Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (100)

102

Поредната траурна церемония.

В националното гробище „Арлингтън“.

Три ковчега един до друг, в които лежаха трима ветерани от армията на САЩ.

Хари Фин.

Джоузеф Нокс.

Джон Кар.

Двойно по-голяма охрана предвид инцидента по време на предишното подобно събитие. Четири кръга патрули. Специално обучените кучета бяха навсякъде. Благодарение на новата информация относно наноботите претърсваха всички и всичко. Ровеха из чантите, конфискуваха мобилни телефони, айфони и всякакви други електронни устройства.

Правилата бяха коренно променени. Вече нищо нямаше да е както преди.

Президентът щеше да произнесе траурно слово. Присъстваха членове на Конгреса и армейското командване. Тук бяха директорът на ФБР Райли Уийвър и агентите Ашбърн и Гарчик. А също и сър Джеймс Макелрой по простата причина, че министър-председателят на Великобритания беше долетял специално за събитието. Ковчегът на Мери Чапман не беше тук, тъй като тя не беше американски военнослужещ и не отговаряше на други специфични критерии, но министър-председателят щеше да каже няколко топли думи за саможертвата й в полза на най-близкия британски съюзник.

По същите причини отсъстваха Анабел Конрой и Кейлъб Шоу. Те не отговаряха на критериите да бъдат погребани в най-известното гробище на Америка, но президентът щеше да каже няколко добри думи и за тях.

Пръв взе думата британският премиер. След него на подиума се появиха редица важни личности, включително Райли Уийвър. Той не каза нито дума за Планината на смъртта, тъй като не беше необходимо. Пресата остана в пълно неведение относно инцидента. Официално беше съобщено, че смъртта на Нокс, Фин и Кар е настъпила в резултат на сблъсък с екип на руската наркомафия, която успяла да изгради нелегална лаборатория за наркотици в изоставено от правителството съоръжение, подпомагана от корумпиран агент на американското разузнаване. Същият екип бил отговорен за стрелбата и бомбената експлозия в парка „Лафайет“, а също така и за серията убийства в Пенсилвания, Вирджиния и окръг Колумбия. Взел думата последен, президентът се закле, че ще направи всичко по силите си престъпниците да отидат на съд и да получат най-тежкото наказание. По разбираеми причини напрежението между Москва и Вашингтон достигна най-високата си точка.

Жената стоеше на малко възвишение в гробището „Арлингтън“, което се намираше на половин километър от мястото на събитието. Изправена пред занемарената надгробна плоча на отдавна забравен генерал, тя чуваше всяка дума от тържествените речи, улеснена от включената усилвателна уредба. Повечето от тях не представляваха интерес за нея, но думите на президента привлякоха вниманието й. Когато той спомена за предателя от редиците на американското разузнаване, на лицето й се появи усмивка.

Беше наясно, че траурната церемония се предава на живо от повечето големи радиостанции и телевизионни канали. Сред слушателите и зрителите със сигурност беше и Карлос Монтоя, на когото тя лично се беше обадила.

Планът беше успял въпреки оцеляването на президентите на САЩ и Мексико. Вината беше хвърлена върху руснаците, а нейната мисия беше приключила успешно въпреки на пръв поглед минималните шансове.

Джиесемът й изписука и тя погледна съобщението, което се появи на дисплея.

Buen trobajo.

Добра работа, разбира се.

Последва и останалата част от съобщението, което още повече повдигна духа й. Остатъкът от парите вече беше преведен в сметката й. Карлос Монтоя й желаеше всичко хубаво. Тя бързо набра отговора.

Hasta luego. До скоро.

Но в действителност не го мислеше. Слагаше край на всичко това.

Мариса Фрийдман тръсна главата си с нова прическа — къса коса, боядисана в тъмнокестеняво. Благодарение на усъвършенстваните техники беше успяла да промени чертите на лицето си до такава степен, че дори най-близките й хора не можеха да я познаят. Това й даваше възможност да се чувства спокойна навсякъде.

Обърна гръб на тържествената церемония. Единственото, за което съжаляваше, беше отказа на Джон Кар да се присъедини към нея. Всъщност не беше очаквала съгласие. И бездруго щеше да се наложи да го убие в момента, в който успееше да подреди пъзела — нещо, което неизбежно щеше да се случи. Но междувременно можеха да преживеят няколко приятни момента. За самотница като Фрийдман това щеше да бъде напълно достатъчно.

Един милиард долара в банковата сметка и възможност да прекара остатъка от живота си както пожелае. От гърдите й се отрони въздишка на задоволство. Малцина могат да се похвалят с толкова успешен край на една толкова сложна и опасна операция, разтърсила целия свят. Новите й документи бяха безупречни. Частният самолет я чакаше на летище „Дълес“. Благодарение на сложна мрежа от посредници тя вече беше собственик на остров. Намеренията й бяха да не прави нищо в продължение на цяла година, а просто да си лежи на плажа с питие в ръка и да обмисля бъдещето си. Мина покрай няколко служебни кучета, обучени да надушват експлозиви. Нито едно от тях не реагира. Преодоля мрежата от патрули и напусна гробището с едва забележима усмивка.

Наноботи.

Монтоя беше изразходвал два милиарда долара и четири години от живота си за уникалната разработка, позволяваща промяна на характерните миризми на молекулярно ниво от армия микроскопични и абсолютно надеждни войници. В резултат дрогата и всички останали забранени субстанции с характерна миризма можеха да пътуват по света. Но най-вече в Съединените щати. Наркотици, оръжие, бомби, ядрени материали. Това щеше да промени всичко. Пред престъпния свят се откриваха невиждани досега възможности. Това беше една от причините да закупи остров на толкова отдалечено място. Не искаше да чува писъците, които долитат от родината й.

Да вървят на майната си.

Спря пред наетата кола и се огледа за последен път.

Вниманието й беше привлечено от някакво куче, което се приближаваше. Без каишка, без нищо. Явно беше бездомно. Тя се наведе да го погали, но то се дръпна назад.

— Спокойно, сладур. Няма да ти причиня зло.

Кучето се приближи, сякаш да провери дали казва истината. Но веднага се отдръпна, когато тя отново протегна ръка. После седна на задника си и започна да вие.

Леко изнервена, Фрийдман понечи да отключи колата си.

После спря и рязко вдигна глава. Мъжете, които се приближаваха, бяха десет. Половината в официални костюми, останалите във военни униформи. С пистолети, които бяха насочени към нея.

— Какво става? — попита тя и вдигна слънчевите очила на челото си. — Какво става?

— Отдръпнете се от автомобила с ръце на тила! — заповяда един от мъжете. — Веднага!

Фрийдман се подчини.

— Ваше ли е кучето? Ако е ваше, нещо е сбъркало. Можете да ме претърсите. Не нося нито бомба, нито дрога или подобни…

Тя млъкна в мига, в който зърна мъжа, заобиколил черния джип до колата й.

Оливър Стоун пусна слънчевите очила в джоба на якето си. Зад него се появи Мери Чапман с големи авиаторски очила.

Нещо накара Фрийдман да погледне вляво от себе си. Хари Фин се беше изправил зад инвалидна количка, в която седеше Джо Нокс с превързана глава и шина на дясната ръка. Тя отново погледна към Стоун и тялото й трепна.

Зад него се бяха изправили Кейлъб Шоу с обездвижваща превръзка на рамото и Анабел Конрой, която изглеждаше прекрасно.

Очите на Фрийдман се откъснаха от лицето на Стоун и се сведоха към животното.

— Какво сладко куче — усмихна се тя.

— То е твое творение — отвърна Стоун.

— Моля?

Стоун подуши ръкава си с преднамерено бавни движения.

— Да разкриеш част от истината за себе си винаги е сериозна грешка — поясни той.

— Не разбирам.

— Помниш ли тайландския парфюм, за който каза, че въздействал на мъжете? „Две сърца в едно“? Наистина се намира много трудно, но не и невъзможно, когато зад теб стои правителството на САЩ. — Той погледна към кучето. — Ароматът му действително е много особен. Едно подушване от страна на този приятел беше достатъчно, за да те засече в такъв огромен парк като, „Арлингтън“.

— А откъде беше сигурен, че изобщо ще се появя?

— Нямаше как да не се появиш.

— На мое място ти щеше ли да го направиш?

— Не.

— Защо?

— Защото никога не злорадствам, когато убивам някого.

Усмивката й се стопи.

— Аз не злорадствам. Всъщност дойдох тук в знак на уважение към един достоен противник.

— Току-що прихванахме есемесите, които си разменихте с Монтоя. Наистина добър удар. Един милиард долара е много добър хонорар. Но по-важното е, че тези пари те свързват директно с него. Мисля, че и дните на Монтоя вече са преброени.

Очите й пробягаха по въоръжените мъже, които ги заобикаляха.

— Май няма да успея да похарча този милиард — равнодушно констатира тя, замълча за миг и добави: — Трябва да те поздравя за начина, по който разкри ролята на наноботите за промяната на миризмите. До края бях убедена, че съм се погрижила да ги прикрия максимално добре.

— Наистина беше така. Става въпрос не толкова за логични разсъждения, колкото за късмет.

— Съмнявам се — поклати глава тя. — Никой не може да извади чак толкова голям късмет. Монтоя никак не беше доволен, когато видя как президентът се оттегля невредим.

— И това беше причината за допълнителния ти план? — изгледа я Стоун.

— Човек винаги трябва да има план Б — каза тя. — Особено ако план А не проработи.

— При подобни обстоятелства повечето хора просто биха побягнали.

— Бях получила само половината от хонорара си, а го исках целия. И много държах на плана си. Това е по възможностите на най-добрите, разбираш ли? Въпрос на гордост.

— Почти успя.

— Вече няма значение. Мога ли да попитам как постигна всичко това? Аз бях абсолютно уверена, че съм покрила всичко в Планината на смъртта.

— Наистина беше така — отвърна Стоун. — Най-вече с третия изход. Мога ли аз да те попитам как го направи?

— Вече ти казах — като те изучавах в класната стая.

— Я стига с тези глупости! — разнесе се гневен глас и на сцената се появи Райли Уийвър, следван от директора на ФБР и агент Ашбърн. — Фрийдман! — завря показалец в лицето й Уийвър. — Как, по дяволите, успя да се прецакаш така?

Тя дори не си направи труда да му отговори, насочила цялото си внимание към Стоун.

— Хората като теб следват пътя, който са избрали — подхвърли с усмивка тя. — Открих други двама агенти от „Трите шестици“, които знаеха за изхода през кухнята. Прецених, че ти непременно си потърсил трети изход, който да бъде известен само на теб.

— Защо? — попита Стоун.

— Защото вярваш само на себе си. Не си се доверявал дори на колегите си убийци.

— Какво те кара да мислиш така?

— Фактът, че и аз съм същата. Вярвах само на себе си.

— Как откри резервния изход?

Тя погледна към мъжете с насочени пистолети.

— Имате ли нещо против да сваля ръцете си? Започнаха да ми изтръпват, а всички виждате, че не нося оръжие. А дори и да нося, огневото преимущество не е на моя страна.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждаме — извика след кратко колебание един от агентите.

Фрийдман преплете пръсти пред себе си, извърна се към Стоун и продължи:

— Когато разбрах, че ще използвам Планината на смъртта, прегледах всеки квадратен метър от базата. Официалният вход е в западната част, а задният — в източната. Нормалната посока на търсене очевидно е надолу, затова аз поех нагоре. И го открих. Такъв, какъвто преди много години си го оставил. А сега ти отговори на моя въпрос…

Стоун погледна към Чапман.

— Виждала съм две подобни бомби в Северна Ирландия — сви рамене агентката на МИ6. — При едната важна беше синята жица, а при другата — червената. Синьото е любимият ми цвят и затова прерязах синята жица. Съвсем накрая, в последната секунда. Нямахме кой знае какъв избор. Но в момента сме тук, което е най-важно.

— Взривихме устройството веднага след като се отдалечихме на безопасно разстояние — добави Стоун. — В случай че си оставила някой съгледвач. После проведохме един телефонен разговор и нещата бяха уредени. Изнесоха ни в чували за трупове, а днес ти присъства на останалата част от плана. Преценихме, че това е единственият начин да стигнем до теб. Да те накараме да повярваш, че си успяла. Официалната част беше договорена между президента Бренън и руското правителство.

— Добра работа.

Стоун пристъпи крачка напред и тихо попита:

— Само за парите ли го направи?

— Не — поклати глава тя. — Сам ще признаеш, че предизвикателството беше огромно. Исках да видя дали може да се получи. Когато Монтоя се появи с офертата да ме вербува, аз отказах. Но после изведнъж се запитах: „Защо пък не, по дяволите?“ Дори ти би се изкушил, не мислиш ли? — Протегна ръка да го докосне, но той рязко се отдръпна.

Очите й помръкнаха от разочарование.

— Знам, че именно това те е мотивирало — тихо добави тя. — Трепетът, възбудата… Едва ли си служил толкова време в „Трите шестици“ единствено за пари…

— Не съм.

— Защо тогава? Не ме лъжи с глупости от сорта „служба за родината“.

— Вече казах, стига! — сопнато се намеси Райли Уийвър, направи няколко крачки напред и се втренчи в лицето на Фрийдман. — Отиваш в затвора, но за кратко. После ще бъдеш екзекутирана за държавна измяна.

— Наистина си много досаден, Райли — въздъхна Фрийдман. — Имаш невероятната способност да разваляш удоволствието на другите.

Лицето на бившия морски пехотинец се наля с кръв.

— Удоволствие ли? — извика извън себе си той. — Ти наричаш това удоволствие?! Мога да ти кажа, че си напълно луда!

Без да му обръща внимание, тя отново се обърна към Стоун.

— Защо го направи?

— Имах съпруга, която обичах, и дъщеря, която обожавах — глухо отвърна Стоун. — Исках да се върна при тях.

Фрийдман дълго мълча.

— Е, аз нямах — промълви най-сетне тя.

— Достатъчно! — изръмжа Уийвър. — Сложете й белезници и й прочетете правата! Всичко трябва да бъде направено по устав, без грешки. Нека не я караме да чака дълго фаталната инжекция. Ако питате мен, аз съм готов да й тегля куршума още тук, на място!

— Нито ще отида в затвора, нито ще бъда екзекутирана от теб — каза Фрийдман.

— Много ми е любопитно как ще го избегнеш! — попита Уийвър.

— Вече го избягнах — каза тя и леко залитна. Ръката й механично се опря на вратата на колата.

Стоун пръв разбра какво се беше случило.

Втурна се напред и сграбчи лявата й ръка. От вената под вътрешната част на дланта й се стичаше алена струйка кръв. Той сграбчи дясната и я извъртя нагоре. Камъкът на пръстена й беше изчезнал. На неговото място стърчеше къса игла.

— На твое място бих внимавала — зададено рече Фрийдман. — Силна, изключително бързодействаща отрова, в сравнение с която добрият стар цианид изглежда като детско бонбонче… — Гласът й заглъхна, тялото й отново политна. Стоун машинално я прихвана, когато започна да се свлича, опряла гръб в колата.

Въоръжените мъже се приближиха. Лицето на Уийвър беше посиняло от гняв.

— Как? — изкрещя той.

— В мига, в който го зърнах — усмихна се Фрийдман и направи лек жест по посока на Стоун, — разбрах, че всичко свърши, Райли. И се погрижих да си свърша работата като всеки добър шпионин. Но добрите шпиони действат според своите правила, а не според чуждите…

Фрийдман погледна Стоун и тежко въздъхна.

— Все пак купих онзи остров — рече на пресекулки тя.

Той не отговори.

— Мисля, че там можехме да бъдем щастливи…

Всички се облещиха по посока на Стоун, после отново заковаха погледи върху Фрийдман.

— Да, можехме — повтори със слаб глас тя. — Кажи ми, че съм права!

Стоун мълчеше. Очите му останаха заковани в лицето й.

Тялото й се изви като дъга, после се отпусна. Стоун реши, че е настъпил краят, но тя намери сили за още няколко думи.

— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар…

Очите на Мариса Фрийдман се разфокусираха и се изцъклиха. Тялото й се свлече странично по вратата на колата, красивата й буза легна на ситния чакъл.

Но Стоун не видя това, защото вече крачеше по пътеката към изхода.