Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (45)

45

Беше се стъмнило. Стоун стоеше и чакаше, заковал поглед в часовника си. Оставаха десет секунди. Преброи ги наум и вдигна глава към светлината, която започна да мига в далечината. Това постави началото на малкия експеримент, който бяха решили да направят. Въоръжена с мощно лазерно фенерче, Чапман симулираше червената светлина, излитаща от дулото на оръжие.

Тя се намираше на покрива на „Хей-Адамс“. Светлината от фенерчето й едва си пробиваше път до мястото, на което беше заел позиция Стоун. Дърветата също пречеха. Той набра номера й и докладва наблюденията си, след което тя се прехвърли на следващия пункт — сградата зад хотела, малко вляво.

Стоун я бе избрал, защото се намираше непосредствено до „Дей-Адамс“, прозорците й се отваряха, а също така и заради попаденията на куршумите в парка.

Все още помнеше разположението на малките оранжеви конуси, които маркираха намерените муниции — всичките в лявата западна част. Още в самото начало това му се беше сторило странно, но сега, след като установиха, че стрелците изобщо не са били в хотела, нещата бързо започнаха да му се изясняват.

Докато чакаше партньорката му да смени позицията си, той изведнъж усети чуждо присъствие и рязко се обърна. На крачка от него беше спряла Лора Ашбърн — агентката на ФБР, която го беше разпитвала за убийството на Том Грос. Беше облечена изцяло в черно, с изключение не тъмносиньото яке с жълти букви на гърба и тъмната шапка с козирка.

— Какво мога да направя за вас, агент Ашбърн? — спокойно попита той.

— Искам да поговоря с вас.

— Моля — кимна той.

— Ние завършихме доклада си.

— Много добре.

— Той не е особено ласкав за вас.

— След нашата среща не съм очаквал друго. Това ли искахте да ми кажете?

— Не съм сигурна — колебливо отвърна тя.

На лицето му се появи усмивка.

— Какво ви се струва толкова смешно? — рязко попита тя.

— Ще ви кажа. Въпреки силите и средствата, хвърлени в разследването, все още никой не е наясно какво се е случило в този парк и защо. Екипът ви тича насам-натам и размахва пръст на всички останали, подозирайки ги в укриване на информация. На всичкото отгоре шпионирате и собствените си хора.

— Какво, по дяволите…

— И не само ги шпионирате, а и се борите за надмощие — повиши глас Стоун, без да й позволи да довърши въпроса си. — В хода на този процес изгубихте всякакви възможности за разрешаване на случая и пропуснахте шанса да спасите нечий живот.

— Празни приказки! — тръсна глава Ашбърн. — Те с нищо не помагат на Том Грос!

— Тук сте права. Но малко доверие и желание за сътрудничество от ваша страна със сигурност щяха да му помогнат.

— Какво точно ви каза той? — объркано го погледна Ашбърн.

— В общи линии немного. Просто се питаше как може да довърши разследването, след като не вярва дори на колегите си.

Ашбърн наведе глава и огледа изпод вежди околните алеи. Разследването продължаваше, макар и с доста по-спокойно темпо.

— Все пак успях да науча някои неща за миналото ви — промълви тя, като избягваше погледа му.

— Които със сигурност ще намерят място в допълненията към доклада ви, нали?

— Наистина ли сте отказали Медала на честта?

— Защо питате? — погледна я той.

— Синът ми е в Афганистан. Морски пехотинец.

— Сигурен съм, че служи достойно на родината, също като майка си.

— Разбирам, че сте ми ядосан, но оставете сина ми на мира!

— Аз не играя тази игра — поклати глава Стоун. — Казах точно онова, което мисля. Вие просто си вършите работата. На ваше място и аз щях да съм разстроен. Ако сте решили да ме превърнете в изкупителна жертва, добре. Грешките, които допуснах, никак не бяха малко…

Чертите на жената видимо се смекчиха от жестоката самооценка.

— Продължавам да мисля за инцидента в Пенсилвания — въздъхна тя. — И това е причината да съм тук.

— Защо си правите труда? — погледна я Стоун. — Нали приключихте с доклада?

— Вижте, аз наистина съм гневна. Том беше мой приятел. Признавам, че търся виновник за смъртта му…

— Разбирам — отвърна с равен глас Стоун.

— Но работата е там, че не виждам вие в какво точно сте сбъркали. Разпитах щатските полицаи, които са на мнение, че сте им спасили живота. Реагирали сте още преди да разберат какво става. Отговорили сте на стрелбата и сте хукнали да преследвате убиеца…

— Вероятно защото имам малко по-голям опит от тях при подобни ситуации.

— И аз мисля така — откровено отвърна тя. — А Том би могъл да повика подкрепления още при първия си контакт с местните сили на реда. Всъщност бил е длъжен да го направи…

— Честно казано, аз бях убеден, че евентуалната опасност ще възникне край дома на Кравиц, а не в разсадника — каза Стоун.

— Вярвам ви — тихо изрече Ашбърн.

— Дано ми повярвате, че няма да намеря покой, докато не открия извършителите.

Ашбърн замълча, заковала изпитателен поглед в лицето му.

— И на това вярвам — промълви най-сетне тя, стисна ръката му и изчезна в мрака.

Броени секунди по-късно погледът му улови мигащата червена светлинка от сградата в съседство с „Хей-Адамс“ и машинално се измести към тревните площи, където би трябвало да попаднат „куршумите“. Изчисли приблизителната траектория и набра телефона на Чапман.

— Качи се един етаж по-горе — разпореди се той.

След минута-две мигащата светлина отново се появи.

— Мисля, че си точно на мястото — каза той. — Някакви следи от евентуална стрелба?

— Липсват гилзи, но открих едно петно, което прилича на оръжейна смазка. Ще взема проби за изследване. Нито един от прозорците не скърцаше при отварянето.

— Искаш да кажеш, че са били отваряни наскоро?

— Вероятно да. Но ти не ми каза, че става въпрос за държавно учреждение, което в момента се ремонтира…

— Надявах се, че греша.