Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (87)

89

Анабел влезе в къщичката на Стоун и се настани срещу него.

— Позволиха ми да го видя — едва чуто прошепна тя.

— Алекс?

Тя кимна и плъзна пръст надолу по челото си.

— Парче гранит го е улучило точно тук. Два сантиметра по-наляво, и сега той нямаше да лежи в кома.

— Има ли промяна в състоянието му?

— Леко се е влошило — отвърна тя и с мъка потисна риданието си. — Жизнените му показатели са по-зле.

Стоун се протегна през бюрото и стисна ръката й.

— Можем само да се молим за него, Анабел — промълви той. — Нищо друго.

— Той е толкова добър човек, Оливър. Винаги е стоял зад мен, включително и когато съм се държала зле с него.

— Всички имаме своите угризения по отношение на Алекс, а аз повече от всички — въздъхна Стоун, отдръпна ръката си и се облегна назад в стола.

— Трябва да я открием, Оливър — тръсна глава Анабел и влагата в очите й се стопи.

— Ще я открием — увери я Стоун.

Тя бръкна в чантата си и извади снопче хартия.

— Свързах се с моя приятел на Бермудите веднага след като ми се обади за проследяването на парите.

— Той помогна ли с нещо?

— Имаш ли представа колко мръсни пари се препират ежедневно в карибските банки? Стотици милиарди долари.

— Тоест търсим игла в купа сено — мрачно уточни Стоун.

— За късмет не е съвсем така — отвърна тя и погледна бележките си. — Преди месец в една от банките на Карибските острови са били преведени петстотин милиона долара. Изтеглени са след малко повече от седмица. Само час по-късно по същата сметка са преведени още петстотин милиона. Те престояват в нея точно една седмица и също са изтеглени. Но не са прехвърлени в друга сметка, а се връщат обратно.

— Към подателя?

— Точно така. Преводът е бил анулиран.

— Кога е станало това?

— Същия ден, в който Алекс за малко не загина.

— След като са разбрали за провала на Фрийдман?

— Именно.

— Значи е получила половината от парите след изпълнението на част от задачата — най-вероятно след експлозията в „Лафайет“, убийството на Том Грос и ликвидирането на свидетелите в лицето на Сайкс, Донахю и латиноамериканците.

— А Тюркекул? — напомни му Анабел.

— Той е по-специален случай. Отначало помислих, че тя просто се е възползвала от предоставения й шанс, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Не те разбирам.

— Май и аз не разбирам. Ще се наложи да изчакаме развоя на събитията. Има ли начин да разберем къде са били преведени парите?

Анабел поклати глава.

— Полицията настоя швейцарските банки да дават сведения по определени сметки и те отстъпиха. Но това дава тласък на нелегалните преводи към Карибите, а банкерите там се оказват доста по-неотстъпчиви от швейцарците. Ще ни трябва много по-специализирана помощ, за да се доберем до информация.

— Мисля, че мога да направя нещо по въпроса — промълви Стоун.

— Но Фрийдман разполага с половин милиард долара — предостатъчно, за да организира перфектен план за изчезването си.

— Така е. Но ще се изправи и пред някои проблеми.

— Работодателят й?

— Бягството й ще изпрати сигнали, които могат да бъдат разчетени. На първо време ще иска да спечели време с надеждата, че преследвачите й постепенно ще отслабят натиска, заети от други неотложни проблеми.

— Но тя би могла да разкрие картелите, които имат отношение към убийствата — изтъкна Анабел. — И да се превърне в опасен свидетел срещу тях.

— Фрийдман е изключително умна жена и без съмнение е отчела тази възможност — кимна Стоун. — Което е още една причина да действа предпазливо. Но това е само едната страна на уравнението.

— В смисъл, че другата страна са ченгетата, които едва ли ще се откажат да я преследват?

— Именно. Обзалагам се, че вече знае какво планираме.

Анабел събра нещата си, готова да си тръгне.

— Какво ще правим, ако Алекс не успее да прескочи трапа, Оливър? — тихо попита тя и очите й отново се напълниха със сълзи.

Стоун протегна ръце и я взе в прегръдките си. Анабел Конрой — може би най-голямата измамница на своето поколение, но жена с изключително чувство за лоялност — безпомощно се разрида на рамото му.

Стоун изчака известно време, после тихо промълви:

— Без него ще ни бъде изключително трудно, Анабел. Ние с теб най-добре го знаем.

Анабел мрачно поклати глава и си тръгна. Стоун изчака колата й да потегли и се прибра в къщичката.

След известно време извади телефона си и набра номера на човек, с когото се познаваше отскоро, но помежду им вече се беше установила изключително здрава връзка.

Насреща вдигнаха.

— Обажда се Оливър Стоун.

Отговорът беше типичен за Джо Нокс.

— Вече започвах да се питам кога най-сетне ще ми се обадиш за цялата тая бъркотия. След един час съм при теб.