Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (95)

97

Базата се простираше върху много голяма площ, запълнена със спални помещения, кухня, лазарет, библиотека, кабинети и класни стаи, плюс просторни открити площи за специални тренировки. Но основната й част се състоеше от два огромни цилиндъра, разделени на отделни секции и свързани помежду си чрез къс коридор. Веднъж влязъл в първата секция, човек трябваше да продължи до края на цилиндъра. Всяка от вратите се заключваше автоматично след него. Блокирането й с някакъв предмет не помагаше, тъй като така следващата врата не можеше да се отвори. Тази система беше предназначена да внуши на курсантите, че винаги трябва да продължават напред. Планът на Стоун беше елементарен: да влезе в десния цилиндър и да го прекоси до другия му край. В случай че не попадне на врага, да излезе навън и да се върне, за да направи същото и с левия цилиндър.

Той прекоси коридора и внимателно отвори вратата на първата секция. Един от противниците беше елиминиран, но оставаха още пет плюс Фрийдман — безспорно най-опасната от всички.

Не изпитваше угризения на съвестта, че беше изиграл приятелите си. Ако някой трябваше да умре в опит да спаси Кейлъб и Анабел, това беше той. В крайна сметка битката си беше негова, а не тяхна. Вече беше изгубил достатъчно приятели, но тази вечер нямаше намерение да повтаря грешките си.

Опита се да си спомни реда на секциите за обучение. Първата беше стрелбището, където беше изстрелял стотици хиляди куршуми през годината, прекарана тук. По време на стрелбата изскачаха всякакви предмети и чучела, предназначени за отвличане на вниманието. Това беше отлична тренировка, тъй като в реалния живот рядко се случваше да вземеш на мушка жертвата си без намесата на странични фактори.

След стрелбището идваше ред на помещение, което беше подготвено като прочутата алея „Хоган“ в Академията на ФБР. Тук Стоун и колегите му прилагаха на практика наученото в класните стаи. Следваше лабораторията, където се провеждаха психологическите тестове, тоест изтънчени мъчения, предназначени да установят прага на пречупване на всеки отделен курсант. В това помещение Стоун беше виждал как твърди като стомана мъже започват да крещят и плачат, докато специално обучените лаборанти човъркат мозъците им с различни психологически игри, опирайки се на простия факт, че независимо от натоварването психиката винаги е по-уязвима от физиката. Съществуваха множество упражнения, за които бе доказано, че увеличават и усилват мускулната маса, но положението с духа бе доста по-различно. Всеки от курсантите имаше някакви скрити спомени, които тук най-неочаквано изскачаха на повърхността, разколебаваха ги, тласкаха ги към провал и даваха път на безсилния гняв. Самият той беше изпитал всички тези емоции. Нямаше друго място по света, на което се беше чувствал толкова сломен и безпомощен, колкото в лабораторията на Планината на смъртта.

По-нататък следваха няколко помещения, които служеха за затворнически килии. Стоун така и не разбра какви хора са били „задържани“ в тях, но не искаше и да знае. В случай че Кейлъб и Анабел не бяха там, щеше да се върне и да проникне през свързващия коридор във втория цилиндър. Той беше разделен само на две секции. Първата представляваше огромен резервоар с воняща течност и тясно мостче за преминаване. Там курсантите се обучаваха да преодоляват на пръв поглед непреодолими препятствия. Втората секция представляваше лабиринт, който той познаваше преди години. Или поне си мислеше, че познава. Чудеше се, дали Фрийдман му бе подготвила някакви изненади.

Няма как да не ми заложи някой капан. С удоволствие ще го направи, особено след като провалих плановете й. В момента разполага с половин милиард долара, които не може да харчи. И най-вероятно ще използва част от тях срещу мен.

В съзнанието му отново се появи чувството, че пропуска нещо. До слуха му долетя плясък на крила. Явно някакви птици бяха успели да се промъкнат в Планината на смъртта. Това се беше случвало и преди, когато базата все още действаше. Стоун дори беше опитомил едно птиче, свило гнездо близо до мястото, на което спеше. Много го обичаше, защото то беше единствената му връзка с външния свят.

Базата беше построена през 60-те години на миналия век, което личеше по архитектурата. Сега всичко наоколо изглеждаше безнадеждно остаряло, но за времето си Планината на смъртта беше едно ултрамодерно съоръжение. Държавата беше похарчила за него огромни средства, прикрити чрез програма за субсидиране на свиневъдството и текстилната промишленост в района.

Стоун предпазливо навлезе в стрелбището. Именно тук беше застрелял първия човек след трийсет години, през които не беше убивал никого — за да спаси своя живот и този на Рубън Роудс. Очите му потърсиха мястото, където беше паднала жертвата. Луминесцентното осветление беше твърде слабо, за да провери дали петната от кръв все още личаха. Трупът, слава богу, не беше там. Някой се беше погрижил да го изнесе. Отново се запита защо просто не бяха взривили ненужното вече съоръжение, погребвайки всичко под тонове скали и стомана. Може би го бяха запазили за всеки случай, евентуално за да го използват отново. Тази мисъл го накара да потръпне.

Осветлението беше слабо, но някой го беше включил. Което означаваше, че Фрийдман знае как се борави със старата генераторна система. Започна да се промъква напред, прескачайки безнадеждно оплетените кабели и макари, с които някога се бяха придвижвали надупчените мишени. Изхвърли от главата си всякакви спомени и се концентрира единствено върху онова, което предстоеше.

Едва доловимото стържене на подметка по прашния под го накара да се скрие зад един от старите дървени подиуми, от които всекидневно беше изстрелвал отпуснатите му патрони. Шумът долетя някъде отляво, на не повече от десетина метра. Запита се дали и останалите членове на противника ще използват стрели до настъпването на решителния момент. Всъщност нямаше значение. Ако го улучеха с приспивателно, независимо дали е изстреляно с патрон или стрела, с него щеше да бъде свършено.

Приклекна и отстъпи назад, държейки на мушка цялата предна част на стрелбището. Може би тази тактика обърка противника, който очакваше придвижване напред, а не назад. Не след дълго в полезрението му изплува фигурата на въоръжен мъж, готов да стреля там, където очакваше да открие целта си. Но тя вече беше на друго място. Стоун натисна спусъка. Мъжът изпусна оръжието си, прегъна се и стисна ранената си ръка. Фаталният втори изстрел го улучи в шията, малко над ръба на бронежилетката. Тялото му се просна по гръб, от разкъсаната сънна артерия бликна фонтан кръв.

Стоун огледа вратата, преценявайки шансовете си. Може би мъжът, когото току-що застреля, играеше ролята на примамка за отвличане на вниманието. Жертваш част от хората си в името на крайния успех. Такава е била тактиката при големия десант в Нормандия през 1944 г. С единствената разлика, че са били пожертвани хиляди хора. Зад вратата, която оглеждаше, най-вероятно дебнеха поне още двама стрелци, готови да отнемат живота му.

Въоръжи се с търпение и започна да брои секундите. Не беше трудно. Години наред се беше обучавал на търпение. Малцина можеха да го победят в тактиката на изчакване. Така изминаха десет минути. Стоеше абсолютно неподвижен, само гърдите му леко се повдигаха и отпускаха.

Единственият проблем беше фактът, че Фрийдман, а следователно и хората й бяха наясно, че веднъж проникнал в дадена секция, никой не може да се върне обратно. Единственият път беше напред. Колко дълго бяха готови да чакат? Колко време беше готов да чака и той?

Е, скоро ще разберем.