На арабски, на шилха — диалекта на племената в Риф, на каквото се наложи. А това дразнеше много най-младия командир на Испания, гордостта на войските в Африка. Раздразнението му нарасна още повече заради това, че именно аз разкрих как се опитва да поправи този свой недостатък. С една дума, младежки глупости.

Каза някаква фраза на арабски, която не разбрах, сякаш за да ми покаже, че владее езика. Като че ли вече не го знаех. Отпи отново и аз му напълних чашата за трети път.

— Знаете ли какво казал Франко, когато Серано ме предложил за министерството? „Искаш да поставя Хуанито Бейгбедер във Външно? Та той е луд за връзване!“ Не знам защо ме е нарочил за луд, вероятно защото душата му е студена като лед и всеки, който е по-темпераментен от него, му се струва безумен. Безумен, как не, съвършена глупост.

Отново отпи. Говореше, без почти да ме забелязва, като изливаше огорчението си в безкраен монолог. Говореше и пиеше, говореше и пушеше. Яростно и без пауза, докато аз го слушах мълчаливо, неспособна да проумея защо ми разказва всичко това. Почти никога не бяхме оставали насаме, разменяхме само няколко думи в отсъствието на Розалинда. Почти всичко, което знаех за него, го бях чула от нея. Но в този толкова съдбоносен момент в живота и кариерата му, който бележеше драматично края на една епоха, по някаква незнайна за мен причина беше решил да се довери именно на мен.

— Франко и Серано твърдят, че съм объркан, че съм жертва на вредното влияние на една жена. Какви глупости доживях да чуя след толкова време, по дяволите. Баджанакът иска да ми дава уроци по морал; точно той, който държи жена си вкъщи с петте или шестте им деца, докато прекарва времето си в леглото на една маркиза, а после я води на корида с открита кола. И за капак на всичко, смятат да включат изневярата като престъпление в Наказателния кодекс, каква подигравка! Естествено, че харесвам жените как да не ги харесвам. От години не водя съпружески живот с жена си и не смятам да давам обяснения за чувствата си, нито с кого спя и до кого се събуждам; само това липсваше. Признавам, че съм имал авантюри, винаги съм се възползвал от случая. И какво? Да не съм изключение в армията или в правителството? Не. Аз съм като всички останали, но въпреки това се постараха да ми лепнат етикета лекомислен бонвиван, омагьосан от отровата на една англичанка. Що за глупост!… Искаха главата ми, за да докажат лоялността си към германците, както Ирод някога е жертвал Йоан Кръстител. Вече я имат, да им е честито. Но нямаше нужда да ме тъпчат в калта.

— Какво ви сториха? — попитах аз.

— Разпространиха всякакви клевети за мен скалъпиха ми гнусна и долна биография на развратник и женкар, способен да продаде родината си за една добра кобила, с извинение. Пуснаха слуха, че Розалинда ме е убедила да предам родината си, че Хор ме е подкупил, че получавам пари от евреите в Тетуан, за да заема антигерманска позиция. Следят ме денем и нощем, дори се уплаших за живота си; не мислете, че си въобразявам. И всичко това само защото като министър се опитах да действам разумно и да изложа последователно идеите си: казах им, че не можем да разваляме отношенията си с британци и американци, защото чрез тях получаваме зърно и петрол, без които страната ни ще загине. Настоях, че не трябва да позволяваме на Германия да се намесва във вътрешните ни дела, че трябва да се противопоставим на интервентските им планове, че не е в наш интерес да влизаме във войната на тяхна страна — дори с цената на колониалната империя, която смятат, че бихме могли да получим в замяна. Смятате ли, че са се замислили над думите ми? Не само че не ми обърнаха внимание, но ме обявяха за луд, задето си въобразявам, че можем да се противопоставим на армия, шестваща победоносно из цяла Европа. Знаете ли коя е последната гениална идея на великия Серано, знаете ли каква фраза повтаря напоследък? „Война с хляб или без хляб!“ Какви се струва? А побърканият съм бил аз!… Моето несъгласие ми струваше поста; кой знае дали накрая няма да ми струва и живота. Останах сам, Сира, сам. Министерският пост, военната кариера, личните ми връзки всичко, абсолютно всичко се срина в калта. А сега ме пращат в Ронда под домашен арест, току-виж са решили да ме предадат на военния трибунал и да ме застрелят някоя сутрин.

Свали очилата и разтърка очите си. Изглеждаше уморен. Грохнал. По-възрастен.

— Объркан съм, изтощен съм — каза тихо. После си пое дълбоко въздух. — Какво ли не бих дал, за да се върна назад, да остана завинаги в моето прекрасно Мароко. Какво ли не бих дал този кошмар да не беше започвал. Единствено Розалинда би могла да ме утеши, но тя си замина. Затова дойдох при вас — искам да ви помоля да й предадете новини от мен.

— Къде е сега?

От седмици си задавах този въпрос, без да знам към кого да се обърна за отговор.

— В Лисабон. Наложи се да замине много бързо.

— Защо? — попитах разтревожено аз.

— Научихме, че Гестапо я следи, трябваше да напусне Испания.

— А вие като министър не можахте ли да направите нещо?

— Да се преборя с Гестапо? Не е по силите ми, скъпа, нито на когото и да било друг. Отношенията ми с представителите на Германия напоследък бяха много обтегнати: някои от членовете на кабинета се погрижиха да подшушнат на посланика и хората му, че съм против намесата ни във войната и против прекалено тясната испано-германска дружба. Но дори да бях в отлични отношения с тях, вероятно нямаше да постигна нищо. В действителност Гестапо действа самостоятелно, извън официалните институции. Направихме проверка чрез наш внедрен агент и разбрахме, че Розалинда е в списъците им. За една нощ приготви багажа си и отлетя за Португалия, всичко останало го изпратихме след това. Единствено Бен Уайът, американският морски аташе, ни придружи до летището. Той е добър приятел. Никой друг не знае къде е. Или поне никой друг не би трябвало да знае. Сега обаче искам да го споделя с вас. Извинявам се, че нахлух в дома ви по това време и в това състояние, но утре ще ме откарат в Ронда и не знам колко време няма да мога се свържа с нея.

— Какво искате да направя? — попитах аз, осъзнавайки най-сетне целта на това странно посещение.

— Да се погрижите тези писма да стигнат до Лисабон чрез британската дипломатическа поща. Предайте ги на Алън Хилгарт, знам, че сте в контакт с него — каза той, като извади три обемисти плика от вътрешния джоб на сакото си. — Написах ги през последните седмици, но бях подложен на такова стриктно наблюдение, че не се осмелих да ги пратя по нито един канал — както разбирате, вече нямам доверие и на сянката си. Изглежда, днес, след официалното ми отстраняване, са си дали почивка и са свалили наблюдението. Затова успях да дойда тук, без да ме проследят.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, не се тревожете — успокои ме той. — Взех такси, не исках да ползвам служебния превоз. Нито една кола не тръгна след нас по целия път, сигурен съм в това. А беше невъзможно да ме проследят пеша. Останах в таксито, докато видях портиера да излиза да изхвърли боклука. Едва тогава влязох в сградата. Бъдете спокойна, никой не ме видя.

— Откъде знаете адреса ми?

— Как няма да го знам? Розалинда избра този апартамент и постоянно ме осведомяваше за хода на преустройството му. Радваше се много, че пристигате и че ще съдействате за каузата на страната й. — Отново се усмихна, без да разтваря устни, само с единия ъгъл на устата. — Обичам я много, Сира. Обичам я ужасно много. Не знам дали ще я видя отново, но ако не успея, кажете й, че бих дал живота си, за да бъде тази нощ с мен. Бихте ли ми налели още една чаша?

— Моля ви, няма нужда да питате.

Вече бях престанала да броя питиетата, които беше изпил, вероятно бяха пет-шест. Следващата чаша прогони меланхолията му. Беше се отпуснал и нямаше вид на човек, който възнамерява да си ходи.

— Розалинда се чувства добре в Лисабон, справя се с положението. Вие вече я познавате, приспособява се към всичко с удивителна лекота.

Едва ли имаше друг човек като моята приятелка, способен да приеме нова самоличност и да започне от нулата колкото пъти се наложи. Каква странна двойка бяха двамата с Бейгбедер. Колко различни и въпреки това, колко добре се допълваха.

— Когато можете, отидете да я видите в Лисабон, ще се радва да прекара няколко дни с вас. Адресът й е на писмата, които ви дадох — преди да ги предадете, непременно си го запишете.

— Обещавам ви, че ще се опитам. Вие също ли ще отидете в Португалия? Какви са плановете ви, след като всичко това свърши?

— Когато ме освободят от ареста? Знам ли, може да продължи с години; възможно е да не изляза жив от там. Положението е много несигурно, не знам дори какви обвинения ще предявят срещу мен. Неподчинение, шпионаж, държавна измяна — всичко е възможно. Но ако съдбата е на моя страна и нещата приключат бързо, мисля, че наистина ще замина за чужбина. Бог ми е свидетел, че не съм либерал, но ми е противен мегаломанският тоталитаризъм, който Франко наложи след победата; това чудовище, на което той даде живот и което мнозина от нас му съдействаха да отгледа. Нямате представа колко съжалявам, че допринесох за възвеличаването му от Мароко по време на войната. Не харесвам този режим, никак не го харесвам. Не харесвам и тази Испания; не харесвам този уродлив образ на голяма и свободна Испания, които се опитват да ни пробутат. Прекарал съм повече години в чужбина, отколкото в страната — тук се чувствам чужденец, много неща са ми чужди.

— Винаги можете да се върнете в Мароко — отбелязах аз. — С Розалинда.

— Не, не — отвърна твърдо той. — Мароко вече е минало. Не може да ме изпратят там. След като съм бил висш комисар, не бих могъл да поема по-нисък пост. С болка в сърцето трябва да призная, че Африка вече е приключил етап в живота ми. Искам да кажа — професионално, защото, докато съм жив, в душата си винаги ще остана свързан с нея. Иншаллах. Така да бъде.

— Тогава?

— Всичко ще зависи от положението ми на военен: аз съм в ръцете на каудильо, генералисимус на армията с Божието благоволение; глупости, сякаш Бог има нещо общо с това. Може да ме освободи след месец, може и да реши да ме екзекутират. Кой би могъл да предположи преди двайсет години, че животът ми ще зависи от Франкито?

Отново свали очилата и разтърка очите си. Напълни чашата и запали нова цигара.

— Много сте уморен — казах аз. — Защо не се приберете да си легнете?

Погледна ме с изражение на изгубено дете. Дете, което носеше на гърба си товара на петдесетгодишен живот, на най-високата длъжност в испанската колониална администрация и на отговорен министерски пост. Отвърна ми с обезоръжаваща искреност:

— Не искам да си тръгна. Не бих могъл да остана отново сам в онази зловеща къща, която досега беше официалното ми жилище.

— Ако искате, останете да спите тук — предложих аз. Знаех, че е неразумно от моя страна да го каня, но се опасявах, че в неговото състояние би могъл да извърши някоя лудост, ако му затворя вратата на дома си и тръгне да скита сам из улиците на Мадрид.

— Едва ли ще мога да заспя — призна той с тъжна полуусмивка. — Но ще съм ви благодарен, ако ми позволите да си почина малко. Обещавам, че няма да ви притеснявам. Ще бъде като убежище насред буря — не може да си представите колко горчива е самотата на прокудения.

— Чувствайте се като у дома си. Ще ви донеса одеяло, ако решите да полегнете. Свалете си сакото и вратовръзката, настанете се удобно.

Послуша ме, а в това време аз отидох да взема завивка. Когато се върнах, беше по риза и си наливаше нова чаша с коняк.

— Последната — отсякох аз и взех бутилката.

Оставих чист пепелник на масата и одеяло върху облегалката на дивана. После седнах до него и хванах ръката му.

— Всичко ще бъде наред, Хуан Луис, просто ви трябва време. Рано или късно всичко минава.

Облегнах глава на рамото му, а той постави ръката си върху моята.

— Дано Бог ви чуе, Сира, дано Бог ви чуе.

Оставих го да се бори с демоните си и отидох да си легна. Докато вървях по коридора към спалнята си, чух, че говори нещо на арабски, не разбрах какво. Заспах късно — навярно бе към четири призори, когато потънах в неспокоен и странен сън. Събуди ме шумът от затварянето на входната врата в дъното на коридора. Погледнах будилника. Осем без двайсет. Никога повече не го видях.