Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (71)

72

Стоун се пробуди с натежала глава и направи опит да седне, но една ръка го бутна обратно. Очите му срещнаха погледа на агент Ашбърн.

— Какво… — започна той.

— Всичко е наред, просто се отпусни — рече тя. Огледа се. Отново беше попаднал в болнична стая.

Очите му започнаха да се затварят, после изведнъж се отвориха широко.

— Чапман?

— Ще се оправи. Получила е няколко отока и наранявания, също като теб.

— Донахю е мъртва.

— Да. Видя ли избухването на бомбата?

Стоун кимна.

— Тя беше в пикапа.

— Имаш ли представа откъде се е появила тази бомба?

Той докосна главата си и се намръщи.

— Или е била поставена, преди тя да се прибере, или докато ние бяхме в дома й.

— Ти видя ли някакви хора?

Той бавно поклати глава.

Ашбърн се отпусна на стола до леглото.

— Бях изненадана от обаждането ти за Донахю. Какво те насочи към нея?

— Предчувствие.

— По отношение на Донахю?

— Не съвсем. По-скоро усещане, че пак се опитват да ме водят за носа.

— Искаш да кажеш, че се случва онова, което си мислиш?

— Искам да кажа, че отново бяхме манипулирани — каза той и седна в леглото си.

— Имаш ли представа от кого?

— Може би от хора, които са по-близо до нас, отколкото предполагаме. Помниш ли какво каза агент Грос? Някой го е наблюдавал.

— Помня. Какво ви каза Донахю? Тя ли е била замесена с поставянето на бомбата? Може би Джордж Сайкс няма нищо общо?

— Май е така. Опита се да насочи подозренията към него. Открихте ли нещо в дома й?

— Не. Ако действително е подготвяла бягството си, документите й трябва да са били в пикапа. Огледът продължава и в момента, но при такива експлозии хартията трудно може да оцелее.

— Тя носеше раница. Ние я наблюдавахме отблизо. Със сигурност беше тръгнала да бяга.

— Мисля, че си прав. — Ашбърн се изправи. — Сега ще те оставя да почиваш, защото денят ти беше доста тежък. За малко не те гръмна някакъв снайперист, а после почти те вдигнаха във въздуха.

— Някой знае ли, че съм тук?

— Имаш предвид приятелите си? Не. Решихме засега да не ги тревожим.

— Значи Чапман е добре? Без сериозни травми?

— Без.

— Мога ли да я видя?

— Ще проверя. Веднага се връщам.

След по-малко от минута вратата се отвори и на прага се появи Чапман в инвалидна количка. На челото и на дясната й буза имаше лепенки.

Стоун понечи да се надигне. Стресна се при вида на инвалидната количка.

— Не се безпокой — усмихна се Чапман. — Мога да ходя, но правилата в болницата изискват взривените пациенти да използват този начин на придвижване. Вие, американците, адски си падате по правилата.

Стоун с облекчение се отпусна назад.

Количката опря в леглото му.

— А ти как си? Можеш ли да се движиш?

Той размърда ръцете и шията си.

— Май да. Боли ме навсякъде, но всичко функционира.

— Почти ги спипахме.

— В нашия бизнес няма „почти“.

— Какво ти каза Ашбърн?

— Нищо съществено. Най-добрата новина беше, че ти си добре — усмихна се той.

— Радвам се на приоритетите ти — отвърна на усмивката му Чапман.

— Ти ми спаси живота.

— Значи сме квит.

— Изглежда, и това е вярно.

— Но Донахю беше последната ни надежда. Вече няма с кого да говорим.

— Грешиш. Май забравяш Фаут Тюркекул.

— Той е недосегаем.

— Когато два пъти се опитват да ни взривят, никой не е недосегаем. Поне такова е моето мнение.

По-късно в стаята се появи една жена и Стоун не успя да скрие изненадата си.

Мариса Фрийдман беше облечена със синя копринена блуза и бяла пола, която подчертаваше загара на кожата й. Лъскавата й коса падаше свободно до раменете. В едната си ръка държеше чанта, а в другата — слънчеви очила. Заковала поглед в Стоун, тя бавно седна на единствения стол.

— Виждам, че сте смаян от появата ми.

— Последния път, когато се приближих до вас, ми казаха да стоя на разстояние — обясни Стоун.

— Какво знаете за мен?

— Уийвър ми предостави достатъчно информация.

— В някои случаи това е добре, в други — не толкова — поклати глава тя. — Особено в нашия бизнес.

— Защо дойдохте? — надигна се в леглото той.

— Чух какво ви е сполетяло и исках да се уверя, че сте добре.

— Не сте дошли по тази причина. Едно обаждане по телефона би свършило същата работа.

Тя отмести поглед, стана и пристъпи към прозореца.

— Днес времето е чудесно.

— Предполагам. Не се бях сетил да погледна.

— Като дете проявявах интерес към времето — унесено каза тя, продължавайки да гледа навън. — Мечтаех, като порасна, един ден да бъда метеоролог.

— Какво стана с тази мечта?

— Всъщност не съм сигурна. Правех всичко, което се очакваше от мен. Завърших престижно училище, после постъпих в Юридическия факултет на Харвард. Бях решила да си дам една година почивка след дипломирането и да направя голяма обиколка на Европа. А после да постъпя на работа в някоя нюйоркска кантора. Но изведнъж се оказах на семинар на ЦРУ, след който годините изтекоха неусетно. — Фрийдман отново се обърна към прозореца. — От тогава до днес съм видяла какво ли не, но едва ли толкова, колкото сте видели вие.

— Разговаряли сте с Уийвър за мен, нали?

Тя се приближи до леглото.

— Джон Кар. Признавам, че бях силно впечатлена.

— Трийсет години не бях чувал това име, но сега го чувам постоянно — каза той.

Тя придърпа стола си по-близо до леглото.

— Бях изненадана от вниманието ви към мен. Онази вечер, когато отивах при Фаут, нямах представа, че ме следите. Разбрах го едва след като ми се обадиха хората на Уийвър. Как успяхте да го направите?

— Сега разбирам защо сте дошли. Да се уверите, че в прикритието ви няма сериозни пробойни.

— А вие как бихте постъпили на мое място?

— Вероятно по същия начин — призна той.

— Тогава?

— Нормален процес на елиминация. Онази вечер вие бяхте в парка. Версията на Аделфия не издържа на проверката, но Тюркекул е имал среща с някого. — Показалецът му се насочи към нея. — Логичният избор бяхте вие. Признавам, че стигнах до това заключение малко късно. Но в своя защита бих добавил, че димната завеса беше доста плътна.

Забелязал нервността й, той побърза да добави:

— Вие се страхувахте, че мога да стигна до истината. Въпросът е кой друг би изпитал вашите чувства?

— Цял живот се опитвам да разкрия намеренията на врага, преди да е стигнал до мен, агент Стоун.

— И как разкрихте намеренията на Тюркекул?

— Чрез дребни наглед подробности, които обаче са напълно достатъчни, когато ги свържеш. Отначало не повярвах. НРЦ — също. Но когато се поразровиха, истината излезе на бял свят. Връзките на Фаут в Афганистан се оказаха последният пирон в ковчега. Проследихме ги назад във времето и стигнахме до бившия Съветски съюз. В момента някогашният му водещ офицер е на трета позиция в йерархията на властта в Русия.

— А връзката с руските наркокартели?

— Те се радват на пълната подкрепа на правителството. Паричните потоци са огромни, а трафикът на наркотици може да нанесе далеч по-големи поражения, отколкото употребата на военна сила. В конвенционалната война умират както бойци, така и цивилни граждани. Но в общ план бройката на последните е незначителна. При нарковойната обаче страдат всички, и то в ужасяващи мащаби.

— Разбирам.

— От всичко, казано дотук, възниква въпросът какво да правим с Тюркекул.

— Може би трябва да му подадете въжето, с което да се обеси? — подхвърли Стоун.

— Само това не стига. Трябва да стигнем и по-нагоре по веригата. Троянският кон Фаут е достатъчен провал за нас. Но успеем ли да се възползваме от него, провалът ще бъде за противника.

— Желая ви успех.

Тя стана и сложи ръка на рамото му.

— Знам, че работите много упорито за решаването на случая. Знам още, че Фаут е ключовата фигура за вас.

— Но не искате да го притискам прекалено, защото ще проваля вашия замисъл?

— Да.

— Ще го имам предвид. А вие можете да докладвате на Уийвър, че сте изпълнили задачата си.

— Той не знае, че съм тук.

— Така ли?

— Не знае! — повтори тя.

— Защо тогава сте тук? Не е само проверка за евентуални пробиви в прикритието ви, нали? Нито пък загриженост за моето здраве.

— На какво се базира предположението ви? — любопитно го погледна Фрийдман.

— На твърдото ми убеждение, че вие сте човек, който играе много роли едновременно.

— Само исках да ви видя — въздъхна тя. — Да се уверя, че наистина сте добре въпреки информацията, която получих. Все пак за малко не са ви взривили, нали?

— А защо това ви интересува?

— Просто е важно.

— Няма как да приема подобно обяснение.

— Е, добре. Ще бъда крайно откровена. Ние с теб си приличаме, Джон Кар. Не са много хората, които вършат онова, което вършим ние… — Чертите й омекнаха, погледът й стана някак унесен. — Двайсет години живея в кожа, която ми е чужда… Знам, че ти си го изпитвал по-дълго от мен. През цялото време не успях да срещна човек като себе си… Затова съм тук. Вероятно за да се убедя, че не съм сама, че има и други като мен. Давам си сметка, че тези думи ти звучат нелогично.

— Напротив, звучат ми напълно логично. Живот в самота…

— И така може да се каже.

— Сигурна съм, че дълго време си бил самотен.

— Откъде си сигурна?

Ръката й се повдигна бавно и го докосна.

— От лицето ти. То не лъже, стига да умееш да наблюдаваш. — Замълча за момент, после добави: — А ние умеем да наблюдаваме, нали? — Тя отдръпна ръката си. — Извинявай, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно. Просто имах желание…

— Какво?

— Да се бяхме срещнали по-рано.

— По-рано нямаше как да стане.

— Значи сега може да се получи?

— С мен нищо не може да се получи — погледна встрани Стоун.

— Толкова ли си претенциозен?

— Не съм. И да бях, ти си… Всъщност няма значение.

— Винаги има значение. Дори за стари бойци като нас.

— Ти не си стара.

— В този бизнес всички сме стари — въздъхна тя, помълча за момент и добави: — Разбира се, ако оцелеем.

Тя се изправи, погали го по бузата, а после леко го целуна.

— Пази се.

Миг по-късно вече я нямаше.