Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (57)

57

Последваха Кармен по коридора. Направи им впечатление, че жилището е основно почистено и миризмата на развалена храна е изчезнала. В малката дневна видяха нови мебели и плазмен телевизор, които не бяха тук при предишното им посещение.

— Хей, какво е станало? — смаяно попита Чапман.

— Видяха по телевизията какво се случи с чичо Фреди и дойдоха да ми помогнат — каза Кармен. — Почистиха къщата, купиха ми разни неща. Много мили хора.

— Кои са те? — попита Стоун.

— Ами и те са от телевизията.

— Моля?

— Казаха, че зрителите правят дарения. Дадоха ми много неща, например това. — Тя посочи големия телевизор. — Чичо Фреди щеше да го хареса много. Обичаше да гледа футбол. Почистиха и стаите, редовно идват да ме проверяват. — Кармен почука с патериците си по пода. — Казаха, че ще ми помогнат и за лечението. На първо време ще ми купят нови патерици…

— Това е чудесно — рече Чапман.

— Какво ще пиете? — попита Кармен и с горда усмивка добави: — Сега имам много неща за пиене.

И двамата отказаха.

— Значи оставаш тук, така ли? — поинтересува се Стоун.

— Не знам. Трябва да помисля. Казаха ми, че ще има служба за чичо Фреди. Трябва да съм там. На нея ще присъстват и вашият, и нашият президент. От Мексико. Ще отида, въпреки че нашия не го харесвам особено. А после ще реша какво да правя. — Тя огледа стаята. — Много харесвам това място. И новите си неща.

— Значи може би ще останеш? — подхвърли Стоун.

— Възможно е, да — кимна тя. — Бих могла да довърша образованието си. В Мексико работех в един лекарски кабинет. Владея компютър и машинопис, английският ми е добър. Ще си намеря работа и нови приятели.

— Това е напълно възможно — окуражително каза Стоун.

— Но моето семейство иска да се върна у дома. Казват, че тук живея в лош квартал.

— Сама трябва да решиш какво искаш — обади се Чапман. — Животът си е твой. Винаги можеш да смениш квартала.

— И да взема всичките си нови неща? — колебливо я погледна Кармен.

— Абсолютно — кимна Стоун. — Лично аз ще ти помогна да ги пренесем.

— Наистина ли? — учудено го изгледа тя.

— Да.

— Вие сте странни държавни чиновници.

— Такива сме. — Чапман хвърли кос поглед на Стоун. После двамата си тръгнаха с обещанието скоро да се върнат отново.

— Откъде изскочи? — попита Стоун, след като излязоха на улицата.

— Проследих те — отвърна тя. — Беше ми адски трудно с високите токчета. Ти ходиш много бързо.

— Защо ме проследи?

— Защото исках да ти кажа, че си прав.

— Значи този път истината, така ли?

Чапман пъхна ръце в джобовете си.

— Райли Уийвър и сър Джеймс работят заедно — изрече на един дъх тя, после рязко спря и поклати глава. — Господи, дори не мога да повярвам, че ти го казвам! Наруших всички правила, на които са ме учили в МИ6!

— Няма страшно — успокои я Стоун. — Правилата в тези институции и бездруго са прекалено много.

— Лесно ти е да го кажеш! — гневно отвърна тя.

— Защо работят заедно? С каква цел?

— Доколкото ми е известно, идеята не е била на сър Джеймс.

— Значи са го принудили?

— Той спомена, че вашият президент е близък приятел с нашия премиер. А Америка е суперсилата, на която всички се подчиняват.

— А защо не биваше да ми казваш?

— Уийвър се страхува от теб. Това се потвърждава от всичко, което чух и видях.

Ако знае какво съм причинил на предшественика му, със сигурност щеше да се страхува още повече, помисли си Стоун.

— Каква точно е твоята роля? — попита на глас той.

— Имам задачата да разследвам престъплението и да разкрия извършителите.

— Въпреки че вашият премиер явно не е бил мишената? Нима МИ6 разполага с толкова много персонал и време, че да изпраща един от най-добрите си агенти да ни помага в разследването?

Тя замълча, свела поглед към паважа.

— Недей да ме следиш повече — каза Стоун и се обърна.

— Добре де, добре! — Сграбчи ръката му.

Той спря и я погледна изпитателно.

— Имам задачата да те наблюдавам.

— О, не, американското правителство възлага на един британски агент да ме следи — каза скептично Стоун.

— Светът е устроен доста по-сложно, Оливър — въздъхна тя. — Дори и за вас, американците, ценностите вече не са онова, което бяха. Днес важното е да има „международно сътрудничество“. Ние правим услуга на янките, а те ни я връщат. На тъмно, разбира се.

— А защо трябва да ме наблюдаваш? — попита той. — Нима се опасяват, че имам пръст в онова, което става?

— Не. В главата на Уийвър обаче се върти нещо друго.

— Споделил ли го е с Макелрой?

— Не вярвам. Или поне не е споделил всичко. Но сър Джеймс е с вързани ръце. — Чапман го погледна и замислено добави: — Има нещо в твоето минало, което те не могат да пренебрегнат. Какво е то?

— Зад гърба си имам три десетилетия възможни отговори на този въпрос, на които нямам време да отговоря, дори и да искам. А аз не искам.

— Ако ми обясниш какво става, може би ще бъда в състояние да ти помогна.

— Ти, която трябва да ме следиш?

— Мислех, че сме партньори в това разследване.

— Наистина сме партньори, но само в разследването! — отсече той.

— Сега кой не споделя информация? — гневно го погледна тя.

— Ти криеше неща, които се случват тук и сега. А аз никога не съм те питал за предишните ти задачи. Очаквам същата любезност и от теб.

— Къде сме в такъв случай? — тихо попита тя.

— Там, откъдето тръгнахме — отвърна рязко Стоун. — И нещата ще останат такива.