Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (97)

99

Фин и Нокс пристъпваха внимателно по пружиниращото метално мостче, под което имаше огромен резервоар с воняща течност. Знаеха това по две причини — първо, защото усещаха миризмата, и второ, защото Стоун им беше дал картата, на която резервоарът беше отбелязан. Но не той, а Чапман им каза как да минат безопасно по мостчето. Стоун не беше допуснал, че може да влязат вътре.

Трябваше да стъпват точно по средата на мостчето, без да докосват страничните винкели. В противен случай ги чакаха само лоши неща. Чуха нещо, когато бяха само на няколко метра от противоположния край на резервоара.

Стон.

Спряха, вдигнаха оръжията и се огледаха.

Стонът се повтори.

— Идва някъде отдолу — прошепна Фин.

— И аз си помислих същото — каза Нокс.

— Звучи ми познато.

— Кое, този стон ли?

Фин кимна и коленичи.

— Прикривай ме — прошепна той, наведен над металния под. — Кейлъб?

Отново същият стон.

— Кейлъб? — повтори по-високо той, а Нокс нервно се озърна.

След още едно стенание отдолу прозвуча дрезгав глас:

— Хари?

Гласът беше слаб и някак провлечен.

Дрогирали са го, помисли си Фин.

— Нали помниш какво каза Чапман? — вдигна глава към Нокс той.

Нокс кимна и каза:

— Хрумна ми нещо.

Придържайки се в средата на мостчето, той тръгна обратно. Нямаше как да излезе през вратата, от която бяха дошли, защото тя вече се беше заключила след тях. Солидна, изработена от дебел лист неръждаема стомана. Но до стената имаше стара дървена каса. Нокс прибра пистолета в кобура си и се наведе да я повдигне. Касата тежеше двайсетина килограма. Той я понесе към мястото, където чакаше Фин, внимавайки да стъпва само по средата на мостчето.

Двамата се покатериха на страничните парапети. Нокс се справи по-трудно заради тежестта на дървената каса. Нахвърля с няколко думи плана си на Фин и попита:

— Готов ли си?

Партньорът му кимна.

Нокс преброи до три и хвърли касата от едната страна на мостчето. Подът веднага се наклони в същата посока, отваряйки ивици празно пространство от двете страни. Дървената каса се плъзна в десния процеп и изчезна. Миг по-късно се разнесе глух плясък и вонята стана още по-гадна.

Хванат за парапета, Фин протегна крак надолу към дупката и бавно се пусна. Миг преди подът да заеме обичайното си положение, кракът му го задържа. Нокс извади от раницата си навито на руло въже, завърза единия му край за парапета, а другия хвърли в процепа. После смени мястото си с Фин и задържа с крак пътеката. Фин хвана въжето и започна да се спуска надолу. Не след дълго се озова в мазна тиня, която стигаше до коленете му.

— Кейлъб? — подвикна той.

— Хари? — отвърна приглушен глас.

— Сам ли си?

— Да. Мисля, че да.

Фин включи фенерчето си и бързо откри приятеля си. Кейлъб седеше в тинята, която стигаше до гърдите му. Фин сряза въжетата на китките и глезените му, а после му помогна да се покатери на мостчето.

— Добре ли си?

— Замаян съм — бавно каза Кейлъб. — Биха ми някаква инжекция, а и тази воня… — В следващия миг се сети нещо и лицето му пребледня. — Анабел! Тя добре ли е?

— Все още не сме я открили. Имаш ли представа къде може да бъде?

Кейлъб поклати глава.

— Единственото ми желание е да се махна от тук — промълви той. — Заедно с всички вас.

— Такъв е планът — каза Нокс.

— Къде е Оливър?

— Тук някъде — отвърна Фин.

Стоун премина в следващата секция, запълнена с нещо като холивудски декори — фасади на сгради от двете страни на фалшива улица, произведен през 60-те ръждив седан и манекени, наподобяващи живи хора с дупки от куршуми в главите. Забързано прекоси улицата и се насочи към последната секция.

Лабораторията.

Внимателно бутна вратата и влезе. Тук нямаше осветление. Сложи си очилата за нощно виждане и започна методична проверка. Ръката му придържаше очилата, готова да ги свали в мига, в който усети присъствието на други хора, използващи подобни уреди. Защото червената точка щеше да издаде позицията му и най-вероятно щеше да му струва живота.

После забеляза нещо странно. Край една от стените бяха подредени дълги маси, отрупани с някаква сложна апаратура. Бяха нови, очевидно поставени наскоро. Върху тях имаше лъскави метални кутии, от които излизаха снопове електрически кабели. На стената се виждаха рафтове с епруветки, под които бяха монтирани мощни микроскопи и друго оборудване. В ъгъла блестеше метален цилиндър, дълъг почти два метра. В средата му светеше дигитален дисплей, скрит под дебело стъкло.

При последното му посещение в Планината на смъртта тази апаратура я нямаше. Нямаше идея кой я беше монтирал и какво представлява, но в момента не разполагаше с време да проучи този въпрос.

Погледът му се прехвърли на металната клетка, която би трябвало да виси от тавана, но сега лежеше на пода. По отношение на нея всичко беше ясно — тежащата два тона клетка беше паднала върху един от враговете, който дебнеше в засада с намерението да го ликвидира. Това се случи след няколко прецизни изстрела, прекъснали дебелите брънки на веригата, която я държеше.

Но спомените му за точното местоположение на клетката бяха други. По време на обучението му тук преди години го бяха затворили в нея заедно с още трима мъже. Отдолу бяха запалили ацетиленова горелка, чийто пламък се усилваше на всеки десет секунди. Целта на упражнението беше хората в клетката да се измъкнат от нея, преди температурата да стане непоносима. Един много сериозен проблем, тъй като Стоун и колегите му видяха състоянието на хората, които се бяха провалили на теста преди тях — двама бяха получили изключително тежки изгаряния, които със сигурност щяха да ги превърнат в инвалиди.

Металният под на клетката бързо се нагорещяваше и мъжете от екипа започнаха да изпадат в паника. Единствено Стоун запази самообладание, опитвайки се да разсъждава. Защо бяха затворили в клетката четирима души едновременно? Защо не трима или петима? Очевидно това беше ключът: четирима души, четири стени…

След броени секунди беше започнал да издава заповеди. Всеки от тях трябваше да съблече ризата си, да увие ръцете си с нея и да блъска здраво телената стена, пред която стоеше. Оказа се, че това е спасителният изход. Вратата на клетката отскочи със звучно изщракване. Инструкторите дадоха висока оценка на лидерските му качества, но единственото му желание в онзи момент беше да ги избие до крак.

Спомените преминаха през главата му за секунди. Сега не можеше да повярва на това, което виждаше.

— Анабел?

Тя беше в клетката, здраво овързана и със запушена уста.

Стоун се приближи, оглеждайки се внимателно за скрити капани.

Вратата на клетката беше отключена и той рязко я отвори. Анабел лежеше със затворени очи, напълно неподвижна. За миг се уплаши, че е мъртва. Но кой би запушил устата и вързал крайниците на мъртвец? Докосна с пръст шията й и веднага усети пулса й. Клепачите й бавно се повдигнаха.

Той я развърза и й помогна да излезе от клетката.

— Господи, колко е хубаво, че те виждам — замаяно прошепна тя.

— Дрогираха ли те?

— Май да. Но вече ми минава.

— Ще можеш ли да ходиш?

— Ако не мога, ще пълзя, само и само да се махна от тук.

Стоун се усмихна. Духовитостта й очевидно се завръщаше.

— Сам ли си? — попита тя.

— Да.

— Някаква следа от Кейлъб?

— Все още не. А ти видя ли Мариса Фрийдман?

Анабел поклати глава.

— Добре, да вървим.

Внезапно се разнесе глухото бръмчене на включеното луминесцентно осветление.

— Оливър! — изкрещя Анабел.

Стоун смъкна очилата за нощно виждане и рязко се завъртя, но вече беше късно.

Руснакът стоеше на изхода на лабораторията, насочил пистолет в главата му. Стоун блъсна Анабел на пода и светкавично измъкна оръжието си. Тресна изстрел. В челото на изненадания руснак се появи малка кръгла дупка, която приличаше на част от татуировката му.

Той рухна на пода.

Осветлението изгасна.

Стоун с недоумение погледна пистолета си. Изобщо не беше успял да натисне спусъка. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел? Сграбчи ръката на Анабел и рязко я изправи. Миг по-късно прескочиха мъртвеца и се шмугнаха през отворената врата.

Четирима мъртви руснаци. Остават още двама. Плюс Фрийдман.