Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (43)

42.

Опасенията, че ме следят, минаха на заден план, сякаш внезапно бяха изгубили значение. Преди да тревожа Хилгарт с предположения, които може би бяха неоснователни, трябваше незабавно да се свържа с него, за да му предам информацията и писмата. Положението на Бейгбедер беше много по-важно от страховете ми — заради него самия, заради приятелката ми, заради всички нас. Затова на сутринта накъсах на парченца кройката, в която съобщавах за подозренията си, че ме следят, и я заместих с нова: „Бейгбедер ме посети вчера вкъщи. Отстранен от министерството, изключително напрегнат. Прашат го арестуван в Ронда. Бои се за живота си. Даде писма, които да се пратят на г-жа Фокс Лисабон с дипломатическа поща посолство. Чакам спешни указания“.

Обмислих идеята да отида в „Ембаси“ на обяд и да привлека вниманието на Хилгарт. Сигурно беше узнал новината за уволнението на министъра рано сутринта, но знаех, че подробностите, които полковникът ми беше съобщил, щяха да го заинтересуват много. Освен това предусещах, че трябва да се отърва възможно най-бързо от писмата за Розалинда: ако се съди по състоянието на подателя, тези страници вероятно надхвърляха рамките на обикновената кореспонденция и съдържаха взривоопасно политическо съдържание, което в никакъв случай не трябваше да остава у мен. Беше сряда и както обикновено, имах час във фризьорския салон, така че предпочетох обичайния канал за предаване, вместо да предприемам спешни действия, с които просто щях да ускоря получаването на информацията с два часа. Затова си наложих да работя цялата сутрин, приех две клиентки, обядвах без апетит и в четири без петнайсет се отправих към фризьорския салон с рулото от кройки, здраво увито в копринена кърпа в чантата ми. Времето предвещаваше дъжд, но реших да не вземам такси: нуждаех се от чист въздух, за да разсея мрачните мисли, които ме връхлитаха. Докато вървях, си припомних подробностите от неочакваното посещение на Бейгбедер предната нощ и се опитах да предугадя плана, който Хилгарт и хората му щяха да измислят, за да вземат писмата. Потънала в мисли, забравих, че трябва да внимавам дали ме следят; бях толкова погълната от тревоги, че и да е имало някой по петите ми, не бих го забелязала.

Скрих съобщенията в шкафа. Къдрокосото момиче, което отговаряше за гардеробиерната, ме изгледа равнодушно, когато очите ни се срещнаха. Или беше изключителна сътрудничка, или нямаше представа какво става пред очите й. Фризьорките ме обслужиха с обичайната си сръчност и докато къдреха косата ми, която вече стигаше под раменете, аз се престорих, че чета задълбочено новия брой на едно списание. Твърде малко се интересувах от това женско издание, пълно с фармацевтични продукти, със сладникави и лицемерно нравоучителни истории и обширен репортаж за готическите катедрали, но го изчетох от кора до кора, без да вдигам поглед от него, за да избегна общуването със съседките си, чиито разговори изобщо не ме интересуваха. Нямах никакво намерение да завързвам разговор с когото и да било, но имаше голяма вероятност да срещна някоя клиентка.

Излязох от фризьорския салон без кройките, с идеална прическа, но все още с тревога в душата. Времето беше все така мрачно, но реших да се поразходя, вместо да се прибера веднага вкъщи: предпочитах да се разсея и да не мисля за писмата на Бейгбедер, докато получа указания от Хилгарт какво да правя с тях. Тръгнах по улица „Алкала“ към Гран Виа. В началото разходката ми беше спокойна и безгрижна, но постепенно движението по тротоара нарасна, добре облечени минувачи се смесваха с ваксаджии, със събирачи на угарки и просяци, които излагаха на показ язвите без ни най-малък свян, за да получат милостиня. Едва тогава осъзнах, че съм излязла извън границите на периметъра, определен Хилгарт — навлизах в опасно пространство, в което можех да срещна някой познат от миналото. Вероятно изобщо нямаше да заподозрат, че жената, облечена с елегантно сиво палто, е същата шивачка от преди години, но за всеки случай реших да вляза в един киносалон, за да убия времето и същевременно да не рискувам повече от необходимото.

Салонът беше в Двореца на музиката, а филмът — „Ребека“. Прожекцията вече бе започнала, но за мен нямаше значение: интригата не ме интересуваше, търсех само малко уединение в очакване на часа, когато някой ще изпрати в дома ми указания как да действам. Разпоредителят ме придружи до един от последните странични редове, докато Лорънс Оливие и Джоан Фонтейн се носеха шеметно по безбройните завои на пътя в една открита кола. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че централната част на партера е практически пълна, но в зоната, в която се намираше редът ми, само тук-там се мяркаха фигури. Вляво имаше няколко двойки; вдясно беше празно. За кратко обаче — няколко минути след като влязох, забелязах, че някой сяда в края на реда, на десетина места от мен. Един мъж. Сам. Сам мъж, чието лице не успях да види тъмното. Обикновен мъж, който изобщо не би привлякъл вниманието ми, ако не бе облечен в светъл шлифер с вдигната яка, същи като на мъжа, който ме следеше от седмица. Мъж с шлифер с вдигната яка, който — ако се съди по посоката, накъдето обръщаше погледа си — се интересуваше повече от мен, отколкото от филма.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Внезапно осъзнах, че предположенията ми са били верни: този мъж беше там заради мен, вероятно ме беше проследил от фризьорския салон, може би дори от дома ми; беше вървял след мен стотици метри, беше наблюдавал как купувам билет на касата, как прекосявам фоайето, влизам в салона и сядам на мястото си. Не му е било обаче достатъчно да ме наблюдава — след като ме бе съзрял в салона, той бе седнал едва на няколко метра от мен, преграждайки пътя ми към изхода. А аз, разстроена от новината за отстраняването на Бейгбедер, най-наивно бях решила в последния момент да не уведомявам Хилгарт за подозренията си, макар че те се бяха засилили през последните дни. Първата ми мисъл беше да избягам, но веднага си дадох сметка, че съм като в капан. Не можех да стигна до десния коридор, без да мина покрай него; в случай че избера да тръгна наляво, трябваше да обезпокоя малобройните зрители, които с мърморене щяха да станат или да свият краката си, за да ми направят път, така че непознатият щеше да има предостатъчно време да напусне мястото си и да ме последва. Тогава си спомних съветите на Хилгарт по време на обяда в Американската легация: заподозра ли, че ме следят, да запазя хладнокръвие и да се държа естествено.

Дързостта на непознатия обаче не предвещаваше нищо добро: прикритото и умело следене през изминалите дни сега се беше превърнало в демонстративно оповестяване на намеренията му. Тук съм, за да ме видите, сякаш казваше той. За да знаете, че ви следя и знам къде отивате; за да осъзнаете, че мога преспокойно да се намеся в живота ви; ето вижте, днес реших да ви проследя до киното и да ви преградя изхода; утре мога да направя с вас каквото си поискам.

Престорих се, че не му обръщам внимание, и опитах да се съсредоточа във филма, но не успях. Кадрите се сменяха пред очите ми, без да проумея техния смисъл и връзка: мрачна и величествена къща, икономка с вид на зла вещица, главна героиня, която винаги постъпва погрешно, и призракът на една пленителна жена, който се носи във въздуха. Вниманието на всички беше приковано в екрана, моето обаче бе насочено към по-близък обект. Докато минутите течаха и на екрана се сменяха образи в бяло, черно и сиво, аз няколко пъти навеждах глава, така че косата да закрие лицето ми отдясно, и се опитвах през нея да огледам незабелязано непознатия. Не успях да различа чертите му — разстоянието и тъмнината ми попречиха. Между нас обаче се установи мълчалива и изпълнена с напрежение връзка, сякаш ни свързваше общата липса на интерес към филма. Никой от двамата не затаи дъх, когато безименната героиня счупи порцелановата фигура, не ни обхвана паника, когато икономката се опита да я убеди да се хвърли в бездната; не се вцепенихме, когато разбрахме, че самият Макс де Уинтър може би е убиецът на перверзната си съпруга.

Думата „край“ се появи след опожаряването на Мандърлей и лека светлина обля салона. Първата ми реакция беше да скрия лицето си: по някаква абсурдна причина почувствах, че на светло съм по-уязвима за преследвача си. Наведох глава, косата за пореден път закри лицето ми и се престорих, че търся нещо в чантата си. Когато най-после вдигнах очи и погледнах надясно, мъжът бе изчезнал.

Със свито от страх сърце изчаках на мястото си, докато екрана стана бял. Всичките светлини се запалиха, последните зрители напуснаха салона, разпоредителите влязоха, за да приберат боклуците и забравените вещи между редовете. Едва тогава, все още уплашена, събрах смелост и станах.

Голямото фоайе беше препълнено и шумно: навън валеше като из ведро и чакащите да излязат зрители се блъскаха с дошлите за следващата прожекция. Приютих се зад една отдалечена колона в ъгъла и сред тълпата, гласовете и дима на цигарите се почувствах анонимна и в безопасност. Усещането за сигурност обаче продължи едва няколко минути — до момента, в който тълпата започна да се разпръсва. Новодошлите най-после влязоха в салона, за да се вглъбят в злощастията на семейство Де Уинтър и техните призраци. Най-предвидливите сред посетителите излязоха навън, подслонени под чадъри и шапки, най-непредвидливите — с вдигнати над главите си сака или вестници, а най-смелите — въоръжени единствено с дързостта си. Напуснали измамния свят на киното, всички те се сблъскваха отново с ежедневната действителност, която в тази есенна вечер беше приела формата на плътна дъждовна завеса, спускаща се безмилостно от небето.

Да се намери такси беше предварително изгубена битка, затова — подобно на излезлите преди мен — аз събрах смелост, покрих главата си с копринена кърпа, вдигнах яката на палтото си и се запътих към къщи под дъжда. Крачех бързо, нетърпелива да стигна колкото се може по-скоро, за да се скрия както от дъжда, така и от десетките подозрения, които ме връхлитаха, докато вървях. Обръщах постоянно глава назад: ту ми се струваше, че ме следят, ту решавах, че вече не ме следят. Всеки мъж с шлифер ме караше да ускоря крачка, макар и да съзнавах, че силуетът му се различава от този на мъжа, от когото се страхувах. Някой мина бързо покрай мен и когато неволно ме докосна по ръката, аз тичешком се скрих до витрината на една затворена аптека; един просяк ме дръпна за ръкава, молейки за милостиня, но вместо подаяние, изтръгна само изплашен вик. Опитах се да вървя редом с няколко почтени навил двойки, но те явно уплашени от натрапената близост, побързаха да се отдалечат от мен. Докато газех из локвите, чорапите ми се изпръскаха с кал, токът на лявата ми обувка се заклещи в решетката на канализацията. Крачех припряно и нетърпеливо по улиците, почти без да обръщам внимание на колите. Фаровете на някакъв автомобил ме заслепиха на едно кръстовище; малко след това чух клаксона на камионетка, един трамвай едва не ме повлече: няколко метра по-нататък се отдръпнах миг преди да ме връхлети една черна кола, която вероятно не ме бе забелязала поради дъжда. А може и да ме бе забелязала.

Пристигнах мокра до кости и останала без дъх; портиерът, нощният пазач, неколцина съседи и петима-шестима зяпачи се бяха скупчили на няколко метра от входа, преценявайки щетите, причини от водата, която бе наводнила мазетата. Никой не ме забеляза. Изкачих стъпалата две по две, смъкнах прогизналата кърпа от главата и извадих ключовете, изпълнена с облекчение, че бях успяла се прибера, без да срещна преследвача си. Нямах търпение да се потопя в горещата вана, за да прогоня студа и страха от тялото си. За жалост, успокоението беше кратко. Кратко като секундите, през които стигнах до вратата, влязох и установих нещо необичайно.

В салона светеше лампа. Потърсих някакво логично обяснение, въпреки че доня Мануела и момичетата винаги гасяха всички светлини, преди да си тръгнат, може би този следобед бяха забравили да хвърлят последен поглед. Ето защо запалената лампа не ми се стари толкова необичайно явление, за разлика от онова, което заварих в антрето. Шлифер. Светъл, мъжки. Беше окачен на закачалата и от него зловещо бавно се стичаха капки вода.