Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (66)

66

На следващата сутрин им се обади агент Ашбърн, която помоли да се срещнат в мобилния команден център на ФБР. Когато Стоун и Чапман се появиха там, жената изглеждаше доста развълнувана.

— Мисля, че открихме как е било отровено дървото! — съобщи тя и посочи каничката с кафе и чашите, поставени на масичката до вратата.

Седнаха и се извърнаха към видеомонитора.

— Какво ще гледаме? — попита Стоун.

— Един запис на парка „Лафайет“, направен от МВС три седмици преди инцидента. Вижда се от автоматично датираните кадри.

— А какво ви накара да се спрете именно на този запис? — попита Чапман.

— Гледаме всичко, до което ФБР има достъп — самодоволно отговори Ашбърн, после смени тона. — Но досега нямахме резултат. Тук обаче попаднахме на нещо интересно.

Тя пусна видеото.

Стоун имаше чувството, че се намира на броени метри от парка — толкова ясни и контрастни бяха кадрите. Когато една жена се появи, той неволно се приведе напред. Дрехите й бяха мръсни и дрипави, лицето и ръцете й бяха почернели от мръсотия, сплъстената й коса се спускаше на мазни кичури до раменете.

— Скитница — отбеляза Чапман.

— Точно така, бездомница — кимна Ашбърн. — Поне на външен вид. Но гледайте какво прави.

Жената бавно прекосяваше парка. В дъното се виждаха униформени служители на Сикрет Сървис, които я наблюдаваха отдалеч. Паркът беше обществено място, отворено за всички. Поради близостта му с Белия дом той се посещаваше от много туристи, което налагаше както мерки за сигурност, така и поддържането му в добро състояние. Стоун беше виждал как агентите на Сикрет Сървис отстраняват бездомници с мръсни дрехи, действайки любезно, но решително. Няколко пъти беше забелязвал, че после дори им купуват кафе и закуски.

Но жената на екрана явно не се нуждаеше от подобно внимание. Тя продължаваше да куцука по една от алеите, влачейки левия си крак. Едва сега Стоун обърна внимание на пластмасовата бутилка, която държеше в ръцете си. Когато стигна до кленовото дърво, тя изведнъж се просна по очи и застена.

Ашбърн спря записа на този кадър.

— Погледнете — прошепна тя и насочи лазерната показалка към бутилката. Тя беше без капачка, обърната с гърлото надолу. Течността се изливаше в основата на дървото. На следващите кадри ясно се виждаше, че цялото съдържание на бутилката попива в почвата. Малко по-късно хората от охраната помогнаха на жената да се изправи и я изведоха от парка.

— Дали са усетили някаква странна миризма? — попита Стоун.

— Вчера открихме охранителите и ги попитахме — отвърна Ашбърн. — Веднага си спомниха за инцидента. Според тях скитницата миришела толкова лошо, че не са усетили нищо друго. Забелязали разлятата бутилка, но решили, че се е случило при падането. Никой не свързал малкия инцидент с изсъхването на дървото, станало по-късно. Ние си направихме труда да изследваме почвата около корените и открихме парченца от кората, предвидливо съхранени от Службата по поддръжка на обществените паркове. Тестовете показаха, че разлятата отрова е запечатала почвата около корените и дървото е престанало да приема вода и хранителни съставки. Така било обречено на изсъхване.

— Добра работа, агент Ашбърн — погледна я Стоун. — Според мен сте открили един умишлен саботаж.

— Което не ни помогна особено — призна с въздишка Ашбърн.

Напуснаха мобилния център и се насочиха към парка.

— Май готвят засаждането на друго дърво — отбеляза Чапман и посочи кратера, около който се суетяха хора от парковата под дръжка.

— Да се надяваме, че използват услугите на друг доставчик — отбеляза Стоун. — И че проверяват по-внимателно корените.

Оказа се, че екипът е в познатия състав. Джордж Сайкс даваше указания на подчинените си, които почистваха ямата и я засипваха с прясна почва.

— Предполагам, че антитерористите са приключили работата си тук — каза Чапман.

— Да се надяваме — кимна Стоун.

— Какво беше онова просветление снощи? — изгледа го тя. — Спомена нещо за бели палатки, после млъкна.

— Щях да дойда тук и без обаждането на Ашбърн — отвърна той и посочи офис сградата, от която беше долетяла стрелбата. — Я премери разстоянието.

— Благодаря, вече го направих.

— Помниш ли цветните маркери, пръснати из парка?

— Оранжеви за отломките, бели за куршумите — каза тя.

— А как бяха разположени?

Чапман огледа тревните площи.

— Оранжевите бяха навсякъде, както би трябвало да се очаква след експлозия на бомба — отвърна тя.

— А белите?

— Доколкото си спомням, те бяха концентрирани само в западната част на парка — колебливо отвърна тя.

— Именно. „Концентрирани“ е най-точното определение.

Чапман вдигна глава към офис сградата, после мислено проследи трасето на изстреляните куршуми.

— Ти още тогава спомена, че попаденията на куршумите са причината да обърнем внимание на тази сграда.

— Кокошката и яйцето — направи гримаса Стоун. — Подходих към уравнението от обратната страна.

— Какво?

— Помислих си, че са използвали сградата или част от нея, защото тя е по-високо от градината на покрива на хотела и им е осигурявала по-добра видимост над дърветата. Тоест не са стреляли на сляпо. Разсъждавах като снайперист, но се оказа грешен подход.

Объркването в очите на Чапман изчезна.

— Искаш да кажеш, че след като не са имали конкретна мишена, да речем, нашия премиер, им е било все едно дали стрелят на сляпо, или не.

— Точно така. Автоматичният огън лесно би преминал и през короните на дърветата. Но офис сградата им предлага директен изглед към парка. На тъмно това е задължително, защото всичко изглежда по друг начин и влошава шансовете за точни попадения. Биха могли да използват прибори за нощно виждане, но тук винаги има разсеяна светлина. А приборите лесно се забелязват от всеки друг, който използва подобна техника. Като охраната например.

— Добре, ясно — кимна Чапман. — Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Стрелците умишлено са стреляли в западна посока.

— Но ти беше именно там, до нашия човек.

— А куршумите попадаха съвсем близо до нас. Според мен е станало по-скоро случайно. Но на тях изобщо не им е пукало дали ще ни улучат, или не.

— Защо тогава са насочили стрелбата именно към западната част? — озадачено го погледна Чапман.

Стоун понечи да отговори, но тя го спря.

— Не се обръщай! Една от работничките ни гледа много странно!

— Коя?

— Младата жена. Не мърдай, ще опитам нещо.

— Какво?

— Почакай, и ще разбереш.

Стоун се престори, че изследва нещо в тревата пред себе си. Две минути по-късно Чапман се върна.

— Сега ще изчакаме пет минути, а после ще тръгнем на север, към църквата — обяви тя.

— Защо?

— За да се срещнем с жената.

— Как го направи?

— С помощта на някои дребни женски сигнали, които почти винаги остават незабелязани за мъжете.