Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (22)

22

Трийсет минути по-късно Стоун отново се озова в парка „Лафайет“. Районът все още беше отцепен, а охраната беше по-засилена отвсякога, дори от дните след 11 септември.

Чапман се присъедини към него точно когато стигна кота нула. Носеше черни панталони и късо яке — малко по-широко, за да побере кобура под мишницата й.

— Всички жени агенти, които познавам, носят оръжието си на колана — отбеляза той.

— Така ли? Аз пък смятам, че от рамо действам по-бързо, което означава и още нещо — когато използвам тоалетната, не е нужно да пъхам проклетия пистолет в чорапогащника си. Значи Йемен, а?

— Вярваш ли? — погледна я Стоун.

— За някои хора това е адски удобно.

— А шефът ти?

— Той отдавна не вярва в нищо.

— Дължи се на възрастта — каза Стоун. — По-късно тук ще се появи агент Гарчик, който иска да направи допълнителен оглед.

— Допълнителен оглед? Нима не е събрал достатъчно материал за своя супер анализатор на отломките?

— Според мен това означава, че има известни съмнения.

— Оливър?

Стоун рязко се обърна. Не беше чувал този глас отдавна, много отдавна.

— Аделфия?

Жената стоеше отвъд загражденията на Ейч Стрийт. Четирима полицаи и двама цивилни агенти на Сикрет Сървис бяха препречили пътя й.

Стоун се втурна натам, следван от Чапман.

— Тази жена твърди, че вие сте я поканили на среща в парка — обади се един от агентите. — Иначе едва ли щеше да стигне до тук.

— Аделфия? — повтори той и се взря в лицето й.

— Значи я познавате, сър? — попита агентът.

— Да, познавам я.

— Въпреки това нямаме право да пускаме външни лица в заградения периметър. Блокадата все още не е свалена.

— Правилно — кимна Стоун. — Аз ще изляза от загражденията и ще я отведа от тук.

След тези думи той се пъхна в тесния процеп, хвана Аделфия за ръката и я поведе към църквата „Сейнт Джон“. Близо до входа имаше пейка, която преди години използваха да обучават нови агенти на ЦРУ да сигнализират от разстояние. Днес тя беше само място за почивка.

Седнаха. Чапман изостана на няколко крачки, подчинявайки се на желанието на Аделфия да говори насаме с него.

Стоун и Аделфия се познаваха отдавна, сякаш цял живот. Тя беше сред протестиращите в парка „Лафайет“ дори преди него. Сприятелиха се. Тя му бе помогнала в някои от най-критичните моменти от живота му. Един ден просто не се прибра в малката си палатка, опъната в дъното на парка. Той изчака известно време, после отиде да я търси в апартаментчето й в Чайнатаун, разположено над ателие за химическо чистене. Но то се оказа празно. Никой не знаеше къде е отишла. Днес я виждаше за пръв път оттогава.

Беше остаряла, с напълно посивяла коса. Лицето й беше още по-набръчкано, отколкото го помнеше. Торбичките под очите й бяха станали още по-големи. Беше я запомнил като жена със заядлив и труден характер. Безкрайно потайна. Той обаче беше научил достатъчно за миналото й и подозираше, че преди да се настани сред протестиращите в парка „Лафайет“, тя беше водила изключително интересен живот.

— Къде беше през цялото време, Аделфия? — попита той. — Ти просто изчезна.

— Трябваше, Оливър.

В говора й се долавяше някогашният акцент, въпреки че английският й беше много по-добър от преди.

— Какво означава „трябваше“?

— Имам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Първо ми отговори на един въпрос. Пак ли работиш за правителството?

— Пак? Откъде знаеш, че някога съм го правил?

— Много неща не знам за теб, Оливър. Както и ти за мен. — Аделфия замълча за момент, после тихо добави: — Но все пак знам, че истинското ти име е Джон Кар.

Той се облегна назад и я погледна изпитателно.

— Откога знаеш това?

— Помниш ли мъжа, който те нападна, докато аз давах пари на някакъв бездомник?

— Да.

— Тогава ти се защити с техника, която бях виждала само веднъж в живота си — когато в Полша пристигнаха съветски командоси да потушат народното недоволство.

— И си решила, че съм шпионин?

— Мина ми подобна мисъл — призна тя. — Но последвалите събития я опровергаха. Със сигурност знам, че си бил предаден от своите. Но въпреки това пак работиш за тях…

— Да, така е.

— В такъв случай мога да ти помогна.

— Как?

— Мъжът в костюма, който беше тук преди две вечери…

— Знаеш ли къде е? — напрегнато се приведе Стоун.

— Да.

— А знаеш ли защо е бил в парка онази вечер?

— Да.

— Може би за да се срещне с някого?

— Да. — Тя направи малка пауза и каза: — С мен.