Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (19)

18.

— Създателят на модела, драга моя невежа приятелко, е Мариано Фортуни-и-Мадрасо, син на великия Мариано Фортуни, който може би е най-добрият художник на деветнайсети век след Гоя. Бил невероятен артист, тясно свързан с Мароко между другото. Дошъл тук по време на Африканската война^[1]. Бил запленен от светлината и екзотиката на тази земя и се опитал да пресъздаде магията й в своите картини. Едно от най-известните му платна е „Битката при Тетуан“. Фортуни-баща е бил великолепен художник, но синът е истински гений. Той също рисува, но освен това проектира сценография за театрални пиеси в ателието си във Венеция: известен фотограф, изобретател, изследовател на класически техники и дизайнер на платове и рокли, като митичната „Делфос“, която ти, малка измамнице, току-що си изплагиатствала в домашен вариант, и то предполагам, най-успешно.

Феликс говореше, разположил се удобно на дивана, а в ръцете си държеше списанието със снимката, която бе отключила спомените ми. Аз, изтощена след напрегнатия следобед, го слушах, седнала неподвижно в едно кресло, неспособна да държа дори игла в ръцете си тази вечер. Току-що му бях разказала за събитията от последните часове, като започнах от момента, в който клиентката ми извести за връщането си в ателието с такова рязко натискане на спирачките, че съседите се показаха на балконите. Изкачи се тичешком, като бързите й стъпки отекваха по стълбите. Чаках я, отворила вратата, и без дори да я поздравя, й предложих идеята си:

— Ще се опитаме да направим една „Делфос“ по изключение, разбирате ли за какво говоря?

— „Делфос“ на Фортуни? — попита тя недоверчиво.

— Една мнима „Делфос“.

— Смятате ли, че е възможно?

Погледите ни се срещнаха за миг. Нейният отразяваше лъч възвърната надежда. Моят — така и не разбрах. Може би решителност и дързост, желание за победа, за успешен изход от критичното положение. Вероятно в дъното на очите ми е имало и известен страх от провал, макар че се опитвах да го прикрия.

— Правила съм го преди. Мисля, че можем да успеем.

Показах й плата, който бях избрала — голямо парче копринен атлаз в сиво-синьо, с което Канделария се бе сдобила при един от последните си пируети в капризното изкуство на търговската размяна. Разбира се, не споменах и дума за произхода му.

— В колко часа е събитието, на което трябва да присъствате?

— В осем.

Погледнах часовника.

— Добре, ето какво ще направим. Сега е почти един. Веднага щом приключа с пробата, която трябва да направя след десет минути ще намокря плата и ще го изсуша. Ще ми трябват около четири-пет часа, което значи до шест часа. И трябва да разполагам поне с още час и половина за ушиването — много е просто, само няколко прави шева, а освен това вече имам мерките ви, няма да има нужда да пробвате. Така или иначе, ще се нуждая от време за това, както и за довършването. И стигаме почти до крайния час. Къде живеете? Извинете за въпроса, не питам от любопитство…

— На булевард „Лас Палмерас“.

Би трябвало да го предположа — много от най-хубавите жилищни сгради в Тетуан се намираха там. Един отдалечен и дискретен район в южната част на града, близо до парка, почти в подножието на внушителния Бени Хосмар, с големи къщи, потънали в зеленина. Отвъд тях имаше овощни градини и насаждения със захарна тръстика.

— Тогава ще е невъзможно да доставя роклята у вас.

Погледна ме въпросително.

— Ще трябва да се облечете тук — поясних аз. — Елате към седем и половина, гримирана, сресана, готова за излизане, с обувките и бижутата, които ще носите. Съветвам ви да не са много, нито прекалено пищни: роклята не се нуждае от тях, ще бъде много по-елегантна със семпли аксесоари, нали ме разбирате?

Разбра прекрасно. Разбра, благодари ми с облекчение и отново си тръгна. Половин час по-късно с помощта на Жамила пристъпих към най-рискованата задача в кратката ми кариера на независима модистка. Все пак знаех какво върша, защото в ателието на доня Мануела бях помагала в друг такъв случай. Направихме го за една клиентка с невероятен стил и доста променливи финанси, която се казваше Елена Бареа. В периодите на благоденствие шиехме за нея разкошни тоалети от най-благородни материи. За разлика обаче от други дами от нейното обкръжение и с нейното положение, които в моменти на финансов спад измисляха пътувания, ангажименти или болести, за да оправдаят невъзможността да направят нови поръчки, тя никога не се криеше. Когато бизнесът на мъжа и преживяваше трудни времена, Елена Бареа не преставаше да посещава ателието ни. Идваше, смееше се открито на непостоянството на богатството си и заедно със собственичката преправяше находчиво стари тоалети, за да ги представи за нови, като променяше кройки, добавяше украси и преработваше най-неподозирани части. Или с голямо умение избираше евтини платове и модели, които изискваха по-проста изработка — така успяваше да намали до крайност сумата на фактурите, без това да ощети прекалено елегантността й. „Гладът изостря изобретателността“, заключаваше тя винаги със смях. Нито майка ми, нито доня Мануела, нито аз повярвахме на очите си, когато един ден дойде с най-чудноватата си поръчка.

— Искам копие на това — каза тя, като извади от една малка кутия нещо, което приличаше на увит като тръба кървавочервен плат. — Това, госпожи, е „Делфос“ — уникална рокля. Творение е на художника Фортуни. Правят се във Венеция и се продават само в някои елитни магазини в големите европейски градове. Вижте какъв прекрасен цвят, вижте плисетата. Създателят й пази в абсолютна тайна техниката на изработването й. Приляга като ръкавица. И аз, скъпа доня Мануела, искам такава рокля. Имитация, разбира се.

Хвана с пръсти единия край на плата и като по чудо пред нас се появи разкошна ослепителна рокля от червен копринен атлаз, дълга до земята, падаща безупречно и завършваща с кръгла отворена форма — пълна окръжност, както наричахме този вид завършек. Беше нещо като туника, цялата в хиляди ситни вертикални плисета. Класическа, семпла, прекрасна. Бяха минали близо пет години от онзи ден, но си спомнях съвсем ясно целия процес на изработка на роклята, защото участвах активно във всичките му етапи. От Елена Бареа до Розалинда Фокс техниката бе една и съща; единственият проблем беше, че разполагахме с малко време и трябваше да действаме страшно бързо. С помощта на Жамила сложих на огъня тенджери с вода, която по-късно, щом възвря, изляхме във ваната. Потопих плата в нея, като си опарих ръцете, и го оставих да кисне. Банята се изпълни с пара, докато наблюдавахме нервно експеримента; по челата ни изби пот и образите ни изчезнаха в замъгленото огледало. След известно време реших, че вече мога да извадя плата, който беше потъмнял до неузнаваемост. Източихме водата, всяка от нас хвана по един край, усукахме плата здраво, като го извивахме в различни посоки, както толкова пъти бяхме усуквали чаршафите в пансиона на „Ла Лунета“, за да изстискаме и последната капка вода, прели да ги прострем на слънце. Но сега нямаше да разгънем плата в целия му размер, а щяхме да направим обратното — целта беше да го запазим максимално смачкан по време на сушенето, така че когато влагата се изпари, да се запазят възможно най-много гънки по това безформено нещо, в което се бе превърнала коприната. Поставихме плата в едно корито и го отнесохме на терасата на покрива. Отново го заизвивахме в противоположни посоки, докато заприлича на дебело въже и се нави около себе си като голяма пружина; после постлахме хавлиена кърпа на земята и поставихме върху нея подобната на змия бъдеща рокля, която няколко часа по-късно моята английска клиентка щеше да носи на първата си публична поява под ръка с мистериозния мъж на живота си.

Оставихме плата да се суши на слънце, а ние слязохме в апартамента, напълнихме с въглища печката и я разпалихме максимално, докато постигнахме температурата на котелно помещение. Когато стана горещо като в пещ и пресметнахме, че следобедното слънце започва да отслабва, върнахме се на терасата и взехме усукания плат. Проснахме нова хавлиена кърпа върху чугунената плоча на печката и на нея поставихме смачканата и увита на кълбо материя. На всеки десет минути, като внимавах да не я разгъна, аз я обръщах, за да се изсуши равномерно. Докато наглеждах печката, от останалото неизползвано парче плат уших колан — троен пласт подплата, покрит с широка лента от изгладена коприна. В пет часа следобед вдигнах усукания плат от печката и го отнесох в ателието. Приличаше на гореща кървавица — никой не би могъл да си представи това, в което след около час смятах да го превърна.

Проснах го върху масата за разкрояване и постепенно, с изключително внимание разгънах тръбообразното безформено нещо. И като в някакво вълшебство, пред неспокойния ми поглед и за изумление на Жамила, коприната се появи — плисирана и блестяща, прекрасна. Не бяхме успели да получим трайни гънки като тези на оригиналния модел на Фортуни, защото не разполагахме със средства, нито с технически познания за това, но постигнахме подобен ефект, който щеше да трае поне една вечер — една специална вечер за жена, която трябваше да направи прекрасно впечатление. Разгърнах целия плат и го оставих да изстине. После го срязах на четири парчета, от които изработих тесен цилиндричен калъф, който щеше да легне по тялото като в гора кожа. Направих обикновено кръгло деколте и обших отворите за ръцете. Нямаше време за довършителни украси, така че след малко повече от час „Делфос“ беше готова — домашна и набързо сътворена версия на един революционен модел в света на висшата мода; една имитация с потенциал да впечатли всеки, отправил поглед към жената, която щеше да го облече само след трийсетина минути.

Тъкмо пробвах как ще стои коланът, когато звънецът иззвъня. Едва тогава си дадох сметка за окаяния си вид. Бях се изпотила от врящата вода и гримът и прическата ми се бяха развалили; от горещината, от усилията при усукването на плата, от изкачванията и слизанията от терасата и неспирната работа през целия следобед имах чувството, че цялата кавалерия на редовната войска е минала на галоп през мен. Изтичах в стаята си, докато Жамила отиваше да отвори. Преоблякох се набързо, сресах се, натъкмих се. Резултатът от работата беше задоволителен и аз трябваше да съм на висота.

Излязох да приема Розалинда, като предполагах, че е в салона, но когато минах покрай отворената врата на ателието, видях я да стои пред манекена, на който беше роклята й. Стоеше с гръб към мен и не можах да видя лицето й. Попитах я само:

— Харесва ли ви?

Обърна се веднага, но не ми отговори. Бързо дойде до мен, хвана ръката ми и силно я стисна.

— Благодаря, благодаря, много благодаря.

Косата й беше събрана в нисък кок, като естествените й къдри бяха леко подсилени. Имаше дискретен грим на очите и бузите; червилото на устните й обаче беше много по-ярко. Тънките високи токчета я издигаха с почти една педя над нормалния й ръст. Чифт обеци от бяло злато и брилянти — дълги, прелестни — бяха единствените й украшения. Ухаеше на възхитителен парфюм. Съблече дрехите, с които бе дошла, и й помогнах да облече роклята. Неравните плисета на туниката обгърнаха тялото й, хармонични и чувствени, като подчертаваха прелестния силует, деликатността на крайниците, извайваха и открояваха извивките и формите й с елегантност и изящество. Поставих широката лента на талията й и я завързах на гърба. Огледахме резултата в огледалото, без да разменим дума.

— Не мърдайте — казах аз.

Излязох в коридора, извиках Жамила и я накарах да влезе. Когато тя видя Розалинда облечена, закри с ръка устата си, за да не извика от удивление и възхита.

— Завъртете се, за да ви види добре. Тя свърши голяма част от работата. Без нея никога нямаше да успея.

Англичанката се усмихна с благодарност на Жамила и се завъртя няколко пъти грациозно и елегантно. Момичето впери очи в нея развълнувано, срамежливо и щастливо.

— А сега побързайте. Остават само десет минути до осем.

С Жамила излязохме на балкона, за да я видим на излизане, мълчаливи, хванати за ръка и свити в ъгъла, за да не ни забележат от улицата. Вече се бе свечерило. Погледнах надолу, очаквайки да зърна малката й червена кола, но вместо нея видях паркиран черен внушителен автомобил със знаменца отпред, чиито цветове не успях да различа поради разстоянието и оскъдната светлина. Когато облеченият в синя коприна силует се появи на входа, фаровете се запалиха и един мъж в униформа слезе от мястото до шофьора, отвори бързо задната врата. Застана по военному, докато тя, елегантна и величествена, излезе на улицата и прекоси краткото разстояние до колата, без да бърза, сякаш предоставяше възможност да я видят добре, изпълнена с гордост и самоувереност. Не успях да забележа дали има още някой на седалката: веднага щом тя се настани, униформеният мъж затвори вратата и се върна с войнишка стъпка на мястото си. Тогава мощната кола потегли и изчезна бързо в нощта, отнасяйки със себе си една щастлива жена и най-голямата илюзия в цялата история на мнимата висша мода.