Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (24)

24

По пътя Аделфия обясни, че Фаут Тюркекул живее в кампуса на Университета на Джорджтаун, в квартирата на някакъв редовен преподавател, който бил в чужбина за една година.

— Това не е пътят към Джорджтаун — отбеляза Стоун, след като се огледа.

— Нямам намерение да те заведа в квартирата му, защото могат да ни проследят — обясни тя. — Ще ни чака близо до кампуса на, „Джордж Уошингтън“.

— Добре.

— Приятелката ти не остана доволна, че я зарязахме — отбеляза след няколко крачки Аделфия.

Малко по-рано Стоун беше помолил Чапман да го изчака в парка.

— На нейно място и аз нямаше да съм доволен. Разкажи ми нещо повече за Тюркекул.

— Какво искаш да знаеш? — предпазливо попита тя.

Двамата продължаваха да си пробиват път сред оживения трафик и непрестанния вой на клаксони западно от Белия дом.

— Всичко.

— Не е възможно.

— Ти спомена, че е учен и приятел на Съединените щати. Спомена още, че е много повече от обикновен учен. На всичкото отгоре отказа да обясниш причините за насрочената среща между вас онази вечер.

— Вече ти казах твърде много.

— Напротив — възрази той. — Не ми каза нищо.

— Май изобщо не трябваше да се срещам с теб.

— Но вече го направи. Нима ще оставиш нещата така?

— Нека Фаут прецени какво може да ти каже и какво не — отсече тя и млъкна.

Не след дълго стигнаха до кампуса на университета, където трябваше да ги чака Тюркекул.

Получиха достъп до сградата, след като Аделфия позвъни по домофона на някакъв мъж, вероятно самия Тюркекул. Изкачиха се пеша до първия етаж. Мъжът ги чакаше на площадката пред отворената врата на един апартамент. Беше със сиви панталони, бяла риза и жилетка. Малко по-висок от Стоун, горе-долу на неговите години, с оплешивяло теме.

Аделфия ги представи и Стоун показа значката си. Тюркекул поиска и останалите му документи, внимателно ги прегледа и едва тогава ги покани да влязат. Затвори вратата след тях и посочи голямото бяло канапе в гостната. Стоун любопитно се огледа. Навсякъде бяха пръснати книги и ръкописи. От заглавията, които успя да прочете, стигна до заключението, че Тюркекул е човек с разностранни интереси и — отново съдейки по заглавията — владее най-малко четири чужди езика.

— Доколкото разбрах от Аделфия, вие не живеете тук, а в Джорджтаун — каза той.

— За всеки случай държа един апартамент и тук — отвърна Тюркекул. — Човек никога не знае какво може да му се случи.

— Напълно съм съгласен — кимна Стоун.

Домакинът им предложи чай. Стоун отказа, но Аделфия прие. Тюркекул поднесе чая и се настани срещу тях.

— Благодаря на Аделфия, която ми разказа за създалата се ситуация, като остави на мен да реша дали да се срещна с вас — започна той с твърдия глас на човек, свикнал да командва. Явно беше добър лектор. Стоун слушаше внимателно, като се опитваше да определи акцента, а оттам и произхода му. Но този път не се получи.

— Защо й благодарите? — вдигна вежди той. — Доколкото разбрах, вие не сте проявили желание да се срещате с когото и да било.

— Грешите. Реших, че е по-добре да изясним нещата веднага.

— Били сте наясно, че паркът е под видеонаблюдение — притисна го Стоун. — А вероятно сте знаели и точното разположение на камерите.

Чашата на Аделфия изтрака малко по-силно от необходимото, но Тюркекул спокойно отпи от своята и внимателно я постави върху чинийката. После извади кърпичка от джоба на жилетката си и старателно избърса устните си.

— Защо казвате това?

— Постоянно бяхте с гръб към тях, наведен към земята. Затова сбърках при определянето на ръста ви. Преструвахте се, че четете табелката на паметника, за да не се обърнете към камерите. — Той погледна Аделфия и попита: — Ти ли му каза къде се намират те?

Тюркекул изпревари отговора й.

— Почти сте прав — спокойно обяви той. — Почти, защото не се преструвах, че чета табелата, а наистина го правех. Отдавна проявявам исторически интерес към германеца Фон Щойбен.

— Защо?

— Дядо ми по майчина линия беше германец. С продължителна кариера в армията.

— Германец? Военен?

— Да, става въпрос за Третия райх. Но с една малка подробност.

— Каква подробност?

— Той беше евреин.

Стоун замълча.

— Освен това е бил шпионин — добави ученият. — Разкрили го през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта и изобщо не си направили труда да го изпратят в концлагер при останалите евреи. Екзекутирали го направо на една от улиците в полуразрушения Берлин. По-късно научих, че тялото му било буквално разкъсано на части от побеснелите германци. Голяма трагедия, защото войната свършва само няколко месеца по-късно.

— Умрял е като герой — добави Аделфия, без да отделя поглед от лицето на Стоун.

— Аделфия спомена, че онази вечер сте имали среща в парка, но тя не се е появила. Спомена още, че имате интереси извън науката.

— Вярно е.

— Какви по-точно са тези интереси?

— Не виждам връзката с онова, което ви интересува.

— Бих искал сам да преценя.

— Разбирам.

— Но да започнем с онова, което сте видели в парка…

През следващите десет минути Тюркекул направи подробен анализ на ситуацията в парка през онази нощ.

— Стрелбата започна точно когато подминавах музея „Дикейтър“ — добави той.

— Как реагирахте?

— Както всеки разумен човек: побягнах в обратната посока.

— Значи можахте да определите откъде започна стрелбата?

— И да, и не. Да, защото видях куршумите, които пронизваха короните на дърветата. Идваха приблизително от Ейч Стрийт. Наблюдавах внимателно, като се стараех да не пропусна нищо. Имам здрави нерви, но не чак дотам, че да се изпреча на пътя на куршумите.

— Видяхте ли жената, която напусна парка почти едновременно с вас?

— Бегло. Тя също бягаше, но по отсрещния тротоар.

Стоун стрелна с поглед Аделфия и попита:

— Каква беше причината за провалената ви среща?

— Ако не ви дадем отговор, вероятно ще ни предадете — предположи Тюркекул.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото с Аделфия сме приятели от години. Извънредно много ми е помагала. С никого не е споделяла онова, което знае за мен. Аз никога не предавам приятелите си.

— Но в момента отново работите за вашето правителство, нали?

— Никога не предавам приятелите си — повтори Стоун.

— Това е завидно качество — кимна Тюркекул, после замислено млъкна. Показалецът му равномерно почукваше по облегалката на креслото.

— Имам мисия, агент Стоун — промълви най-сетне той и се приведе напред. — Много трудна мисия, която никой освен мен не може да изпълни.

— Каква е тя?

— Да ни помогне за залавянето на Осама бин Ладен — долетя глас от другия край на стаята.

Стоун се обърна. Сър Джеймс Макелрой спокойно затваряше вратата зад себе си.