Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (48)

48

Пътуването до Вашингтонското оперативно бюро премина в пълно мълчание. Двамата агенти отпред изобщо не се обърнаха да ги погледнат. Веднага след като пристигнаха, ги вкараха в един асансьор, който пое нагоре. На етажа ги очакваха други двама агенти, които ги въведоха в просторна заседателна зала. Около голямата маса в средата бяха подредени десетина стола, но само три от тях бяха заети — от директора на ФБР, неговия заместник и агент Лора Ашбърн.

Директорът беше нисък и пъргав мъж със сърдито лице, един от малцината вашингтонски бюрократи, които разполагаха с реална независимост. Неговата работа не се измерваше с изборни резултати, защото десет години мандатът му беше непоклатим, без значение кой печелеше поредната битка за Овалния кабинет.

Той ги покани да седнат, нагласи очилата на носа си, размести листовете пред себе си и се загледа в тях.

— Агент Стоун, агент Чапман, не крия, че искам бързо изясняване на нещата, но колкото повече се ровя в тях, толкова по-объркани стават те. Ще ви помоля да започнете от самото начало и да ми разкажете всичко, което сте открили. Плюс всичките ви логични заключения, включително и онези, върху които разсъждавате в момента.

— Това означава ли, че няма да бъда отстранен от разследването, сър? — попита Стоун.

Директорът стрелна с поглед Ашбърн, после отново насочи вниманието си към него.

— Имах възможност да се запозная с доклада — каза той. — С преработения доклад, внесен от агент Ашбърн, който ми е напълно достатъчен, за да ви уверя, че няма да бъдете отстранен от разследването. А сега искам да чуя рапортите и на двама ви.

— Това ще отнеме известно време — предупреди го Стоун.

— Готов съм да ви изслушам — отвърна директорът и се облегна на стола си.

След три часа най-после свършиха. Ашбърн и заместник-директорът почти непрекъснато си водеха записки на лаптопите пред себе си. Дори самият директор си отбеляза някои ключови показания.

— Господи! — ахна Ашбърн. — Наистина ли ви нападнаха в дома ви? Защо не докладвахте веднага?

— Не ми беше удобно да докладвам, без да знам кой е поръчал нападението — кротко отвърна Стоун.

— На ФБР можете да се доверите, Стоун — намръщи се директорът.

Стоун загрижено погледна Чапман, която едва забележимо кимна.

— Има и още нещо, сър — обяви той.

Всички се вторачиха в него.

— Какво е то? — попита директорът.

— Приятелят ми, който беше нападнат в Пенсилвания, е успял да прибере едно веществено доказателство от местопрестъплението.

— Извън доказателствата, открити от нашите хора?

— Точно така. Става въпрос за автомат руско производство.

Тримата насреща им подскочиха, сякаш ударени от електрически ток.

— Латиноамериканците от разсадника, с които са разговаряли в някакъв крайпътен бар преди нападението, видели двама души да свалят баскетболния кош на територията на обекта. Според тях те са разговаряли на непознат език, по всяка вероятност руски.

Директорът бавно огледа подчинените си, остави писалката и потърка брадичка.

Стоун го изчака да каже нещо и понеже той мълчеше, добави:

— Малко по-рано разговарях с един човек, когото вие познавате много добре.

— Кой е този човек?

— Живее в casa blanca.

— Ясно, продължавайте.

— Той ми обясни, че руснаците са завладели бизнеса с дрога в цялото западно полукълбо, измъквайки го от ръцете на мексиканците.

— Вярно е. На практика Карлос Монтоя и другите като него са извън бизнеса дори в собствената си страна.

— Но защо руските картели биха взривили бомба в парка „Лафайет“? — намеси се Ашбърн.

— Според президента руските картели и руското правителство са едно и също, поне що се отнася до политиката им към нас — каза Стоун и се извърна към директора. — Вие съгласен ли сте с подобно мнение?

Директорът замълча за момент, после колебливо кимна.

— Не бих го отрекъл. Но не виждам мотивите им за взривяването на проклетата бомба и за всичко останало.

— Може би искат да ни покажат на какво са способни — предположи Стоун.

— Не ми се вярва. Ами йеменската групировка, която пое отговорността?

— Евтина манипулация. Съгласен съм с вас, че руснаците едва ли са го направили само за да демонстрират възможностите си.

— Тогава за какво говорим?

— Преди много години прекарах известно време в Русия. Върнах се с твърдото убеждение, че тези хора са изключително хитри и никога не предприемат нещо без основателна причина. Фактът, че вече не са суперсила, съвсем не означава, че не се стремят отново да се превърнат в такава. Президентът е на същото мнение.

— Значи това е някакъв заговор, който има за цел да демонстрира амбициите им да се върнат на върха?

— Със сигурност не можем да изключим подобна версия. — Стоун скръсти ръце пред гърдите си и добави: — Но защо вие не изглеждате изненадан?

Директорът дори не трепна от директния въпрос.

— Току-що получихме резултатите от криминологичните тестове — вдигна лист хартия от масата той. — Субстанцията, която агент Чапман е открила на пода в онова държавно учреждение, отговаря на едно конкретно оръжие.

— Смазка за автомат „Кащан“ — обади се Чапман.

— Точно така.

— Значи наистина са стреляли от там.

— По всяка вероятност.

Изтекоха няколко секунди в напрегнато мълчание.

— Но има и друго, нали? — тихо каза Стоун.

Директорът гледаше унесено пред себе си, сякаш забравил, че в залата присъстват и други хора.

— Джон Кравиц — промълви той.

— Какво за него?

— Той също е посещавал Русия.

— Кога?

— Докато е учил в колежа. Още тогава попадна в полезрението ни. Според нас се е включил в специализирана група за разпространяване на дезинформация по интернет.

— Но нищо, свързано с насилие? — попита Чапман.

— Нищо. Разбира се, крачката до насилието е малка. Вече имахме възможност да се уверим в това.

— А държавното учреждение? — каза Стоун. — Някой е имал достъп до сградата, но това едва ли е бил Джон Кравиц.

Директорът кимна.

— А специален агент Грос е споделил с вас съмненията си, че е шпиониран от колегите си, нали?

— И друг агент от БАТОЕ ни каза същото — добави Стоун.

— Гарчик — рече директорът.

— Да. Знаем ли вече какъв е тайнственият компонент, открит в бомбата?

— Не, доколкото ми е известно.

Стоун сви устни и се приведе над масата.

— Доколкото ви е известно, сър?

За пръв път от началото на разговора директорът показа признаци на нервност. Погледна към заместника си и кимна към вратата. Човекът очевидно не остана доволен от безмълвната заповед, а притеснението му рязко нарасна, когато Ашбърн получи безсловесно нареждане да остане на мястото си. Директорът изчака вратата да се затвори след него и се приведе напред.

— Тук става нещо, на което попадам за пръв път в кариерата си — каза приглушено той.

— В службата ви има предател — заяви Стоун.

— Страхувам се, че нещата са по-сериозни. Много по-сериозни.

Стоун понечи да попита какво може да е по-лошо от предател в собствените ти редици, но после в главата му изплуваха думите на Макелрой.

Нещата винаги може да станат по-лоши.

Директорът прочисти гърлото си и продължи:

— Вътре в правителството става нещо. Нещо, което изобщо не се връзва с начина, по който си вършим работата…

— Какво по-точно, сър?

Мъжът насреща му нервно потърка длани.

— Някои от нас май изпълняват и други задачи.

— Някои от нас? — вдигна вежди Чапман.

— Агент Гарчик е изчезнал.

— Какво?! — извика Стоун.

— Липсват и тайнствените компоненти, които е открил в района на парка.

— Но как е възможно? — възкликна Чапман.

— Не съм много сигурен. Тези неща са извън правомощията ни.

— Но Бюрото е водещата агенция в разследването! — възрази Стоун.

— Не и по отношение на криминологичните изследвания. При тях превесът е на БАТОЕ.

— Но изчезването на агент и неговите разкрития е крайно необичайно!

— Разбира се!

— Някакви улики? — попита Чапман.

— Никакви. Просто установихме един факт, и толкова. В момента екипите ни оглеждат терена.

— Къде е бил отвлечен?

— Не сме сигурни. Бил е разведен, живеел с сам. Колата му също е изчезнала.

— Следи от борба?

— Не категорични.

— Някакви опити за комуникация?

— Не. Нито от Гарчик, нито от хората, които вероятно са го отвлекли.

— Вероятно?

— Не можем да изключим доброволното му съгласие.

— Кой е докладвал за него? — попита Стоун.

— Прекият му началник, след като не се е появил на работа.

— А кой е докладвал за изчезналите улики?

— Същият човек. Разтревожен от изчезването на Гарчик, той решил да провери склада за веществени доказателства.

— Гарчик сподели с нас, че за идентификацията им сте се обърнали към НАСА.

— За пръв път го чувам.

— Това наистина е смайващо! — най-сетне изгуби самообладание Ашбърн.

— Може би. Но забранявам всякакви контакти с медиите — отсече директорът. — Всички изявления ще минават през моя кабинет, ясно ли е?

— Аз не разговарям с медиите — рече Стоун, а Чапман само кимна.

— Агент Ашбърн поема ръководството на разследването — добави директорът. — Ще работите с нея.

Стоун срещна за миг погледа на Ашбърн. Стори му се, че по лицето й пробягна бегла усмивка.

— Ясно — кимна той. — Очаквам да работим добре.

— От нея разбрах, че сте били предложен за Медала на честта за бойни заслуги.

— Да.

— Но сте отказали. Защо?

— Не се смятах за достоен.

— Но правителството явно е смятало, че сте достоен за наградата. Това не е ли достатъчно?

— Не, сър. Не е достатъчно.