Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (35)

35

Докато чакаха появата на Джон Кравиц, Стоун и Чапман решиха да поразгледат наоколо. Неколцината латиноси, които бяха на смяна, ги наблюдаваха отдалеч, очевидно вземайки ги за служители на имиграционните власти. Стоун не им обръщаше внимание. В един момент обаче спря и се втренчи в задната стена на близкия навес. В дървото личаха няколко дупки. Чапман проследи погледа му и въпросително повдигна вежди.

— Там е бил монтиран баскетболен кош — поясни той.

— Но някой го е свалил?

— Да. Без да си прави труда да запълни дупките.

Върнаха се в офиса. Оказа се, че Уалдър не знае нищо за коша.

— Вчера си беше там — каза той. — Някои от момчетата дори играха на него.

Трийсетте минути изтекоха. На обекта се появиха още няколко работници, но Кравиц не беше сред тях.

— Ще ни трябва адресът му — обади се Грос.

— Сигурен съм, че нещо го е забавило — притеснено рече Уайлдър.

Стоун дръпна агента настрана.

— Ние с Чапман ще отидем да го потърсим, а ти остани тук с шефа — тихо каза той.

— Мислиш, че е замесен?

— В момента не знам какво да мисля, но трябва да играем на сигурно.

— Бих могъл да го потърся по телефона — предложи Уайлдър. — Може би му се е случило нещо.

— Никакви телефони — поклати глава Стоун. — Агент Грос ще ви прави компания.

Грос механично докосна ръкохватката на пистолета си под колана. Забелязал това, Уайлдър отново започна да се поти.

— Мога да се свържа с местните ченгета — предложи Грос. — Допълнителната подкрепа няма да ви е излишна.

— Имаш право — кимна Стоун. — Но ги предупреди да изключат сирените и да чакат сигнал от наша страна.

— Добре. Желая ви успех.

Минута по-късно служебната краун виктория излезе на магистралата и с пълна газ се насочи към къмпинга. Зад волана седеше Стоун. Не след дълго задминаха някаква полицейска кола, която пътуваше в същата посока. Ченгето зад волана понечи да включи сирената и контролните си лампи, за да спре нарушителя, но Стоун намали, изравни се с него и залепи значката си на страничното стъкло. Партньорът на водача спусна прозореца си.

— Вас ли изпратиха за подкрепление? — извика му Стоун.

— Да — кимна униформеният. — Нали става въпрос за заподозрян по случая в парка „Лафайет“?

— Именно. Карайте след нас и чакайте сигнал.

— Слушам, сър — възбудено отвърна младият полицай.

Стоун вдигна прозореца и отново стъпи на газта.

Чапман погледна кобура, преметнат през рамото му, и попита:

— Какъв модел е оръжието ти?

— Едва ли ще ти говори нещо.

— Защо мислиш така?

— Преди всичко защото е по-старо от теб.

— Познавам повечето известни марки. Независимо дали са американски, европейски, китайски или руски.

— То не е от известните.

— Имам представа и за по-малко разпространените модели.

— Моето не е серийно производство.

— Ограничена серия?

— И така може да се каже.

— Колко бройки са произведени от нея?

— Само една.

Не след дълго стигнаха до къмпинга. Оставиха колата на пътя и продължиха пеша. Караваните бяха около двайсет и пет, всяка монтирана на отделен бетонен постамент сред гъста растителност. Униформените вървяха на десетина крачки след тях. Тесният път, насипан със ситен чакъл, беше единственият вход и изход на къмпинга.

— Ако той е бомбаджията, има опасност да е минирал караваната си — предположи Чапман.

— И аз си помислих същото — кимна Стоун.

— Но все пак ще почукаме на вратата му, така ли?

— Преди това ще се ослушаме.

— Ясно — мрачно процеди Чапман. — Гениален план, няма що…

— В подобни ситуации няма планове. Реагираш професионално, и толкова. Това е най-добрият план.

Караваната на Кравиц беше малко встрани от главната алея. До нея водеше тясна пътечка. Отпред беше паркиран стар и очукан пикап шеви с изгнили ламарини и напукана боя. Провериха дали кабината е празна и заеха позиция зад него.

Стоун се обърна към двамата полицаи и им помаха да заемат позиция от другата страна. Изчака ги да изпълнят нареждането и извика:

— Джон Кравиц?

Тишина.

— Джон Кравиц? Говори ФБР. Излез навън с вдигнати ръце. Веднага!

Нищо.

Чапман се обърна да го погледне. Ченгетата отсреща сториха същото.

— А сега какво? — попита тя.

— Минаваме на грубия вариант.

— Който е?

Стоун спря поглед на белия резервоар, свързан с предната част на караваната. Извади пистолета си и извика:

— Разполагаш с пет секунди, Кравиц! След това ще пусна един куршум в газовата цистерна и ще те изпратя в ада!

— Да не си полудял? — изсъска Чапман.

Двете ченгета го гледаха така, сякаш се колебаеха дали да не му щракнат белезниците.

— Две секунди, Кравиц! — извика Стоун, после зае позиция за стрелба и се прицели в цистерната.

— Хей, ще ни взривиш всичките! — опита се да го вразуми Чапман.

— Една секунда, Кравиц!

Вратата на караваната се отвори и на прага се появи Кравиц е вдигнати над главата ръце. Изглеждаше като човек, когото току-що са вдигнали от леглото.

— Не стреляйте! — изкрещя той. — Не съм въоръжен! Какво искате, по дяволите? Успал съм се, нищо повече! Откога федералните се занимават с подобни прегрешения?

Стоун забеляза някакъв отблясък в прозорчето на караваната, сграбчи ръката на Чапман и двамата се проснаха на земята.

— Всичко долу! — изкрещя той. — Лягайте!

С крайчеца на окото си видя как двете ченгета залягат от другата страна на караваната. Само Кравиц продължаваше да стои на прага с вдигнати ръце. Стоун пусна Чапман, завъртя се към горичката и натисна спусъка. В същия миг оттам екна единичен изстрел, който почти се сля с грохота на оръжието му. В следващия миг Чапман вече беше измъкнала пистолета си и изстреля шест патрона към горичката. В бърза последователност, един след друг.

Куршумът, долетял оттам, улучи Кравиц в гърдите, излезе от другата страна и се заби в стената на караваната. В продължение на цяла секунда младежът остана неподвижен, е широко отворени очи. Сякаш не можеше да разбере, че е прострелян. Смъртоносно. После тялото му се сгърчи и рухна на чакъла. Мунициите на дългобойните карабини почти винаги са фатални, когато улучат жертвата в гърдите.

Още преди другите да осъзнаят какво се е случило, Стоун вече беше на крака и тичаше към горичката.

— Вижте дали още диша — извика през рамо той. — Ако е жив, направете каквото можете и повикайте линейка. После отцепете района и извикайте подкрепление! След мен, Чапман! Дръж се максимално близо до земята!

Младата жена се втурна подире му.

— Далекобоен куршум — задъхано поясни той. — Внимавай за всякакви движения в радиус от петстотин метра!

— Как изобщо разбра, че някой се готви да стреля?

— Видях отблясъка на оптиката в прозорчето на караваната. Но нямаше как да го спра с пистолетен изстрел. Надявах се само да отклоня вниманието му.

След няколко минути безуспешно претърсване двамата се върнаха при караваната.

— Мисля, че ти ми спаси живота — промълви Чапман, докато крачеха натам.

— Не ти беше мишената.

— И въпреки това.

— Моля. Пак заповядай.

След няколко крачки стигнаха до малката площадка пред караваната.

— Някаква надежда? — попита Стоун.

— Мъртъв е — поклати глава единият от полицаите. — Повикахме подкрепление.

— Ясно. Искам да блокирате района в радиус от два километра и основно да го претърсите. Вероятно е късно, но сме длъжни да опитаме.

Полицаят вдигна радиостанцията пред устата си.

— Последвай ме, но внимавай — предупреди партньорката си Стоун.

Приближиха се към трупа. Кравиц лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, отправил безжизнен поглед в синьото небе. Червено петно на ризата му показваше входящата рана.

— Единичен изстрел, право в лявото предсърдие — отбеляза Стоун. — Някога аз предпочитах аортата, когато ставаше въпрос за изстрел в тялото, а не в главата.

— Шегуваш ли се?!

Стоун дори не я погледна и продължи да изследва трупа.

— Добрите познания на човешката анатомия са неразделна част от обучението на снайперистите — добави той.

— Вече имаме доказателство, че Кравиц е бил част от заговора — каза Чапман.

— А някой го застреля, за да му затвори устата. Няма никакво съмнение. Въпросът е как са научили, че ще дойдем при него точно тази сутрин.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Чапман и неволно се огледа. — Не сме казали на никого. Грос дойде да ни вземе от парка в последния момент, а Уайлдър не би могъл да се обади на когото и да било, защото Грос е при него.

— По дяволите! — внезапно изпъшка Стоун.

— Какво?

Без да си прави труда да отговори, той извади телефона си и набра номера на федералния агент. Гласовата поща се включи след няколко сигнала за свободно, съдържаща инструкции до местните полицаи, които трябва да останат на местопрестъплението и да чакат подкрепление. На връщане Стоун караше със сто и шейсет, а Чапман се беше вкопчила в страничните облегалки. Той отново включи джиесема си и заповяда на местните полицейски сили да се явят незабавно в разсадника. Усети, че нещо не е наред в мига, в който колата закова на паркинга. Посочи черните следи от автомобилни гуми по асфалта.

— Когато тръгнахме от тук, това го нямаше — отбеляза той. — Явно някой се е изнесъл по спешност…

Без да чака подкреплението на местните ченгета, той извади пистолета си и ритна вратата на офиса. Жената, която ги посрещна сутринта, лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Стоун направи знак на Чапман да го прикрива и се насочи към вратата на вътрешното помещение. Приклекна встрани от нея, протегна ръка и завъртя топката на бравата. Вратата безшумно се отвори навътре. В същата секунда той напусна укритието си и зае позиция за стрелба.

Чапман ахна, очевидно зърнала вътрешността на офиса преди него. Той се изправи до нея.

Уайлдър лежеше на пода, на крачка от вратата. Дори отдалеч личеше, че по-голямата част от лицето му е отнесена.

— Карабина — каза Стоун и предпазливо пристъпи напред, готов да натисне спусъка. Секунда по-късно обяви, че теренът е чист.

Чапман се присъедини към него. Агент Том Грос лежеше зад бюрото с пистолет в ръка. В широките му гърди личаха две дупки от куршуми. Стоун коленичи и провери пулса му.

— Отишъл си е — промълви той. — Мамка му!

— Какво става, по дяволите? — объркано попита Чапман, неспособна да отдели поглед от трупа.

— Изиграха ни! — вдигна глава Стоун. — Разделиха ни и си свършиха работата! Сякаш са знаели какво ще предприемем още преди да сме го решили! — Докосна дулото на пистолета в ръката Грос. — Топло е. Съвсем скоро е стреляно с него.

— Може би е улучил някой от тях.

— Може би. — Стоун огледа стаята. На отсрещната стена личеше дупка от куршум. — Вероятно последният му изстрел, преди да умре… Все пак е загинал в бой.

— Какво, по дяволите, ще правим сега?

Отвън долетя вой на сирени, който бързо се усилваше.

— Не знам — каза Стоун. — Не знам.