Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (77)

78

— Отбих се за едно извинение.

Стоун стоеше на прага на офиса на Мариса Фрийдман на Джаксън Плейс. Тя го гледаше втренчено. Беше облечена с дънки, тениска, и сандали. Косата й беше разрошена. Лявата й буза беше изцапана, а зад гърба й се виждаха кашони за опаковане.

— Не беше нужно да си правиш труда — отвърна тя. — Когато една операция се провали, падат глави. Такъв е характерът на звяра. Аз се включих, но друг спечели голямата награда.

— Става въпрос за неоторизирана операция — възрази Стоун. — По моя вина.

— Вече няма значение — сви рамене тя.

— Изнасяш ли се?

— Излизам от бизнеса.

— По заповед отгоре?

— Всъщност това никога не е бил мой бизнес — призна тя. — Разходите покриваше Чичо Сам, той прибираше и печалбите. Ако бизнесът беше мой, досега щях да съм се оттеглила с една доста прилична сума за старини.

Замълчаха, без да отделят очи един от друг.

— Сложила съм кафе — каза тя. — Ще изпиеш ли една чаша с мен?

— Добре — прие той. — Но съм малко изненадан, че не си насочила пистолет в главата ми.

— И за това помислих, повярвай ми.

Седнаха от двете страни на бюрото. Стоун отпи глътка кафе.

— А сега какво? — обади се той.

— Добър въпрос — мрачно се усмихна тя. — Отстраниха ме.

— Не окончателно, надявам се — зяпна от изненада Стоун.

— Напротив — тихо отвърна тя. — Фаут Тюркекул беше единствената ни връзка с хората, замислили онова, което началниците ми наричаха „възкръсването на Сталин“. А аз го изпуснах.

— Не, аз го изпуснах!

— Няма значение. Аз ти позволих да стигнеш до него. Не поисках разрешение отгоре, защото бях сигурна, че няма да го получа.

— А какво ще правиш сега? — попита Стоун и се огледа.

— Като начало ще пиша заключителни доклади, което ще ми отнеме около година. В тях ще защитавам незащитимите си действия пред секретна държавна комисия, която ще направи всичко възможно да не ми се размине само с уволнение.

— За затвор ли намекваш?

— Не е изключено.

Стоун остави чашата.

— Имаш ли някакви възможности в частния сектор?

Тя поклати глава.

— Умряла работа. Хората, които наемат такива като мен, са бивши държавни служители. Няма да си мръднат пръста, защото за тях аз ще съм персона нон грата.

— За друго трябва да се безпокоиш — отбеляза Стоун.

— Така е — кимна Фрийдман. — Руснаците знаят какво искахме да направим с Фаут. А след като знаят за него, значи знаят и за мен. Ще се опитат да ме убият — поне за професионално удовлетворение.

— Не ти ли дадоха охрана?

— Никаква. Когато нещата се развият зле, дългогодишната безупречна служба няма значение. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Защо трябва да очаквам нещо друго?

Стоун замълча. Отпи глътка кафе, без да сваля очи от нея.

— Звучи смешно, но това място ще ми липсва — промълви тя и огледа помещението.

— Не звучи смешно.

— Бях шпионка, но същевременно и лобистка, и то добра.

— Сигурен съм.

— Ами ти? — изгледа го Фрийдман.

— Дълго време бях извън бизнеса — сви рамене той. — Сега пак ще бъде същото, но този път завинаги.

— Уийвър няма да ти прости.

— Знам.

— Ще превърне живота ти в ад.

— И това знам.

— Мисля си за някой необитаем остров, където няма да ме открият нито той, нито руснаците.

— Има ли такъв?

— Струва си да потърся.

— Ще ти трябват пари.

— Спестила съм нещичко.

— Аз не съм.

— Искаш ли да ме последваш? — попита тя.

— Не ти трябва такъв багаж.

— Не се знае. Ние срещу света, какво ще кажеш?

— Със сигурност ще те забавя.

— Нещо ми подсказва, че няма да ме забавиш. Двама стари шпиони, потеглили на дълъг път.

— Ти не си стара, Мариса.

— Нито пък ти, Джон.

— Оливър.

Тя стана и се наведе над него.

— Засега бъди Джон.

— Защо?

Мариса се наведе и го целуна.

— Току-що разбих кариерата ти — изненадано каза той.

— Не. Може би ми отвори очите към бъдещето.

Тя се притисна към него толкова силно, че едва не го събори от стола. Лъхна го уханието на парфюма й.

— Обиколил съм целия свят, но никога не съм срещал подобен аромат — промълви Стоун и леко се отдръпна. — Направо ми се замая главата.

— Открих го в Тайланд — усмихна се тя. — Не се продава в Щатите. Приблизителният превод на името му е „Две сърца в едно“ и би трябвало да въздейства на мъжете.

— Така е.

Тя приближи уста до ухото му и прошепна:

— Не отхвърляй предложението ми с лека ръка.

— Не го отхвърлям. Но честно казано, звучи ми абсурдно.

— Нищо не е абсурдно, когато го желаеш достатъчно силно — отдръпна се Фрийдман. — Нима не заслужаваш малко щастие? Мир и спокойствие след всичко, което си преживял?

Стоун се поколеба, после кимна.

— Добре, ще си помисля.

— Това е всичко, което искам, Джон — погали го по бузата тя. — Дълго време чаках да се появи някой като теб. С кариерата ми е свършено, но може би открих нещо, което да я замести.

— Би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Защо избра мен?

— Защото сме еднакви.

Стоун се събуди и се огледа. Намираше се в малкия си дом, проснат по гръб на старото походно легло. Часовникът показваше два след полунощ. Той стана и отиде да си вземе душ. Беше направил необичайно дълга разходка, след като напусна офиса на Мариса Фрийдман. Кръстосва улиците в продължение на часове, докато го заболяха краката. И заспа почти веднага след като се прибра. От изтощение.

Глътна три таблетки адвил, седна на леглото и зачака да отмине тъпата болка в главата му. Две контузии в рамките на броени часове. На двайсет щеше вече да ги е забравил, но сега не беше така.

Може би те са причината за допуснатите грешки, въздъхна той.

Мислите му отново се насочиха към Мариса Фрийдман. Необитаем остров, двама стари шпиони… Не можеше да отрече, че беше почувствал нещо, когато тя го целуна. Беше му дала да разбере, че би отишла много по-далеч.

В първия момент, когато му предложи да заминат заедно, му се стори, че това е пълен абсурд. Каза, че ще си помисли, само от любезност.

Но сега май наистина започваше да се замисля. Какво му беше останало тук? Приятелите, разбира се. Но ситуацията беше такава, че всеки близък до него човек можеше да пострада. Райли Уийвър щеше да има грижата. Всичко се бе разпаднало с изненадваща бързина.

Главоболието му най-после отслабна. Той облече якето си, излезе навън и тръгна на разходка по алеите на „Маунт Цион“. Дори на тъмно знаеше мястото на всеки надгробен камък, на всяко дърво. Отби се на няколко гроба. Понякога говореше на глас на онези, които лежаха там, наричайки ги по име. Това помагаше, въпреки че никога не получаваше отговор. Позволяваше му да обмисля трезво възникналите проблеми.

А в момента имам няколко сериозни проблема.

Тихото пропукване на съчки зад гърба му го накара да се обърне.

— Защо имам чувството, че никога не спиш?

Към него крачеше Чапман. Тъмни панталони, бяла блуза, кожено яке. Леката издутина под него сочеше мястото на валтера.

— Същото важи и за теб — отвърна той.

— Трябваше да те видя.

— Защо?

— Гладен ли си?

Стоун изведнъж установи, че е адски гладен. Не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в устата си.

— Да — призна той.

— Аз също.

Той погледна часовника си.

— Вашингтон не е от будуващите градове. По това време всичко е затворено.

— Знам едно ресторантче, което работи денонощно. На другия бряг на реката.

— Как научи за него?

— Страдам от безсъние и винаги проучвам района, в който се намирам.

— В такъв случай да вървим — каза той.

Колата й прекоси моста, излезе на магистралата, а после сви по шосе 123 към Тайсънс Корнър. Нямаше никакъв трафик и много бързо стигнаха до ресторант „Амфора“, който се намираше в предградието Виена. На паркинга имаше десетина коли.

— Изглежда добре посетено — отбеляза Стоун. — За пръв път идвам тук.

Чапман слезе от колата, блъсна вратата с бедро и подхвърли:

— Май трябва по-често да излизаш.

Влязоха и си поръчаха кафе и храна. Донесе ги сервитьор с бяло сако и черна папийонка, който изглеждаше смайващо бодър за три часа през нощта.

— Наминах по-рано, но те нямаше — осведоми го Чапман.

Стоун придърпа чинията е бъркани яйца.

— Бях навън.

— Къде навън?

— Има ли значение?

— Ти си знаеш.

— Ако имаш да ми казваш нещо, започвай.

Чапман преглътна парченце бекон и вдигна глава.

— Май наистина си вдигнал ръце, а? Струва ми се, че това не е характерно за Джон Кар.

— Започва да ми писва от споменаването на това име — каза той. — Сякаш всички очакват да нахлупя вълшебна шапка и да реша проблемите на света. Може би пропускаш, че оттогава е изминало много време, а в момента си имам достатъчно други проблеми.

— В такъв случай моля за извинение — сопна се Чапман и стана. — Мислех, че все още ти пука.

Стоун я хвана през кръста и я бутна обратно на стола.

— Мога да ти предложа скандал, ако това искаш — процеди Чапман.

— Искам да мислиш логично, нищо повече — отвърна той.

— Хей, приятел!

Стоун се обърна. До масата им стоеше огромен широкоплещест мъж.

— На твое място бих оставил дамата на мира — избоботи той и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред — побърза да каже Чапман, разтвори якето да покаже пистолета и измъкна служебната си значка. — Просто спорим кой да плати сметката. Все пак благодаря за кавалерството, скъпи.

— Сигурна ли си? — колебливо попита гигантът.

— Сигурна е, скъпи — изсъска Стоун и блъсна ръката му.

Приключиха със закуската и поеха обратно към къщичката на Стоун. Колата спря пред портала, но той не направи опит да слезе. Чапман го погледна, но не каза нищо.

— Благодаря за закуската — рече той.

— Моля.

Настъпи мълчание. Небето на изток започна да просветлява.

— Не обичам да ме побеждават — обади се след дълга пауза той.

— Аз също — отвърна тя. — Винаги искам да довърша започнатото. Предполагам, че и ти мислиш така. Вземи се в ръце и да продължаваме.

— Как? — обърна се да я погледне той.

— Като довършим проклетото разследване, ето как!

— Не знам дори откъде да започнем.

— От началото, разбира се.

— Вече опитахме.

— Те очакват да тръгнем наляво, но ние ще завием надясно.

— Помниш какво се случи последния път.

— Значи ще направим по-остър завой надясно — тръсна глава тя. — Имаш ли идея как може да стане?

Стоун се замисли за момент, после поклати глава.

— Нямам.

— Аз обаче имам — каза Чапман. — Том Грос.

— Мъртвите не говорят.

— Нямах предвид това.

— А какво тогава?

— Помниш ли кафенето, в което Грос сподели, че е под наблюдение?

— Помня. И какво?

— Тогава той каза и още нещо — че може да се довери само на един човек.

Трябваха му няколко секунди, за да се досети.

— Съпругата му!

— Питам се дали й е имал достатъчно доверие, за да сподели с нея нещо, което би ни свършило работа?

— Има само един начин да разберем.

— Значи си отново в играта?

— Неофициално. Зад кулисите — бавно каза той. — Където винаги ми е било мястото.